Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 18.09.2020
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно
заседание на осемнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 12940 по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 168360 от 17.07.2019 г., постановено по
гр. дело № 77604/2018 г., Софийският районен съд, I ГО, 34-ти състав, е уважил частично
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.Ц.Ц. установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и
чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните
суми: 50,00 лева, представляваща главница за дялово разпределение на топлинна
енергия за периода от 07.09.2015 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот - находящ се в гр. София, ул. „*******, аб.
№ 014494, ведно със законната лихва върху от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 07.09.2018 до
окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлил претенцията за сумата
над 50,00 лв. до пълния предявен размер от 55,00 лв. и за периода от 01.07.2015
г. до 06.09.2015 г., както и за сумата от 10,77 лв., представляваща законна
лихва за забава върху дяловото разпределение за периода от 31.08.2015 г. до
22.08.2018 г., като е като е отхвърлил претенцията за сумата над 10,77 лв. до
пълния предявен размер от 11,85 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК от 20.09.2018 г. по ч.гр. дело № 59025/2018 г. на СРС, I ГО, 34-ти
състав. С решението ответната страна е осъдена да заплати на ищеца, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 113,63 лева – разноски в исковото
производство и 68,18 лева – разноски в заповедното производство, а ищецът е
осъден да заплати в полза на ответника сумата от 13,64 лв. – разноски в
производството пред СРС.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на страната на ишеца „Б.“ ООД.
В законоустановения срок
срещу решението в частта, с която предявените искове са уважени, е постъпила въззивна жалба от Л.Ц.Ц., в която
прави оплакване, че решение в обжалваната част е неправилно и излага подробни
доводи в тази връзка, като твърди, че незаконосъобразно определената главница
води до неправилно изчисляване на лихвата за забава, освен това излага, че първоинстанционният
съд неправилно е определил периода на погасената по давност лихва за дяловото
разпределение. По отношение на лихвата за забава сочи, че няма доказателства,
че ответникът е поставен в забава. Сочи, че спрямо процесното правоотношение
приложими са Общите условия за продажба на топлинна енергия на ищеца, в сила от
12.03.2014 г., в които не е предвиден срок за изпълнение на задължението за
заплащане на лихва върху дяловото разпределение, поради което същата не се
дължи. Развива подробни доводи в писмени бележки по делото. С оглед изложеното,
моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната
жалба, такъв не е постъпил от въззиваемата страна „Т.С.“
ЕАД. В молба, депозирана преди открито съдебно заседание, оспорва въззивната жалба, моли същата да бъде оставена без
уважение, а решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Възразява за
прекомерност на адвокатското възнаграждение и неговото реално заплащане. Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представя списък по чл. 80 от ГПК,
инкорпориран в молбата от 16.06.2020 г.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД
не взема становище.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа
и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част, поради което същият дължи произнасяне
по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната
жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 ГПК.
Ищецът в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е
депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
с вх. № 3071180 от 07.09.2018 г. г. срещу Л.Ц.Ц., по което е образувано ч. гр. дело №
59025/2018 г. на СРС, I ГО, 34-ти състав, по което на 20.09.2018 г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет
описаните в диспозитива на обжалваното решение
вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания. В
срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в заповедното производство е подал
възражение по образец, в което е посочено, че не дължи изпълнение на вземанията
по издадената заповед.
При наличие на валидно възражение, породило своите
правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят, съгласно
дадените от съда указания, е предявил установителни
искове с предмет всички вземания, за които в негова
полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото
дело.
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр.
с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по
които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да
установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че сградата, където е
имотът му e топлофицирана, че дяловото разпределение
на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено
законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и
изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на
доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането
на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.
От представените по
делото доказателства се установява че сградата, в която се намира имотът на ответника, находяща
се в гр. София, ул. „*******, е била топлофицирана,
като ищецът е доставял в абонатната станция
на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер.
От представения по делото протокол от открито съдебно заседание,
проведено през 1993 г. по гр. дело № ********* г., по описа на 14 състав на
СРС, с което е одобрена съдебна спогодба по дело за делба на недвижимия имот, се
установява, че имотът е възложен в дял на ответника Л.Ц.Ц..
Легитимиращото действие на протокола по отношение на принадлежността на правото
на собственост не е оборено в процеса, поради което Л.Ц.Ц. като собственик на топлоснабдения
имот има качеството на потребител на топлинна енергия за исковия период на
основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, следователно е легитимиран да отговаря по
предявените искове.
