Р Е Ш
Е Н И Е N 54
гр. Сливен, 16 .04.2019 година
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито
заседание на десети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на прокурора ………и при секретаря Пенка Спасова , като разгледа
докладваното от М. Сандулов в. гр.
д. N 143 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 51/18.01.2019 г. по гр.д. №
2347/2018 г. на Районен съд – Сливен, с което е осъден на основание на чл. 200
от КТ „Дентален център – 1“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управлене ********, представлявано от управителя Н.Г.Й. да заплати на Д.Й.П.
ЕГН ********** ***, сума в размер на 80 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от настъпила трудова злополука на 22.05.2008
г. с Ж.И.П., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
увреждане – 22.05.2008г., до окончателното й изплащане. Със същото решение е
осъден „Дентален център-1“ ЕООД да
заплати на Д.Д.Д. ЕГН ********** *** сума в размер на 60 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от настъпила трудова злополука
на 22.05.2008 г. с Ж.И.П., ведно със законната лихва, считано от датата на
увреждане до окончателното изплащане. С решението е осъден „Дентален център –
1“ ЕООД да заплати на Р.Д.П. ЕГН **********
*** сума в размер на 60 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от настъпила трудова злополука на 22.05.2008 г. с Ж.И.П.,
ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. С решението е
осъдено ответното дружество да заплати на ищците направените по делото разноски,
както и да за плати в полза на бюджета на съдебната власт дължимите държавни
такси.
Против това решение е подадена въззивна жалба от
ответното дружество, чрез процесуалния представител по пълномощие – адв.Д.О., в
която се твърди, че решението е
неправилно, незаконосъобразно, противоречащо на материалния закон и
процесуалните правила и постановено в противоречие със събраните по делото
доказателства. На първо място събраните по делото доказателства в тяхната
съвкупност не установяват по безспорен и категоричен начин крайния извод на
съда. Навеждат се доводи за пороци при формиране на вътрешните убеждения на
съда, поради липсата на цялостен анализ на доказателствата и твърденията на
страните. Неправилно съдът е приел, че е
доказано наличието на трудово правоотношение, като се излагат доводи за това.
На второ място се твърди, че съдът неправилно е уважил акцесорното вземане за
лихва в пълен размер и то от датата на вредата, като не се е съобразил с
правопогасяващите възражения касаещи изтичането на предвидената в закона
давност. Твърди се също, че предявените искове са погасени по давност, като се
развиват съображения относно приложението на чл.358 ал.1 т. 2 от КТ. Развити са
и съображения, че не е доказан фактическият състав за реализиране на
имуществената отговорност на работодателя за вреди причинени от трудова
злополука, тъй като пострадалата не е била страна по трудов договор и
злополуката не е настъпила при и по повод възложената работа. Твърди се, че
страната своевременно е оспорила разпореждане от 12.01.2018 г. на НОИ, още с
отговора на исковата молба. Приемането на този документ е вследствие на
допуснати процесуални нарушения то съда. Развиват се аргументи относно липсата
на сключен трудов договор и липсата на доказателства, че такъв е бил сключен. Твърди
се, че съдът не е допуснал нито едно посочено от дружеството писмено
доказателства, нито е уважил направените доказателствени искания. Иска се въззивният съд да приеме, че с оглед
установените обстоятелства, при които е настъпила злополуката, се налага извод
за принос на пострадалата при настъпването на злополуката при груба небрежност. Съпричиняващото поведение се е състояло в това, че тя е нарушила КТ,
като е напуснала работното си място и нарушила работното време, без разрешение
от работодателя. Приносът следва да се определи като 50% съпричиняване, с което
да се намали обезщетението. Иска се да се отмени решението и да се постанови
ново, с което да бъде уважена въззивната жалба. Направени са доказателствени
искания да бъдат до пуснати всички доказателства посочени в отговора на
исковата молба и в хода на процеса. Претендират се разноски.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от тримата въззиваеми, чрез техен процесуален представител
по пълномощие – адв. Н.Д., в който отговор се развиват съображения, че подадената
въззивна жалба е неоснователна. Излагат се подробни контрааргументи,
опровергаващи изложените във въззивната жалба тези, като се сочи и съдебна
практика. Не е заявено конкретно искане към въззивния съд.
В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие,
който поддържа подадената жалба. В дадения срок представя писмена защита. На
първо място се навеждат доводи, че предявените искове са погасени по давност.
Излагат се и аргументи, че в случая е налице съпричиняване, поради което
претенциите, като размер, следва да бъдат редуцирани.
За въззиваемите се явява представител по пълномощие,
който оспорва основателността на подадената жалба. Не претендира разноски за
тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно,
и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение
е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Жалбата е неоснователна.
