№ 4640
гр. София, 18.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20241110161540 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на Н. Ж. Ж., с която срещи "******" ООД
са предявени обективно кумулативно съединени искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3, вр. ал. 4
ЗЗД, по отношение на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит №
******/****** г., и по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 33,
ал. 1 и ал. 2 ЗПК, по отношение на клаузата на чл. 6, ал. 2 от същия договор за
потребителски кредит.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е предявил насрещен иск по чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, ев. чл. 23 ЗПК.
В първоначалната искова молба ищецът твърди, че на ****** г. е сключил с
ответника процесния договор за кредит, по силата на който ответникът му е
предоставил сумата 2400 лева, която се е задължил да върне заедно с възнаградителна
лихва при посочени в договора ГЛП 44,50 % и ГПР 56,73 % на 30 погасителни вноски.
Твърди да е било установено задължение за кредитополучателя да представи
обезпечение по кредита, като при неизпълнение на същото съгласно клауза в
съответния договор е била предвидена дължимостта на неустойка в размер на 1756,44
лева. Така общият размер на дълга нараснал до сумата 4530 лева. Развива подробни
съображения за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие на същата с
добрите нрави, както и за неравноправност на клаузите за обезпечение, за неустойка и
за неправилно посочен ГПР. Твърди да е нищожна и клаузата от договора,
предвиждаща дължимостта на разходи за извънсъдебно събиране на вземания при
забава на потребителя, като противоречаща на императивни норми на ЗПК и поради
нейната неравноправност. В обобщение на подробните аргументи, изложени в
подкрепа на застъпената с исковата молба позиция, са заявени искания съдът да уважи
исковете, да присъди разноски в полза на ищеца, адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв. в полза на адвоката, предоставил безплатна
1
правна помощ на ищеца.
Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с която ответникът по
първоначалните искове ги оспорва. Не отрича сключването на договор между страните
с параметри, описани в исковите молби. Отрича при сключването им и чрез
съдържанието им да са нарушени императивни норми на закона. Счита, че съответните
клаузи за неустойки не са нищожни. Оспорва ГПР да е бил погрешно посочен и в
същия да е следвало да се включва и неустойката за неосигуряване на обезпечение от
страна на потребителя. Сочи, че на потребителя е била предоставена цялата
необходима му информация, за да се счита последният информиран и да е наясно
каква сума дължи по всеки договор. Освен това последният е имал възможност да се
откаже от договорите, което свое право не е упражнил. Излага гледната си точка за
добросъвестността в гражданските отношения, като подчертава, че между страните са
били сключени 13 договора за кредити, въз основа на което следвало да се приеме, че
ищецът познава кредитния продукт на ответника, като от поведението му и трайните
им отношения ставало ясно, че ищецът изобщо не е имал намерение да предоставя
обезпечения по кредитите. Излага подробни съображения относно същността,
функциите и размера на неустойката, като счита, че с оглед обезщетителния характер
на вземането, същата по дефиниция не се включва в ГПР. Оспорва клаузите да имат
неравноправен характер, като счита, че кредитополучателят е можел да прецени
икономическите последици от сключването на договора, в т.ч. и тези относно
дължимата неустойка и такси. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си,
че оспорените клаузи не противоречат на закона и добрите нрави. Моли за отхвърляне
на исковете и претендира разноски.
В срока за отговор на исковата молба ответникът „******“ ООД е предявил
насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 9 ЗПК, ев. чл.
23 ЗПК срещу първоначалния ищец за сумата 274,37 лева, представляваща непогасен
остатък от главницата по същия договор за потребителски кредит и част от претенция
в общ размер на 1805,77 лева (на главното заявено основание), ведно със законната
лихва от депозиране на насрещния иск до плащането. Заявява, че общо погасената
сума по договора за кредит е в размер на 2125,63 лева, с която били погасени 13
вноски от договора за кредит. Сочи, че задължението по договора за кредит е изцяло
падежирало, като непогасена е останала главница в размер на 1805,77 лева, но ищецът
предявява иска си като частичен за сумата 274,37 лева. Заявява, че същата сума
претендира и на евентуално основание по чл. 23 ЗПК. Моли за уважаване на
насрещния иск и претендира разноски. Заявява искане съдът да допусне прихващане
на насрещните вземания за разноски в производството, ако са налице основанията за
това.
Постъпил е отговор на предявения насрещен иск от ответника по същия, с който
искът е оспорен като неоснователен. Възразява, че договорът за кредит е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, вр. чл. 19 ЗПК, с оглед което
и моли съда да отхвърли претенцията като неоснователна. Не оспорва твърденията на
ищеца по насрещния иск относно размера на заплатените от потребителя по договора
за кредит суми.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
С доклада по делото, обявен за окончателен без възражения на страните в
първото и единствено по делото открито съдебно заседание, за безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства: че във връзка с
2
процесния договор за кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата от 2400 лева,
която последният се е задължил да му върне, както и че потребителят е заплатил на
кредитора си сума в размер на 2125,63 лева. Следва да се посочи също така, че
съдържанието на процесния договор за кредит не е спорно между страните.
Независимо от това, за пълнота и яснота на изложението съдът намира за необходимо
да акцентира върху следното:
С договор за паричен заем № ******/****** г. ответникът е предоставил на
ищеца заемна сума в размер на 2400 лева при посочен в договора ГЛП 44,50 % и ГПР
56,73 %, която сума потребителят се е задължил да върне на 30 броя погасителни
седмични вноски съгласно погасителния план към договора, последната с падеж
15.08.2024 г. Посочено е в договора, че общата сума, която потребителят се задължава
да плати на кредитора е в размер на 2773,56 лева (като сбор от дължими главница и
договорна лихва). Предвидено е задълженията на кредитополучателя по договора да
бъдат обезпечени чрез представяне на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на
изискванията на чл. 5 от договора – банкова гаранция или поръчители, които следва да
отговарят на следните завишени изисквания: при един поръчител – осигурителен
доход в размер не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата, а при
двама поръчители - да имат осигурителен доход в размер на не по-малко 4 пъти
размерът на минималната работна заплата за страната за всеки; не са поръчители по
други договори за кредит, сключени с кредитора; не са кредитополучатели по
сключени и непогасени договори за кредит, сключени със кредитора; нямат кредити
към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към
БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ
документ за размерът на получавания от тях доход. Обезпечението е следвало да се
предостави в тридневен срок от сключването на договора.
Съгласно чл. 6, ал. 2 ЗПК в случай на забава от страна на длъжника и
предприемане на действия от кредитора за извънсъдебно събиране на вземанията
(изпращане на съобщения, покани, уведомления, информиране за допусната забава,
провеждане на телефонни разговори, извършване на посещения и т.н,.,
кредитополучателят заплаща разходите за това съгласно Тарифата за таксите за
допълнителните продукти, предоставяни от дружеството.
С клаузата на чл. 11 от договора е предвидено възникване на вземане за
неустойка - в случай че заемателят не предостави обезпечение в тридневен срок от
сключване на договора, той дължи на кредитора неустойка в размер на сумата 1756,44
лева, платима разсрочено по начин, подробно посочен в Приложение № 1 към
договора за кредит. Не е спорно, че сумата 2400 лева е получена от ищеца, както и че
по този договор последният е заплатил на ответника сумата 2125,63 лева.
Установява се, че Приложение № 1 към договора за кредит е погасителният
план към същия, видно от който е дължима (наред с погасителната вноска)
неустойката в общ размер на 1756,44 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3, вр. ал. 4 ЗЗД по отношение на
клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит № ******/****** г., и по
чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, по
отношение на клаузата на чл. 6, ал. 2 от същия договор за потребителски кредит.
Приет за разглеждане е и насрещен иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК,
ев. чл. 23 ЗПК.
3
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че
клаузите от договора, сключен с ответника, са нищожни на заявените с исковата молба
основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, поради
накърняване на добрите нрави, т.е. че накърняват принципите на справедливостта,
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и
принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, че при
сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
По насрещния иск в тежест на ищеца е да установи наличието на валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит и че е изпълнил
задълженията си по същия – предоставил е в заем на ищеца сумата 2400 лева. В
тежест на ответника по този иск е да установи погасяването на сумата за главница по
договора.
С оглед предмета на процесните договори за кредит съдът приема, че страна по
същите е лице, притежаващо качеството „потребител“, предвид което приложими в
настоящия случай са разпоредбите на ЗПК.
Преди да пристъпи към обсъждане на спорния въпрос по същество, съдът
намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за прогласяване на
нищожност на клаузи от правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с
Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на
диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на
чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи
от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по
посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на
сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител. Такова задължение съдът има
само по иска за реално изпълнение на договорно задължение, в случая по насрещния
иск.
По отношение на доводите на ищеца за нищожност на процесните клаузи от
договора за кредит съдът приема следното:
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда
дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето на всяка с естеството
на сключения договор за заем, налага извод, че така наложената от кредитора
неустойка представлява скрито възнаграждение за него. Въведените изисквания за
вида обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя: физическо
лице - поръчител, отговарящо на изключително завишени изисквания към финансовия
и кредитния им статус или банкова гаранция в двоен размер на цялото задължение на
заемателя по договора и срока за представянето му- тридневен, създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до степен, че то
изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза във всеки от
договорите въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с
възможност да осигури банкова гаранция в двоен размер на цялото задължение по
договора, валидна 6 месеца след падежа за плащане по договора или физическо лице -
поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че
кандидатства за отпускане на кредит в размер на сумата 2400 лева с кратък срок на
погасяване. С други думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати, въвеждайки основание за
4
договорна отговорност на потребителя, който да дължи неустойка в размер по-голям
от този на главницата по съответния договор, като още към момента на сключване на
договора съдът приема, че за кредитора е било ясно, че задължението на потребителя
няма да бъде изпълнено, съответно ще са налице предпоставките за дължимост на тази
сума.
Следва да се акцентира на задължението на кредитора преди сключването на
договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши
справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно
платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На практика се
получава така, че с тези клаузи кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на
задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора, като с последното се освобождава от своето преддоговорно
задължение. Последното обаче води до значително нарастване на цената на кредита и
възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие както със закона,
така и с добрите нрави.
Основателно също така от страна на ищеца по предявените искове се поддържа,
че посредством тази клауза се стига до нарушение на императивното изискване на чл.
19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими
специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия
неустойката, не нарушава това изискване, а при тяхното включване с положителност
би бил надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Начинът на
уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де
факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително
възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита,
формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено
води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя и противоречи на
добрите нрави, доколкото неустойката излиза извън присъщите й функции.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че тази клауза е нищожна на
заявеното от ищеца основание, с оглед което и този иск следва да се уважи.
Основателен е и другият предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата
на чл. 6, ал. 2 от договора, предвиждаща при забава на длъжника да се начислят такси
за извънсъдебно събиране на вземанията. Същата се явява уговорени в нарушение на
императивното изискване на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което не допуска кредиторът да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Събирането на вземането по кредита представлява част от
неговото управление. Освен това, по същността си тази клауза има характеристиките
на неустойка за неизпълнение на задължението за плащане на вноските на уговорения
падеж и е в пряко противоречие с нормата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, съгласно която при
забава потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва и нищо повече.
По насрещния иск:
С доклада по делото съдът е указал на страните, че на основание чл. 7, ал. 3
ГПК следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договора, страна по който
е потребител, както и че с оглед разрешението, дадено с ТР № 1/2022 г. ОСГТК, ВКС и
доколкото са предявени искове за реално изпълнение на задължения по договор следи
служебно за нищожност на същия поради противоречието му със закона, поради
заобикаляне на закона и поради противоречието му с добрите нрави. На страните е
5
предоставена възможност да допълнят становищата си във връзка с валидността на
договора за потребителски кредит и оспорените клаузи от същия.
Съдът вече по-напред изложи становището си, че чрез въвеждането на
неустойка за неизпълнение на задължението за обезпечаване на кредита, кредиторът
от една страна заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а от друга цената на
кредита за потребителя се завишава прекомерно и необосновано,
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия
договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР (с
включена неустойка).
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при
самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
В процесния договор за потребителски кредит формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Така посоченият размер не надвишава
максимално допустимия по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според настоящия състав на съда обаче
този размер не отразява действителния процент на разходите в случая, тъй като
същият не включва част от разходите по кредита, а именно не е включено начисленото
от кредитора възнаграждение формално именувано в договора за кредит „неустойка“.
След като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за
кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.
Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че това
вземане бъде включено, то процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния
договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид
че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към
кредитния продукт. Годишният процент на разходите е част е същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
6
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В аналогичен смисъл е и решение по дело C‑714/22 от 21.03.2024 г. на СЕС,
относимо към изискването за реално посочване на ГПР в договор за кредит, сключен с
потребител.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, а потребителят дължи само
чистата стойност на кредита, респ. непогасения остатък от същата.
Ето защо и предявеният главен насрещен иск следва да се отхвърли и да се
уважи на евентуално заявеното основание – чл. 23 ЗПК за пълния предявен размер
като разлика между получената от потребителя сума и заплатената във връзка с
договора на кредитора. Съгласно актуалната съдебна практика съдът не следва да
присъжда лихва за забава от предявяване на иска до плащането (Решение №
129/30.07.2024г. по т.д. № 630/2023г. по описа на ВКС).
Единствено за пълнота на изложението съдът намира за необходимо да посочи,
че изложените в отговора на исковата молба доводи относно добросъвестността в
гражданските отношения и възраженията, че била налице злоупотреба с права от
страна на ищеца, тъй като между страните са били сключени множество договори за
кредит, въз основа на което следвало да се приеме, че ищецът познава кредитния
продукт на ответника, като от поведението му и трайните им отношения ставало ясно,
че ищецът изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечения по кредитите, а
целял да се обогати неоснователно за сметка на дружеството, като впоследствие води
дела като процесното, не променят изводите на съда за изхода от спора. Ответникът е
този, който съдът приема, че като икономически по-силна страна е предопределил
съдържанието на процесния договор, в т.ч. е начислил допълнително възнаграждение в
своя полза, именувайки същото неустойка, което е оскъпило цената на кредитния
продукт (независимо дали параметрите му са били известни на потребителя).
Установено е също така, че това допълнително вземане ответникът е събирал, като е
приемал плащанията, правени от ищеца. Следователно и действията на потребителя,
предприети в защита на субективните му права, не могат да бъдат дефинирани като
злоупотреба с права. А възражението, че ищецът въобще не е имал намерение да
предостави обезпечения по договорите за кредит, а е целял да води искови
производства като настоящото, за да се обогати, съдът не следва по-подробно да
анализира, предвид че по-напред в мотивите си прие, че поставените изиквания от
кредитора, на които е следвало да отговарят тези „обезпечения“, са фактически
неизпълними от потребителя, кандидатстващ за получаване на „бърз кредит“ при
високи стойности на ГЛП и ГПР, и на кредитора изначално е следвало да е ясно, че
потребителят няма да изпълни задължението си да предостави обезпечение,
отговарящо на разписаните условия, независимо от намеренията му.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат само на ищците (по
първоначалните, респ. по нарещните искове).
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца по първоначалните искове се следват
разноските за заплатени държавни такси в общ размер на 120,26 лева.
7
От страна на адв. Г. се претендир адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38,
ал. 2, вр. ал. 1 ЗАдв. В производството е установено, че ищецът е представляван
безплатно от страна на процесуалния му представител, с оглед което и същият следва
да бъде възмезден за положения труд. Съгласно Определение № 215 от 17.01.2024 г. на
ВКС по гр. д. № 3611/2022 г., I г. о., ГК и др. изявлението за наличие на конкретното
основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв обвързва съда и той
не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за
уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е правната помощ по делото да е
осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, заявление, че предоставянето на правната
помощ е безвъзмездно и липса на данни, които да го опровергават, отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В случая тези
предпоставки са налице, с оглед което и съдът следва да определи адвокатско
възнаграждение, което ответникът са заплати в полза на процесуалния представител на
ищеца въз основа на критериите, изведени в съдебната практика: фактическа и правна
сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и
необходимост насрещната страна да понесе тежестта на разноските на насрещната
страна (разумност и обоснованост на разноските) и не на последно място
икономическите условия в страната, измерител на които се явява МРЗ и цената на
исковете.
При съобразяване на обстоятелствата, че липсва каквато и да е фактическа и
правна сложност на случая, делото е срочно разгледано в едно съдебно без събиране на
други доказателства освен писмените, отчитайки служебно известните на съда
обстоятелства (броя на производства със сходен предмет, по които адвокатът
предоставя безплатна правна помощ на ищците кредитополучатели, т.е. процесуалният
представител следва да е добре запознат както с материалноправните, така и с
процесуалноправните аспекти на делата), съдът определя адвокатско възнаграждение в
размер на сумата 500 лева.
Ищецът по насрещния иск също има право на разноски на основание чл. 78, ал.
1 ГПК. Същите са в размер на сумата 50 лева за държавна такса и 480 лева с ДДС за
заплатено адвокатско възнаграждение или общо 530 лева.
Заявено е искане за извършване на прихващане на разноските, като същото е
основателно за разноските, присъдени на ищците в качеството им на страни в
производството. На ищеца по насрещния иск се следва разликата в размер на 409,74
лева. Прихващане не може да бъде извършено с присъдената в полза на процесуалния
представител на ищеца на основание чл. 38 ЗАдв. сума, с оглед липсата на насрещност
на вземанията.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявените от Н. Ж. Ж., ЕГН **********, с адрес по
делото: ******, срещу „******“ ООД, ЕИК ******, със съдебен адрес: ****** искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3, вр. ал. 4 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, вр.
ал. 10а и чл. 33 ЗПК, НИЩОЖНОСТТА на клаузите на чл. 11, ал. 1 и на чл. 6, ал. 2
от договор за потребителски кредит № ******/****** г., сключен между страните.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „******“ ООД, ЕИК ******, със съдебен адрес:
8
******, срещу Н. Ж. Ж., ЕГН **********, с адрес по делото: ****** иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за сумата 274,37 лева, представляваща
непогасен остатък от главница по договор за потребителски кредит № ******/****** г.
и част от претенция в общ размер на 1805,77 лева.
ОСЪЖДА Н. Ж. Ж., ЕГН **********, с адрес по делото: ****** да заплати на
основание чл. 23 ЗПК на „******“ ООД, ЕИК ******, със съдебен адрес: ******,
сумата 274,37 лева, представляваща непогасен остатък от чистата стойност на сумата,
получена от кредитоплучателя по договор за потребителски кредит № ******/******
г., като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за присъждане на законна лихва от
предявяването на насрещния иск до плащането.
ОСЪЖДА „******“ ООД, ЕИК ******, със съдебен адрес: ******, да заплати
на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв. на адвокат Д. Г., АК – ******,
лич. № ******, с адрес: ******, сумата 500 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на Н. Ж. Ж.
в производството пред СРС.
ОСЪЖДА Н. Ж. Ж., ЕГН **********, с адрес по делото: ****** да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „******“ ООД, ЕИК ******, със съдебен адрес: ******,
сумата 409,74 лева, представляваща разноски по компенсация за производството пред
СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните чрез процесуалните им представители по ел. път.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9