С оглед на чл. 150 от
Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребителите за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното от ответника право на
собственост върху топлоснабдения имот и установеното
наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от
договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна
енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание. Съдържанието
на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените
публично известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с
Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите
такива от 2008 г. и от 2014 г. и които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150,
ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с
предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да
внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия и за което в случая няма
данни да е упражнено, а и няма твърдения в тази насока.
Съгласно разпоредбата на
чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна
собственост, се осъществява по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.139 –
чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл.
изм. и доп., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020 г./. Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ
клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собственост заплащат
консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл. 155, ал. 3
ЗЕ правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите
за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
клиент се определят с наредбата по чл. 125, ал. 3 ЗЕ. На
основание чл. 22 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.”
ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ-02/ 03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „19 минути“ и вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от
12.03.2014 г., дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от
клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно
чл. 36 от Общите условия на ищеца от 2014 г. клиентите заплащат цена на
услугата „дялово разпределение“, извършвана от избран от клиентите търговец,
като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена
на отчитане уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл. 36, ал. 2 от
Общите условия 2014 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на
услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи
услугата дялово разпределение, и се обявява по подходящ начин на клиентите. С
общите условия, одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържанието на договора за
продажба на топлинна енергия между страните, който на основание чл.20а, ал. 1 ЗЗД има сила на закон за последните.
С оглед изложената правна
рамка ищецът е легитимиран да получи цената на услугата „дялово разпределение“.
От представения по делото договор № 928 от 19.11.2001 г., сключен от
представител на етажната собственост, в която се намира имота на ответника – В.К.В.и
„Б.Б.“ ООД, както и от представените по делото
формуляри за отчети и индивидуални справки за използвана топлинна енергия за топлоснабдения имот се установява, че услугата „дялово
разпределение“ е извършвана за процесния период от топлинния счетоводител,
поради което вземане е възникнало и съдът правилно е разгледал заявеното
възражение за изтекла погасителна давност. Както правилно е приел и първоинстанционният съд вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на
чл. 111, буква „в” от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен
давностен срок (Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г.
по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС).
Съгласно чл. 32, ал. 1 от приложимите към относимия период Общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди на потребители в гр. София от 2014 г., месечната
дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в сгради
етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал.
1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача. Тъй като тази редакция
на общите условия предвижда, че изискуемостта на вземането възниква след
отправяне на покана чрез публикуване на интернет-страница (действие което
зависи от волята на кредитора), а не обвързва изискуемостта с обективното
настъпване на определен падеж както предходните ОУ, то на основание чл. 114,
ал. 2 от ЗЗД, при общите условия от 2014 г. давността за всяко месечно вземане
започва да тече с изтичане на месеца, за което е начислено – от първото число
на следващия месец. В настоящия случай ищецът е заявил претенция за заплащане на сума за периода от 01.05.2015 г.
до м. 30.04.2017 г., като е подал заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда на 07.09.2018 г., поради което вземанията, чиято изискуемост
е възникнала в периода преди 07.09.2015 г. са погасени по давност на основание
чл. 114, ал. 2 от ЗЗД. В настоящия случай това са сумите за месец май, юни, юли
и август 2015 г., тъй като тези вземания възникват с издаване на фактурата за
съответния месец според чл. 32, ал. 1, във вр. с чл.
31, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ОУ, а
обстоятелството, че задълженията следва да бъдат платени след оповестяването им
по реда и в срока по чл. 33, ал. 1 от ОУ, тълкувайки посочените разпоредби във
връзка една спрямо друга и с оглед предходните редакции на общите условия, има
отношение единствено към момента, в който длъжникът изпада в забава, както
правилно е приел и първоинстанционният съд. Ето защо след частично уважаване на възражението за изтекла погасителна давност
за вземанията, неговият размер за периода от 07.09.2015 г. до 30.04.2017
г., определен по реда на чл. 162 от ГПК въз основа на ценоразписа на
дейностите, включени в пакета за услугата „дялово разпределение“, представен по
делото и неоспорен от страните, възлиза на присъдената от първоинстанционния
съд сума от 50,00 лева, поради което решението в тази част е правилно и следва
да бъде потвърдено.
Неправилни обаче се явяват изводите на
първоинстанционният съд, че върху така установената главница се дължи обезщетени
за забава, доколкото по делото не е установена предпоставката за поставянето на
длъжника в забава, съгласно приложимите общи условия. Ето защо претенцията за
заплащане на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на 10,77 лева за
посочения период е неоснователна, поради което решението в частта, с която
същата е уважена следва да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и
частичната основателност на въззивната жалба,
разноските в първоинстанционното производство следва да бъдат преразпределени,
като предвид общия размер на претенцията от 66,85 лева и съобразно уважената
част 50 лв., на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, се дължат разноски за
заповедното производство в размер на 56,10 лева, а за исковото
производство в размер на 93,49 лева. За разликата над така определените
размери, до присъдените с първоинстанционното решение суми от 68,18 лева за
заповедно производство и 113,63 лева за исковото производство, решението следва
да бъде отменено.