Първите възражения са за необоснованост на обжалвания
акт, като се твърди, че поради липсата на цялостен анализ
на доказателствата и твърденията на страните, съдът е постановил неправилно
решение. Мотивите на районния съд обаче са подробни, логични и с тях е
отговорено на всички възражения на страната. Настоящата инстанция споделя
извода на съда, че в хода на процеса, предвид разпределената доказателствена
тежест за установяване наличие на трудово правоотношение на починалата с
ответното дружество към момента на настъпване на трудовата злополука, по искане
на ищцовата страна, ответникът е задължен на основание чл. 190 от ГПК да
представи трудовия договор на пострадалата, като е предупреден за
неблагоприятните за него последици визирани в разпоредбата на чл. 161 от ГПК. В
уведомление от ответното дружество е посочило, че най - вероятно трудовия
договор се намира в кориците на досъдебните преписки, образувани в МВР или по
водените административни дела, а от приетата като писмено доказателство трудова книжка на починалата П. се
установява, че трудовото правоотношение с работодателя „Дентален център
На следващо място в жалбата се излагат доводи, че
не е доказан фактическият състав за реализиране на имуществената отговорност на
работодателя за вреди причинени от трудова злополука, тъй като пострадалата не
е била страна по трудов договор и злополуката не е настъпила при и по повод
възложената работа. С влязло в сила
експертно решение № 0064 от зас. № 013 от 11.02.2015 год. на НЕЛК 22.05.2008
год. е отменено експертно решение на ТЕЛК, издадено е ново, като с експертното
решение на специализирания състав на НЕЛК от 11.02.2015 год. смъртта на П. е
приета за трудова злополука, поради наличието на причинна връзка между
условията на труд и настъпилата тежка реактивна депресия, довела до смъртта на П..
С разпореждане № 5104-19-4 от 12.01.2018 год. на ТП на НОИ Сливен, влязло в
сила на 08.03.2018 год. е прието, че декларираната на 21.01.2009 год. от
наследника на П. злополука, е трудова по
смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО.
ВКС в трайната си практика поддържа виждането, че разпореждането на органа по
чл. 60, ал. 1 КСО представлява индивидуален административен акт относно
наличието или не на трудова злополука и е официален удостоверителен документ за
установените в него факти. Липсата на влязъл в сила индивидуален
административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за
уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената
отговорност на работодателя по този текст. Установяването на факта на трудовата
злополука не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален
административен ред, който не може да бъде игнориран. Липсата на влязло в сила
разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО не дава възможност на ищеца да
предизвика установяване на трудова злополука в рамките на съдебното исково
производство. В конкретния случай е налице
влязло в сила разпореждане на органа по чл.60 ал.1 от КСО, поради което всички
оплаквания в жалбата относно недоказването на трудова злополука са
несъстоятелни.
Неоснователни са и възраженията относно погасяване
на правото на иск, поради изтекла давност. Тригодишният давностен срок за погасяване на вземането
за обезщетение по чл. 200 от КТ за вреди, причинени от трудова злополука тече
от датата, на която злополуката е призната за трудова. Това разрешение
произтича от установената по реда на чл. 290 от ГПК практика /например решение
№ 319 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г. на III г. о./, съгласно която
установяването на трудовата злополука може да става само по надлежния
административен ред /по чл. 57 от КСО и Наредбата за установяване, разследване,
регистриране и отчитане на трудовите злополуки - ДВ, бр. 6/2000 г./, като е
недопустимо установяването й по общия исков ред. Доколкото наличието на влязъл
в сила индивидуален административен акт за установяване на трудова злополука е
елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.
200 от КТ /а процедурата по издаването му отнема време/ - следва да се приеме,
че началният момент, от който възниква вземането за обезщетение е датата на
влизане в сила на този акт. Тъй като това е денят, в който правото предмет на
иска е могло да бъде упражнено по смисъла на чл. 358, ал. 2, т. 2 от КТ, от него следва да тече тригодишният давностен срок. / Решение № 336 от 23.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 303/2012 г., III г. о./ В случая с разпореждане № 5104-19-4 от 12.01.2018 год. на ТП на НОИ Сливен, влязло в
сила на 08.03.2018 год. е прието, че декларираната на 21.01.2009 год. от
наследника на П. злополука, е трудова. Исковата молба е подадена на 26.04.2018 год. т.е. към
момента на подаването не изтекъл предвиденият в закона срок.
