РЕШЕНИЕ
№ 344
гр. гр. Хасково, 26.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Милена Д. Борисова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20235640101289 по описа за 2023 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, от Е. С. М., ЕГН
**********, с адрес: гр.*******, чрез Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“, БУЛСТАТ
*********, представлявано от управителя Димитър Мирославов Милев, съдебен адрес:
гр.София, бул.“Ал.Стамболийски“ № 125-2, ет.5, офис 5.3, против “МАКРОАДВАНС“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец,
ул.“Г.С.Раковски“ № 147, ап.14.
Ищецът твърди, че на 06.07.2021 г. сключил с ответника договор за потребителски
кредит от разстояние № 135326. Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер
на 1350,00 лева, като кредитът следвало да бъде погасен за 3 месеца. Посочено било, че
размерът на годишната лихва е 41.00%, а размерът па годишния процент на разходите -
49.65%. Размерът на общата сума, която следвало да върне ищецът възлизала на 1434,07
лева. В чл. 10 от процесния договор било уговорено, че кредитополучателят дължи
неустойка с обезщетителен характер, в случай, че не предостави обезпечение съгласно реда
и условията на чл. 20 от Договора. Неустойката била в размер на 12,56 лв. плюс 0,310% от
усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0,310% от усвоения размер на
кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В чл. 20 било уговорено, че
в срок до три дни от сключване на договора кредитополучателят следва да предостави
поръчител, физическо лице, с брутен доход поне 1400 лв. и др. Съгласно погасителния план,
на ищеца била начислена месечна неустойка в размер на 340,20 лв., тъй като не представил
1
в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор. Така
вместо първоначалната ежемесечна вноска по кредита в размер на 478,02 лв., същата се
променяла и се увеличавала със 113,40 лв. на месец или ставала 591,42 лв. на месец. Общата
сума, която следвало да бъде заплатена по договора била в размер на 1774,27 лв.
Тъй като целта на заемните средства била за задоволяване на лични нужди, според
ищеца същият притежавал качеството потребител и към договора били приложими ЗПК и
ЗЗП.
Поддържа се в исковата молба, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 10 от
Договор за паричен заем, е нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е уговорена при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19
ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП като се излагат следните
съображения:
С уговорената неустойка се целяло да се заобиколи предвидения максимален размер
на Годишен процент на разходите /ГПР/ - чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това вземане формално било
посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено
при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от 50%.
Действително обаче същото отговаряло на всички критерии, посочени в § 1, т. 1 от ЗПК. То
представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен бил на
кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Това се потвърждавало и от С.я
погасителен план, от които било видно, че разходът за неустойка бил включен и дължим
още с подписването на договора. Очевидно било, че договарянето на този разход като
неустойка имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над
максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 ЗПК тази клауза била
недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение в тридневен
срок не можело да обоснове обратния извод. Срокът бил твърде кратък и било житейски
логично да се предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално
затруднени, съответно не могат да осигурят поръчител с големи трудови доходи. Освен това
следвало да се има предвид, че в ЗПК било предвидено изрично задължение на кредитора да
оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната
сума кредиторът счел, че заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност,
поради което изискването на допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В
случай че кредиторът действително е искал такова да му бъде осигурено, то следвало да се
изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната практика.
Възнаградителната лихва в размер на 41 % за срока на договора се равнявала на 84,07 лв., а
неустойката в размер на 340,20 лв. била над четири пъти по - голяма от нея или в размер на
около 200%, с което реалният ГПР ставал близо 240 %. Определянето в Договора на сумата
в размер на 340 лв. като неустойка за неизпълнение на задължение целяла единствено
заобикаляне на забраната чл. 19, ал. 4 ЗПК.
На следващо място ищецът счита, че уговорената неустойка излизала извън
присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26 ал
2
1 ЗЗД била нищожна. Същата противоречала на закона и добрите нрави, като излизала и
извън пределите на предвидената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода. Нарушавали се основните
принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и
кредитор. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на
ВКС, преценката за нищожност следвало да се извърши в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Процесната неустойка
била предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за
същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Същата в случая била в
размер на почти 40 % от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо какви вреди
обезщетява, след като кредиторът сам оценил кредитоспособността на длъжника и одобрил
отпускането на кредита, преди да му е предоставено обезпечението. От изложеното
следвало, че с договарянето на тази неустойка заемодателят целял единствено да се обогати.
Излизало се извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция.
Цитираната клауза била екзорбитантна, нарушаваща добрите нрави и противоречаща на чл.
26 ал. 1 и чл. 9 ЗЗД. Следвало също да се има предвид, че за неизпълнението на задължение
за предоставяне на обещано обезпечение в чл. 71 ЗЗД била предвидена достатъчно тежка
санкция.
Налице било и заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 ЗЗД на
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение
- недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност
обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в
срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва. Подобно кумулиране
на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.
Клаузата на чл. 10 от Договора била изцяло неравноправна и нищожна на основание
чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Същата задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Ищецът твърдя, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146
от ЗЗП.
Обръща се внимание и на това, че в процесния договор не бил посочен годишен
лихвен процент или по - скоро в договора бил посочен лихвен процент от 41 %, а в
погасителния план - 38,95%, като не ставало ясно кое от двете е вярното. Така според ищеца
били налице основания целия Договор за потребителски кредит да се приеме за
недействителен, което по същество водело до недействителност и на самата неустоечна
клауза. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следвало да съдържа годишния процент
на разходите и общата сума, дължима по кредита. Съзнателното погрешно посочване от
3
кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел
заобикаляне ограниченията на ЗПК следвало да се тълкува, като цялостно неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което било основание за недействителност на целия
договор по чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, за ищеца се породил правен интерес от предявяване на иск
с правно основание чл. 26 ЗЗД за обявяване на клаузата на чл. 10 от процесния договор за
недействителна поради противоречие със закона, добрите нрави, както и заобикаляне на
закона, както и на иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД за връщане на платените
суми при липса на правно основание.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде обявена
нищожността на предвидената в чл. 10 от Договор за паричен заем № 135326, сключен
между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 340,20 лева, както и да
бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 241,92 лева /след допуснато
изменение в размера на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в съдебно заседание,
проведено на 03.04.2024 г./, представляваща недължимо платени суми по договора за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
депозиране на искова молба – 17.06.2023 г. до окончателното й изплащане.
Претендират се направените съдебни разноски, за което е представен списък по чл.80
ГПК.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на искова
молба от ответника, който признава предявените искове. Счита, че не е дал повод за
завеждане на дело, поради което моли, при постановяване на крайния съдебен акт, на
основание чл. 78 ал.2 ГПК, разноските да бъдат възложени изцяло в тежест на ищеца.
Направено е възражение за прекомерност на претендирания от ищеца на основание чл.38 ЗА
адвокатски хонорар.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства
(Договор за потребителски кредит № 135326 от 06.07.2021 г.; Общи условия за предоставяне
на потребителски кредити на физически лица от “МАКРОАДВАНС“ АД, Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити /СЕФ/,
Искане за отпускане на потребителски кредит, становище по искане за отпускане на
потребителски кредит) се установява, че между ищецът Е. С. М. /кредитополучател/ и
ответника “МАКРОАДВАНС“ АД /кредитор/ е сключен описания в исковата молба договор,
тоест че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на
което ищецът получил в заем сумата в размер на 1350,00 лева, които следвало да върне в
срок от 3 месеца. Посочен е в чл.7, ал.4 от договора, че размерът на годишния лихвен
процент за ищеца като лоялен клиент е 36.99 %, а размерът па годишния процент на
4
разходите - 49.65 % (чл.9 от договора).
Съгласно чл.10 от Договор за потребителски кредит № 135326 от 06.07.2021 г.,
кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай, че не предостави
обезпечение съгласно реда и условията на чл. 20 от Договора. Неустойката е в размер на
12,56 лева плюс 0,310% от усвоения размер на кредита, за първия ден на забава и 0,310% от
усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В чл.10,
ал.2 е уговорено, че към датата на подписване на договора за кредит кредитополучателя
отговаря на изискванията на кредитора за използване на преференциални условия при
отпускане на потребителски кредит на лоялни клиенти като се прилага неустойка в размер
на 11,34 лева плюс 0.280 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0.280 %
от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
В чл. 20 е уговорено, че в срок до три дни от сключване на договора
кредитополучателят следва да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице,
одобрено от кредитора, което да отговаря на следните изисквания: да има брутен
осигурителен доход над 1400 лева; да работи на трудов договор, с най-малко 6 месеца
трудов стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в ЦКР с просрочие над
30 дни; да не е страна по договор за кредит, сключен с “МАКРОАДВАНС“ АД.
Според погасителен план към Договор за потребителски кредит № 135326,
дължимата неустойка при неизпълнение на това задължение, плащането на която е
разсрочено на три вноски по 113,40 лева е в общ размер от 340,20 лева. Общо дължимата
сума по кредита е 1434,07 лева, а в случай на необезпечен кредит – 1774,27 лева.
Представена от ответника е и справка за платени суми по процесния договор за
потребителски кредит, респ. за погасени задължения по тях, както и разписки за
извършените от ищеца плащания.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца, съдът назначи
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно
изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението се установява, че общата
сума, която ищецът е заплатил на ответника по Договор за потребителски кредит № 135326
от 06.07.2021 г., включително и чрез рефинансиране на заема възлиза на 1664,38 лева. От
тази сума 241,92 лева са разпределени за погасяване на неустойка. При включване в
Годишният процент на разходите /ГПР/ на неустойката, разпределена във всяка месечна
вноска, същият придобива стойност от 435,86 % при обща стойност на всички плащания по
кредита от 1774,26 лева. В заключението в табличен вид са описани датите и сумите на
извършените погашения по процесния договор.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, които са процесуално допустими.
Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни, като
5
съображенията за това са следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.
9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена
клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност
да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя
отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той
е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с
6
общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи
този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесният договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният
договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна-
кредитор клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.10 от Договор за потребителски кредит
№ 135326 от 06.07.2021 г., според която се дължи неустойка, в случая в размер на 340,20
лева, при неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение в 3-дневен срок от
сключване на договора, а именно на поръчител, който да отговаря едновременно на
посочени многобройни изисквания, се намира в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му, няма типичните за
неустойка обезпечителна и обезщетителна функции. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху С.я
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По посочения
начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава
7
вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е
константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на
основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в договора, макар формално да е уговорена неустойка
за неизпълнение за задължение на кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка,
а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така,
доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия,
които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което
е обективно трудно да бъдат покрити от кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност
на насрещната страна да предостави обезпечение чрез поръчителство на физическо лице в 3
–дневен срок от сключване на договора, но поръчителят трябва да отговаря на множество
изисквания – за относително висок осигурителен доход, за трудова ангажираност, да няма
лоша кредитна история, да не е кредитополучател по друг договор. Налагането на тези
специфични изисквания и краткия срок за това, въобще препятстват всички възможности на
длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да
направи опит да потърси поръчител, още по- малко да намери такъв, който следва да
отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат
на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Друга
алтернативна опция за обезпечение в договора не е предвидена, от което следва, че
всъщност реална възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка не му е
предоставена. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне
в сферата на кредитора. Именно поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна част
от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, видно от
С.я погасителен план към процесния договор за потребителски кредит.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 340,20 лева /при
главница от 1350,00 лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в
средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите
нрави. Ето защо тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане,
което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена
допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения 36,99 %, а следва да е много по-голямо число, ако в
него участва и вземането от 340,20 лева, формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
8
договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР, предвидена
в чл.9 от процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка"
към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК като
предвижданията при формиране на ГПР включват само вземането за главница и лихва.
Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. По този начин съдът намира, че
се заобикаля ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР.
Доколкото в случая неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е
част от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С
размера на неустойката, ГПР от 49.65 %, нараства допълнително и то значително,
установено и посредством съдебно – счетоводната експертиза, а именно на 435.86 %. Това
не е сторено, поради което е налице и нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма -
ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до пет пъти размера на законната лихва, а посредством
изплащането на задължението за неустойка ще се получи сума, която като финансов
резултат ще е в полза на кредитора по договора за кредит и което плащане не е включено в
ГПР. При включването и на това плащане в годишния процент на разходите, размерът му
значително надхвърля максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно, договорът за потребителски кредит противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищеца - кредитополучател. Основателни са в тази връзка и
доводите на ищеца, че процесната „неустоечна“ клауза е неравноправна и по смисъла на
чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея задължение е необосновано високо –
представлява над 25 % от заемната сума и като такава е нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика
на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни
клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
9
втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието
на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че договореностите са
установени с една единствена цел- да се предостави възможност на кредитора да реализира
допълнителен доход от потребителя.