На въззиваемия-ищец в
настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да
се присъждат, тъй като по делото не са извършвани никакви действия, освен
подаването на бланкетна молба преди открито съдебно
заседание, в която въззивната жалба е общо оспорена и
е направено искане за присъждане на разноски.
На ответника се дължат разноски
за адвокатско възнаграждение за първа инстанция в размер на 37,81 лева, като
следва да му се присъди разликата от 24,17 лева над присъдените с решението
13,64 лева.
Във въззивната инстанция въззивникът-ответник е завил претенция за присъждане на разноски
за държавна такса в размер на 50 лева и 500 лева за адвокатско възнаграждение.
На преразпределяне по правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК съобразно обжалваемия във въззивното производство интерес от 60,77
лв., според уважения размер от 10,77 лева подлежи единствено сумата за
държавната такса, както и 100 лева от адвокатското възнаграждение, тъй като при наличие на оспорване от страна на въззиваемата
страна за осъществено реално плащане на адвокатското възнаграждение в размер на
300 лв., договорено съгласно договор за правна защита и съдействие на лист 9,
сумата не следва да се присъжда, защото въпреки, че е посочено, че сумата е
платена, липсва указване на начина на плащане – в брой или по банкова сметка, ***казанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от
06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС доказателства - разписка за получаване на сумата,
съответното отбелязване в този смисъл на бланката или платежно нареждане,
удостоверяващо извършване на банков превод за посочената сума в полза на
адвоката. Възражението на въззиваемия за прекомерност на адвокатското възнаграждение за настоящата инстанция,
от друга страна, съдът намира за основателно, защото и претенцията от 200 лева за
тази инстанция, предвид фактическата и прана сложност на делото, надвишава
необосновано минимума по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията ѝ, действаща
към приключване на устните състезания в тази инстанция, изчислен въз основа на
материалния интерес, в размер на 100 лева, поради което възнаграждението по
договора за правна защита и съдействие на лист 26 следва да бъде намалено до
този размер. С оглед изложението, на въззивника-ответник за въззивна
инстанция се дължи сумата от 26,58 лева, към която следва да се добавят 24,17
лева и на въззивника-ответник, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, да се
присъдят още 50,75 лева.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 168360 от 17.07.2019 г., постановено по
гр. дело № 77604/2018 г. на Софийския районен съд, I ГО, 34-ти състав, в
частта, с която предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.Ц.Ц.
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е уважен за сумата от
10,77 лв., представляваща законна лихва за забава върху дяловото разпределение
за периода от 31.08.2015 г. до 22.08.2018 г., както и в частта за разноските на
ищеца „Т.С.“ ЕАД в заповедното производство за сумата над 56,10 лева до
присъдения размер от 68,18 лева и тези в исковото производство над 93,49 лева
до присъдения с обжалваното решение размер от 113,63 лева, и вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление ***, срещу Л.Ц.Ц., ЕГН **********,
с адрес ***, иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр.
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца сумата от 10,77 лв., представляваща законна лихва за забава
върху дяловото разпределение за периода от 31.08.2015 г. до 22.08.2018 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 07.09.2018 до окончателното изплащане
на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
от 20.09.2018 г. по ч.гр. дело № 59025/2018 г. на СРС, I ГО, 34-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 168360 от 17.07.2019 г., постановено по
гр. дело № 77604/2018 г. на Софийския районен съд, I ГО, 34-ти състав, в
частта, с която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.Ц.Ц., установителен иск по чл. 79,
ал. 1, предл. първо от ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца 50,00 лева, представляваща главница за
дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 07.09.2015 г. до
30.04.2017 г. за топлоснабден имот - находящ се в гр.
София, ул. „*******, аб. № 014494, ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 07.09.2018 до
окончателното изплащане на вземането, е уважен.
ОСЪЖДА
„Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на Л.Ц.Ц., ЕГН **********,
с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от още 50,75 лева
– разноски за двете инстанции.
Решението е влязло в сила в частта, с която претенциите
за главница за дялово разпределение за сумата над 50,00 лв. до пълния предявен
размер от 55,00 лв. и за периода от 01.07.2015 г. до 06.09.2015 г., както и за
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху нея за сумата над 10,77
лв. до пълния предявен размер от 11,85 лв., са отхвърлени.
Решението е постановено при участието на „Б.“ ООД,
ЕИК ********, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.