По въпроса кой
е началният момент, от който следва да се присъди законната лихва при
обезщетенията по чл. 200, ал. 1 КТ - от датата на възникване на злополуката или
от датата на влизане в сила на разпореждането по чл. 55 КСО, с което
злополуката е приета за трудова, е постановена задължителна съдебна практика,
обективирана в решение № 217 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 1038/2012 г. на ВКС,
IV г. о.Съгласно тази задължителна съдебна практика страните по едно
правоотношение трябва да изпълняват задълженията си по него точно, включително
в уговорения или в предвидения в закона срок, с настъпването на който вземането
става изискуемо. Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има
право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата. Ако не е изпълнено
в срок парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата. Когато задължението произтича от непозволено
увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, т.е. той дължи от момента
на настъпване на увреждането. Следователно лихвата като обезщетение при
неизпълнение на вземане за неимуществени вреди, произтичащо от деликт, е
дължима от момента на настъпване на правопораждащия вредите юридически факт -
увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебен акт за определяне
размера на обезщетението, т.е. от момента на изискуемостта на вземането, а не
от момента на ликвидността му. Посочените правила намират субсидиарно
приложение и при отговорността на работодателя за неимуществени вреди,
причинени на работника/служителя вследствие на трудова злополука или
професионално заболяване, по силата на препращащата разпоредба на чл. 212 КТ. В
този смисъл е и решение № 441 от
8.07.2010 г. по гр. д. № 682/2009 г. на IV г. о. на ВКС. Следователно, в
съответствие с установената задължителна съдебна практика по този въпрос районният съд е приел, че при неизпълнение на задължението на
работодателя по чл. 200 КТ за обезвреда на настъпили вреди от трудова
злополука, за дължимото обезщетение за забава са приложими общите принципи, изразени
в чл. 84, ал. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, а именно - работодателят, дължащ обезщетение
за вреди по чл. 200 КТ изпада в забава от настъпване на увреждането, резултат
от трудова злополука, т.е. началният момент, от който следва да се присъди
законната лихва при обезщетенията по чл. 200 КТ е датата на възникване на
злополуката, а не датата на влизане в сила на разпореждането по чл. 55 КСО, с
което злополуката е приета за трудова. В този смисъл е Определение № 501 от 1.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1797/2016 г., III г.
о.
По повод направените в жалбата оплаквания за съпричиняване, правилно
районният съд е приел, че едва в представените по делото
след приключване на съдебното дирене писмени бележки, са наведени твърдения и е
посочено, че съпричиняващото поведение на пострадалата се състои в това, че
нарушила Кодекса на труда, като е напуснала работното си място и нарушила
работното време без разрешение от работодателя. Възможността за въвеждането на тези твърдения в процеса обаче е преклудирана. Нито в отговора на исковата молба,
нито в първото съдебно заседание ответникът е въвел като част от предмета на
доказване по делото тези твърденията. Ето защо правилно и законосъобразно
съдът не ги е обсъждал. Не е налице процесуално нарушение.
Следва да се
посочи обаче, че развитите съображения в писмената защита не могат да бъдат
споделени. Наведените доводи, че пострадалата съзнателно т.е. умишлено е
посегнала на живота си не водят до извод за приложение на чл. 201 ал.1 от КТ.
При положение, че увреждането е причинено умишлено то не би била налице трудова
злополука. Не са основателни и доводите за наличието на груба небрежност.
Прието е, че смъртта на П. е трудова злополука, поради наличието на причинна
връзка между условията на труд и настъпилата тежка реактивна депресия, която е
довела до смъртта на пострадалата. Така в състоянието до което е била доведена П.
не са налице предпоставки, които да обосновават проявена от нея небрежност.
При определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане в резултат на
трудова злополука при смърт на пострадалия работник, съдът следва да вземе
предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които
са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката,
възрастта на работника, стреса на близките от внезапното настъпване на смъртта,
отношенията в семейството на пострадалия, грижите, които той е полагал за
семейството си, преживените страдания от загубата на близкия човек, загубата на
морална, емоционална и материална подкрепа. Принципът за справедливост изисква
в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за
претърпените морални вреди, настъпили в резултат от вредоносното действие.
Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички допустими
доказателства, които са относими към правно релевантните факти и правилно да
оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението.
В случая са настъпили най-тежки по своя резултат неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване. От разпита на свидетелите с преки впечатления за живота на въззиваемите и тяхната наследодателка, става ясно, че отношенията в семейството са били изключително добри, като пострадалата П. е била добър човек, в работоспособна възраст, опора за съпруга и децата си, двигателя на семейството. Внезапната й смърт и особено начинът по който е настъпила, изпитаният шок и стрес, трудно се преживяват от наследниците и до настоящия момент. Съпругът й загубил основната опора в живота си, смъртта се отразила на психоемоционалното му състояние и социален живот, опора загубили и децата й, които макар и пълнолетни са разчитали на помощта и моралната и емоционална подкрепата на майка си. С оглед на тези обстоятелства правилно районният съд е приел, че неимуществените вреди от загубата на най-близкия човек, съпруга и майка, са неизмерими с пари - какъвто и размер на обезщетение да бъде определен, то няма да компенсира вредата. Отчел е всичко това и характера на преживените болки, страдания и душевни терзания на всеки един от въззиваемите и правилно и обосновано е приел, че справедливото обезщетение изисква исковете да бъдат уважени в пълен размер.
Щом правните
изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват
отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно
и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е
формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този
начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 51/18.01.2019 г. по
гр.д. № 2347/2018 г. на Районен съд – Сливен.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: