№ 1946
гр. София, 19.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100514743 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 13.10.2021 год., постановено по гр.дело №20503/2021 год. по описа на
СРС, ГО, 68 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Д.
И.С. срещу ЗАД „Б. В.И.Г.“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 127.06 лв., представляваща удържана на 07.11.2016
год. сума от трудовото възнаграждение на ищеца и разпределена в полза на ответното
дружество, като взискател по изп.дело №1189/2016 год. по описа на частен съдебен
изпълнител С.Я., образувано въз основа на изпълнителен лист от 30.06.2009 год., издаден по
гр.дело №6931/2008 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, вземанията по който са признати за
погасени по давност с влязло в сила решение от 08.01.2019 год., постановено по гр.дело
№70726/2015 год. по описа на СРС, ГО, 118 с-в, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 18.09.2020 год. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №44917/2020 год. по описа на СРС, ГО, 68 с-в и
ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски в исковото производство в размер на 385 лв. и направените разноски в заповедното
производство в размер на 385 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника ЗАД „Б. В.И.Г.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че въз основа на
процесния изпълнителен лист, издаден срещу ищеца, бил образувал две изпълнителни дела,
като второто от тях – на 13.4.2016 год. – много преди произнасянето по гр.дело
1
№70726/2015 год. по описа на СРС, ГО, 118 с-в. Съдебният изпълнител бил предприел
действия по принудително събиране на вземанията на взискателя, като бил наложил запор
върху трудовото възнаграждение на ищеца. С превод от 07.11.2016 год. от трудовото му
възнаграждение било приспадната сума, която при разпределението била погасила
разноските по изпълнението /72.94 лв./ и част от вземането на ответника до размер на 127.06
лв. Първоинстанционният съд не бил съобразил, че в закона били предвидени изрични
способи за защита на длъжника в хода на образувано изпълнително производство – чл. 435 и
сл. ГПК. Не бил отчетен и характера на новообразуваното изпълнително дело като способ за
удовлетворяване на вземането, а не за установяването му. Съдебният изпълнител не
разрешавал правни спорове, а целял удовлетворяване на изпълняемото право, за което
предприемал определени изпълнителни действия, върху които се упражнявал съдебен
контрол по реда на чл. 435 ГПК. СРС бил приел, че както съдебния изпълнител, така и
взискателят били уведомени за предявения от длъжника иск по чл. 439 ГПК за установяване,
че вземанията, предмет на изпълнителния лист, са погасени по давност. Взискателят обаче
не бил обвързан да прекратява новообразувано изпълнително дело само въз основа на
образуван исков процес, при положение, чу позицията му по спора била ясна и
недвусмислена, а и при липсата на влязло в сила решение. Съдебният изпълнител не бил
уведомен за предявяването на установителен иск – спорно било първото изпълнително дело,
но не и второто. По делото липсвали доказателства за уведомяването на частния съдебен
изпълнител за започналия исков процес, както и за постановения краен съдебен акт, преди
момента на удържането на съответната сума от трудовото възнаграждение на ищеца. И това
било логично, тъй като съдебните решение били постановени впоследствие. Съдебният
изпълнител нямало как да е запознат с възражението на длъжника за погасителна давност.
Решението по установителния иск било постановено на 14.05.2020 год., т.е. повече от три
години, след като съдебният изпълнител бил разпределил постъпилите по делото суми.
Съдебният изпълнител не действал като правораздавателен орган, а взискателят не бил
обвързан от силата на пресъдено нещо към момента на постъплението. В обжалваното
решение било прието, че извършеното удържане на процесната сума било на отпаднало
основание, както и че било налице обедняване на ищеца с тази сума и обогатяване на
ответника с нея. Т.е. били смесени институтите, уредени в чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 59
ЗЗД. Следователно претенцията била уважена на база взаимно изключващи се
материалноправни норми. Спорен бил и въпросът дали действията на взискателя по
възлагане на способите, довели до принудителното събиране на определена сума, са
съобразени със закона или са неправомерни. В съответствие с процесуалните правила
взискателят бил поискал налагане на определени изпълнителни мерки. Доколкото давността
за вземането била предмет на установяване от съда, а не настъпвала по силата на закона, то
взискателят не бил възпрепятстван да искъ събиране на вземането си, до установяване с
влязло в сила решение, че давността наистина е изтекла. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът по жалбата Д. И.С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
2
Поддържа, че обосновано първоинстанционният съд бил приел, че релевираната претенция е
основателна, тъй като процесната сума била събрана от съдебния изпълнител след
погасяването по давност на вземането, поради което същата подлежи на връщане. В
разглеждания случай защита на длъжника по чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК била неприложима, тъй
като съдебният изпълнител няма право да преценява дали вземането е погасено по давност,
т.е. длъжникът нямал право да обжалва действията му. Събраната сума била получена на
отпаднало основание, тъй като погасяването по давност отнемало възможността за
принудително изпълнение. Тъй като давността не се прилагала служебно и съдебното
решение, с което било признато, че вземането е погасено по давност, било влязло в сила, то
дадената от СРС правна квалификация на спорното право била правилна. От друга страна и
съдебният изпълнител, и взискателят били запознати с предявения установителен иск.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 55,
ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Доколкото ищецът е поискал връщане на принудително събрана в полза на ответника
сума, за която впоследствие /след приключването на принудителното изпълнение/ с влязло в
сила съдебно решение е установено, че не се дължи, като погасена по давност, то СГС
приема, че спорното право намира своето основание в нормата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да бъде посочено, че искът по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника и в негова тежест е да докаже само даването. В тежест на ответника е да докаже
на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице,
когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното него основание,
така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът
докаже и репликата си, че това основание е нищожно, респ. погасено е – виж
задължителните за съдилищата разяснения по т. 1 от Постановление № 1 от 28.V.1979 год.
по гр.дело № 1/79 год., Пленум на ВС. И в двата случая даденото е без основание. Втората и
третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът
3
докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че
това основание не се е осъществило или е отпаднало /в този смисъл Решение № 374 от
8.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5858/2007 г., III г. о., ГК/.
Безспорно е във въззивното производство, че на 30.06.2009 год. в полза на ответното
дружество бил издаден изпълнителен лист срещу ищеца въз основа на влязлото в сила
решение по гр.дело №6931/2008 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, за следните суми: 1 743.96
лв. – платено застрахователно обезщетение, 529.93 лв. – мораторна лихва за периода от
15.11.2005 год. до 25.02.2008 год., 270.96 лв. – съдебни разноски и 221.92 лв. – адвокатско
възнаграждение. Въз основа на този изпълнителен лист било образувано изпълнително дело
№20108440401649 по описа на частен съдебен изпълнител С.Я., с рег.№844 на КЧСИ /което
е било спряно по силата на обезпечителна заповед от 19.11.2015 год. по гр.дело
№65546/2015 год. по описа на СРС, ГО, 48 с-в, издадена във връзка с искане на ищеца за
допускане на обезпечение на бъдещ иск по чл. 439 ГПК срещу ответника за установяване
недължимостта на вземанията, предмет на посочения изпълнителен лист/, а впоследствие –
изпълнително дело №20168440401189 по описа на частен съдебен изпълнител С.Я., с рег.
№844 на КЧСИ.
С решение от 08.01.2019 год., постановено по гр.дело №70726/2015 год. по описа на
СРС, ГО, 118 с-в, което е влязло в сила на 14.05.2020 год., било признато за установено на
основание чл. 439 ГПК, че Д. И.С. не дължи на ЗАД „Бурстрад В.И.Г.“ АД сумите, за които е
бил издаден процесния изпълнителен лист, въз основа на който са образувани
горепосочените две изпълнителни дело, поради погасяването им по давност.
Също така няма спор между страните, че на 07.11.2016 год., чрез удръжки от трудовото
възнаграждение на ищеца бил извършен превод на сумата от 200 лв. по изпълнително дело
№20168440401189 по описа на частен съдебен изпълнител С.Я., с рег.№844 на КЧСИ, от
която 127.06 лв. били разпределени в полза на взискателя /ответното дружество/, а с
останалата част били погасени разноски по изпълнението /виж и счетоводна сметка на л. 19
от първоинстанционното дело/.
Настоящият съдебен състав приема, че искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е предоставен на
длъжника в изпълнителния процес за оспорване на предприето срещу него принудително
изпълнение въз основа на съдебно изпълнително основание. Претенцията на длъжника може
да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание – чл. 439, ал. 2 ГПК. Като
средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес с иска по чл. 439 ГПК се
дава право на същия да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и
обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи правно значение за
неговото съществуване. В разглеждания случай е видно от мотивите на влязлото в сила
решение, постановено по гр.дело №70726/2015 год. по описа на СРС, ГО, 118 с-в, че
новонастъпилият факт е изтекла погасителна давност към 04.09.2015 год.
Решението по чл. 439 ГПК отрича със сила на пресъдено нещо правото на принудително
изпълнение на вземането по издадения въз основа на съдебно изпълнително основание
4
изпълнителен лист, поради което и съдът разглеждащ иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е длъжен да
приеме, че сумата, която е принудително събрана от длъжника, е получена без основание от
взискателя /чл. 298 и чл. 299 ГПК; давността изключва принудителното изпълнение, но пред
съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не
може да я зачете/ – в този смисъл виж например Решение № 45 от 19.03.2021 год. на ВКС по
гр.дело № 1281/2020 год., IV г. о., ГК.
Следователно ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане, поради
което и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираната претенция се
явява основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422,
ал. 1 ГПК.
Обстоятелствата дали взискателят и/или частният съдебен изпълнител са знаели/били са
уведомени за производството по предявения от ищеца отрицаталене установителен иск по
чл. 439 ГПК, както и дали действията на взискателя по провеждане на принудително
изпълнение до влизането в сила на решението по иска по чл. 439 ГПК са били съобразени
или несъобразени със закона са напълно ирелевантни за предмета на настоящия спор.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 360 лв. /с ДДС/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.10.2021 год., постановено по гр.дело №20503/2021
год. по описа на СРС, ГО, 68 с-в.
ОСЪЖДА ЗАД „Б. В.И.Г.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, пл.“******* да заплати на Д. И.С. с ЕГН **********, с адрес: гр.София,
ж.к.“*******, вх.*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 360 лв. /с ДДС/.
5
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6