С оглед всичко изложено, предявеният иск за прогласяване нищожност на клаузата
на чл.10 от Договор за потребителски кредит № 135326 от 06.07.2021 г., предвиждаща
заплащане на неустойка в размер на 340,20 лева, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, е основателен
и като такъв следва да бъде уважен.
Нищожността е пречка за възникване на задължение по коментираната клауза,
поради което платените суми по нея са предадени при начална липса на основание и
подлежат на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ето защо и след като съдът достигна
до извод за нищожност на клаузата за неустойка, вкл. и по аргумент от чл. 23 ЗПК, платената
сума се явява получена без основание и се дължи връщането й на ищеца.
Не се оспорва от ответника, а и се установява от заключението на назначената по
делото съдено-счетоводна експертиза, че ищецът е заплатил сумата от общо 214,92 лева –
начислена от ответника неустойка за непредоставяне на обезпечение. В случая липсва
основание за получаването на тази сума от ответника, поради което този иск също е
основателен и следва да бъде уважен като такъв.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
17.06.2023 г. до окончателното й изплащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е
направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в общ
размер от 405 лева, от които 100 лева за платена държавна такса, 300 лева за възнаграждение
за вещо лице и 5 лева за съдебно удостоверение.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
10
ищеца Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“, БУЛСТАТ *********, представлявано от
управителя Димитър Мирославов Милев, с адрес на упражняване на дейността: гр.София,
ж.к. „Манастирски ливади“, бл.112, вх.А, ет.2, офис 11, сумата от общо 960,00 лева с
включен ДДС, представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено според размера на
всеки един от съединените искове и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.2 ал.2 и ал.5, вр. чл.7 ал.2 т.1 и § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното дружество
за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян
по размера си, а се определя от съда, респективно за недължимост на направените разноски.
Съгласно чл. 69, ал.1, т.1 и т.4 ГПК, цената на иска по искове за парични вземания се
определя от търсената сума, а по искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне
на договор и за сключване на окончателен договор – от стойността на договора, в случая от
стойността на процесната клауза за неустойка. Според чл.72, ал.2 ГПК, за предявените с една
молба искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички
интереси. Чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения също предвижда, че за процесуално представителство по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един
от тях поотделно. Следователно възражението на ответника, че следва да бъде определено
едно адвокатско възнаграждение е също неоснователно. В този смисъл са Определение №
388 от 16.08.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1840/2021 г., II т. о.; Определение № 146 от
04.04.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 358/2022 г., II т. о. и Определение № 528 от 16.08.2022 г.
на ВКС по т. д. № 1841/2023 г., II т. о. и Определение № 50 от 17.01.2023 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 4735/2022 г., III г. о.
Според настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при
договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско
възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната практика,
обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о.,
ТК, докладчик съдията Б.Й.; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. №
478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Т.В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г.
на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К.Н.; Определение № 64 от
1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.М. и доколкото
в случая Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“, БУЛСТАТ *********, представлявано от
управителя Димитър Мирославов Милев безспорно е регистриран по ДДС – л.62 от делото,
то върху определения от съда минимален размер на адвокатското възнаграждение е добавен
ДДС.
Мотивиран от горното, съдът
11
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА , клаузата, предвидената в чл. 10 от Договор за
потребителски кредит № 135326 от 06.07.2021 г., сключен между Е. С. М., ЕГН **********,
с адрес: гр.******* и “МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ул.“Г.С.Раковски“ № 147, ап.14, предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 340,20 лева, на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, “МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец, ул.“Г.С.Раковски“
№ 147, ап.14, да заплати на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр.*******, сумата от 241,92
лева, като недължимо платена по клауза за неустойка, обективирана в чл. 10 от Договор за
потребителски кредит № 135326 от 06.07.2021 г., сключен между Е. С. М. и
“МАКРОАДВАНС“ АД, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда – 17.06.2023 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ул.“Г.С.Раковски“ № 147, ап.14, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, да заплати на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр.*******, сумата от 405,00
лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА “МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ул.“Г.С.Раковски“ № 147, ап.14, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“, БУЛСТАТ *********,
представлявано от управителя Димитър Мирославов Милев, с адрес на упражняване на
дейността: гр.София, бул.“Ал.Стамболийски“ № 125-2, ет.5, офис 5.3, сумата от 960,00 лева
с включен ДДС, представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /П/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: А.Б.
12