Р Е Ш Е
Н И Е №212
град Шумен, 26.10.2018 г.
Шуменският
окръжен съд, в публично съдебно заседание на двадесет и седми септември, две
хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Константин Моллов
Членове:1.Йордан Димов
2.Ненка Цветанкова
като разгледа докладваното от съдия Йордан Димов в. гр. д. №223 по описа за 2018 г., с участието на секретаря Т. Кавърджикова, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №352/18.04.2018 г. постановено по гр. д. №3666/2017 г. по описа на Районен съд – Шумен (ШРС) е признато за установено, че Б.Р.М., ЕГН-**********,*** не дължи на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК-, гр. С...сума в общ размер на 2 784.13 лв. по изпълнителен лист въз основа на който е образувано изпълнително дело №2017*0400153 по описа на ЧСИ с район на действие – района на ШОС, на основание чл.439 от ГПК. Дружеството ответник освен това е било осъдено да заплати на ищцата и сумата от 480 лв., представляващи съдебни и деловодни разноски за водене на производството пред първата инстанция.
Недоволен от така постановеното решение е останал ответника „ОТП Факторинг България” ЕАД, който обжалва изцяло първоинстанционното решение. Намира, че към датата на подаване на ИМ изпълнителните титули са били сталилизирани предвид обстоятелството, че нито кредитополучателят, нито ищеца поръчител са направили възражения по реда на чл.414 от ГПК. Ето защо намира, че въпроса за изискуемостта не подлежи на преразглеждане. Сочи, че предвиденият по закон реда за защита на длъжника срещу когото има издадена влязла в сила заповед за изпълнение, изключва исковата защита по реда на чл.124, ал.1 от ГПК, поради което предявеният на това основание отрицателен установителен иск се явява недопустим. Намира, че първоинстанционният съд неправилно е коментирал обстоятелството, че по отношение на втората поръчителка К.Д.К.е налице произнасяне в производство по чл.419 от ГПК, като незабавното изпълнение е било отменено единствено по отношение на нея. Намира също така, че претенцията на ищцата, че не дължи се обосновава единствено с аргумента за изтекла погасителна давност поради липса на предприети в рамките на изпълнителното производство валидни изпълнителни действия. Сочи, че последното предприето срещу ищцата принудително изпълнителни действие е връчването на работодателят на последната на съобщение за запор върху работната заплата от 06.07.2017 г. сочи, че по отношение на задълженията по кредити важи общата петгодишна погасителна давност, предвидена в чл.110 от ЗЗД, която тече от датата, на която падежира целият кредит или на която е обявена предсрочната изискуемост. Предвид изложеното моли да бъде отменено изцяло обжалваното решение и да бъде постановено друго такова по съществото на спора (без да сочи какво следва да е то).
Въззиваемата е подала отговор на въззивната жалба в предвидения от закона срок. Сочи, че в рамките на първоинстанционното производство не е установено, че кредитора има изискуемо задължение, за което е издаден изпълнителният лист. Сочи, че е налице изискване за представяне от кредитора на доказателства за достигане до длъжниците на изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, каквито в настоящият случай не са били представени. Сочи, че крайният падеж по вземането не е настъпил и би следвало да настъпи през 2028 г. Сочи, че именно този мотив е залегнал в мотивите на първоинстанционното решение. Сочи практика, по силата на която следва да се приеме, че заповедта за изпълнение е издадена в противоречие със закона и добрите нрави. Намира, че предявяването на отрицателен установителен иск единственият начин да се защитят правата на ищцата предвид обстоятелството, че на заповедта за незабавно изпълнение може да се обжалва единствено допуснатото незабавно изпълнение. Сочи, че мотивите на първоинстанционният съд, че при липса на предсрочно изискуемост същата не е налице и поради това не е имало валидно право за издаване на подобна заповед за изпълнение. Моли да му бъдат присъдени и сторените в производството разноски.
В съдебното заседание за въззивника не се явява представител. За въззиваемата се явява адв. Д.С. от АК – Варна. Последният сочи, че следва да бъде оставена без уважение така депозираната жалба. Поддържа отговора на жалбата. Сочи, че не е налице изпълняемо право, предвид обстоятелството, че то би възникнало едва при падежа на задължението – през 2028 г. моли за решение в подобен смисъл.
Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.
След извършената служебна проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение съдът прие следното:
От ангажираните в производството писмени и гласни доказателства се установява следното от фактическа и правна страна: На 28.11.2012 г. пред ШРС е образувано ч. гр. д. №4156/2012 г. по Заявление за издаване на заповед за изпълнение предявено от Банка ДСК ЕАД, ЕИК-против С.Ш.Х., ЕГН-**********, Б.Р.М., ЕГН-********** и К.Д.К., ЕГН-********** за суми дължими като главница по договор за кредит в размер на 3060.57 лв., лихва просрочие и такси закъснение за период от 30.05.2012 г. д0о 27.11.2012 г. в размер на 316.16 лв., както и законна лихва върху главницата от 28.11.2012 г. до изплащане на вземането. По посоченото заповедно производство съдът се е произнесъл със Заповед №2525/29.11.2012 г., с която е уважил претендираните суми, като е присъдил и 303,83 лв. разноски. В рамките на заповедното производство възражение по реда на чл.414 от ГПК е постъпило от страна на К.Д.К.на 06.07.2012 г. Не е постъпило валидно възражение по реда на чл.414 от ГПК от страна на ищцата в настоящото първоинстанционно производство Б.Р.М., доколкото видно от данните в заповедното производство последната е била уведомена с покана за доброволно изпълнение връчена и на 06.07.2017 г., а възражението и по чл.414 от ГПК е депозирано значително извън установеният двуседмичен срок – на 15.11.2017 г.
След това с ИМ от 07.12.2017 г. е предявен и настоящият отрицателен установителен иск да се признае, че ищцата не дължи сумите по така заведеното изпълнително дело №154/2017 г. на ЧСИ с №* на КЧСИ и район на действие – района на ШОС. Отрицателен установителен иск може да се предяви в настоящият случай в две хипотези по реда на чл.124, ал.1 от ГПК и по реда на чл.439 от ГПК. Явно е, че при предявяването му в хипотезата на чл.439 от ГПК ищецът е силно ограничен в обема на защитата, която може да получи. Безспорно е и това личи от нормата на чл.439, ал.1 от ГПК, че ищецът може да получи защита само по отношение на изпълнението и изпълняемото право – „Длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.”, както и чл.439, ал.2 от ГПК - „Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.” От друга страна с оглед на посоченото в ИМ не може да се направи извод, че на съдът е дадена свобода да преценява, че е налице отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК. В самият петитум е посочено, че съдът следва да постанови решение, с което на основание чл.439, ал.2 от ГПК да признае, че ищцата не дължи сумата по изпълнителното производство. В обстоятелствената част се твърдят обстоятелства касаещи изтичане на погасителна давност в полза на ищцата. Ето защо първоинстанционният съд правилно е приел, че разглежда иск по реда на чл.439, ал.1 от ГПК. Въпреки това неправилно първоинстанционният съд е обсъждал факти, касаещи материалното право, които е следвало да бъдат съобразени до момента на издаване на заповедта за изпълнение.
В тази насока са и възраженията на жалбоподателят в жалбата, с която е сезиран настоящият съдебен състав те не могат да не бъдат взети под внимание.
Констатира се, че основното възражение за дължимостта на сумите по изпълнителното производство посочено в рамките на ИМ пред първоинстанционният съд е настъпването на погасителна давност по отношение на задълженията по изпълнителният лист. Подобна давност не се констатира да е изтекла. Според ТР по ТД №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва със следните действие „насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.” В настоящият случай се установява, че Заповедта за изпълнение е издадена на 29.11.2012 г., преди падежа на задължението, т.е. до този момент погасителна давност не може да е текла. Тя би могла да тече от този момент на сетне. Тя ще е общата погасителна давност, която се прилага по признати със съдебно решение задължения – чл.117, ал.2 от ГПК, но се установява от изпълнителното дело, че са извършени действия по реалното удовлетворяване на кредитора преди изтичането на петгодишният срок на давността, който би изтекъл на 29.11.2017 г. По отношение на ищцата – това е запора върху дружествен дял на последната в „Радиту” ООД, изпратен на 29.06.2017 г. Запорни съобщения до ОББ АД, получено на 03.07.2017 г., до Юробанк България АД – 03.07.2017 г. и т.н. Т.е. явно е, че това възражение срещу изпълнението не е основателно и не е могло да се вземе предвид при произнасянето на първоинстанционният съд.
В насока
погасителна давност първоинстанционният съд е изложил пространни мотиви в
решението си, най-вече изреждайки значителен обем от информация относно
института на давността, но никъде не е извел извод има ли или няма изтекла
погасителна давност. В този смисъл в тази част на решението на
първоинстанционният съд липсват мотиви.
Както бе посочено по-горе характера на производството по чл.439, ал.1 от ГПК ограничава съдът в преценката му по отношение на фактите и обстоятелствата, които може да преценява. Ето защо съдът приема, че митивирайки решението си с факти и обстоятелства, настъпили преди издаването на заповедта за изпълнение и стартиране на изпълнителното производство - липсата на обявяване на акта за предсрочно изискуем първоинстанционният съд е постановил неправилен акт. В рамките не производството по чл.439, ал.1 от ГПК не може да се преценява действителността на издаденият изпълнителен титул – заповедта за изпълнение, а точно това е сторено в мотивите на ШРС.
Предвид изложеното първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно. Следва да бъде постановено решение, с което се отхвърля претенцията на ищцата да бъде признато за установено, че последната не дължи сумите по изпълнителното производство по изпълнително дело №154/2017 г. на ЧСИ с №* на КЧСИ и район на действие – района на ШОС.
На въззиваемият следва да бъдат присъдени и разноските, които е направил за воденето на първоинстанционното и на въззивното производство, които възлизат на 455.68 лв. от които по 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение за всяка от инстанциите и 55.68 лв. за държавна такса за въззивната инстанция.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение №352/18.04.2018 г. постановено по гр. д. №3666/2017 г. по описа на Районен съд – Шумен, като неправилно и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Б.Р.М., ЕГН-**********,*** – адв. Д. С. от АК – Варна да бъде признато за установено по отношение на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК-, гр. С., че ищцата на дължи на дружеството сума в общ размер на 2 784.13 лв., по изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело №2017*0400153 по описа на ЧСИ с №* на КЧСИ и район на действие – района на ШОС.
ОСЪЖДА Б.Р.М., ЕГН-**********, да заплати на на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК-, гр. С. сумата от 455.68 лв. (четиристотин петдесет и пет лева и шестдесет и осем стотинки), представляваща сторени от въззиваемия разноски, за двете съдебни инстанциии.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.