РЕШЕНИЕ
№5
гр. Русе, 09.02.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, ІV
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди
и двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
ГАЛЕНА ДЯКОВА
при
участието на секретаря ДИАНА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия ДЯКОВА
адм. дело № 649 по описа за 2020
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по реда на чл. 268 и сл. от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс
(ДОПК).
Образувано е по жалба на Директора на
ТП на НОИ – гр. Русе против Решение № 218/19.10.2020 г. на Директора на ТД на
НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане № С200018-035-0285433/14.09.2020
г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, ИРМ Русе, в частта, с която е
прекратено частично производството по принудително изпълнение на публични
задължения с взискател ТП на НОИ – Русе по изп.д. № 18110003115/2011 г. поради
изтекла давност.
Жалбоподателят оспорва акта като
материално незаконосъобразен. Счита, че към датата на постановяване на
разпореждането на публичния изпълнител не е изтекла давността по чл. 115, ал. 1
във връзка с ал. 3, т. 3 от КСО поради това, че от взискателя са извършвани
прихващания по реда на чл. 114, ал. 5 от КСО на задълженията на длъжника по
изпълнителното дело с негови вземания от ДОО. Твърди, че посочените прихващания
представляват способи да принудително изпълнение, с които давността се прекъсна
и започва да тече нова давност, която все още не е изтекла. В съдебно заседание
процесуалният представител на жалбоподателя, посочва, че за процесните вземания
приложение намира само абсолютната 10-годишна давност, която към датата на
извършване на прихващанията от 2015 г. и 2016 г. все още не е изтекла.
Иска се от съда да постанови решение,
с което да отмени решението на директора на ТД на НАП – Варна и да реши въпроса
по същество като уважи жалбата на Директора на ТП на НОИ – Русе срещу
разпореждането на публичния изпълнител. Не се претендира присъждането на
разноски.
В съдебно заседание ответникът по
жалбата – Директорът на ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си представител,
излага становище за неоснователност на жалбата с твърдения, че извършените от
жалбоподателя прихващания не представляват действия по принудително изпълнение
по смисъла на ДОПК, които да дават основание за прекъсване на давността на
задълженията по изпълнителното дело.
Съдът, въз основа на представените по
делото доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Жалбата е допустима. Подадена е от
надлежна страна, срещу акт, подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност,
при изчерпана процедура за административно обжалване, съгласно чл. 266, ал. 1 ДОПК. Съдът приема, че жалбата е подадена в законовия срок, предвид липсата на
доказателства за момента на съобщаване на оспорваното решение на жалбоподателя.
Предмет на оспорване в настоящото
производство е Решение № 218/19.10.2020 г. на директора на ТД на НАП – Варна,
постановено в производство по чл. 266 от ДОПК, с което е оставена без уважение
жалбата на Директора на ТП на НОИ – Русе срещу Разпореждане № С200018-035-0285433/14.09.2020
г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, ИРМ – Русе.
Процесното решение е издадено от
оправомощен за това орган в рамките на неговата компетентност, а именно – териториален
директор на ТД на НАП – гр. Варна, в съответствие с чл. 266, ал. 1 от ДОПК.
Потвърденото разпореждане е издадено
от публичен изпълнител, оправомощен по силата на чл. 167, ал. 1 от ДОПК да
извършва действия по принудително изпълнение, в рамките на което се включва и
процесното разпореждане за частично прекратяване на изпълнителното производство
по конкретното изпълнително дело. Не е налице отменителен порок по чл. 146, т.
1 от АПК - липса на компетентност.
Решението е издадено в писмена форма
като съдържа данни за фактическите обстоятелства, послужили за формиране
съдържанието на волеизявлението.
В хода на административното
производство не са допуснати нарушения на процесуалните правила, съставляващи
отменително основание по чл. 146, т. 3 от АПК. Наличието на такива не се и
твърди от жалбоподателя. Всички факти и обстоятелства, от значение за предмета
на оспореното разпореждане, са били известни, безспорни.
Спорна по делото е единствено
материалната законосъобразност на оспореното решение.
От данните по административната
преписка безспорно се установява, че жалбоподателят е взискател по изп.д. № 18110003115/2011
г. срещу Д. Г. И., присъединен с разпореждане на публичния изпълнител от 04.06.2012
г. С посоченото разпореждане към изпълнителното дело са присъединени за
събиране публични задължения на И., произтичащи от влязло в сила Разпореждане №
131/28.03.2011 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ –
Русе. Задълженията по разпореждането са недобросъвестно получени суми за периодите
18.06.2008 г. – 30.09.2008 г. и 01.12.2008 г. – 31.12.2008 г. за обезщетение за
отглеждане на малко дете. На Иванова е изпратена покана за доброволно
изпълнение от ТП на НОИ – Русе преди предаване на вземането за събиране от
публичен изпълнител на НАП.
След присъединяване на жалбоподателя
като взискател по процесното изпълнително дело, липсват данни по
административната преписка да са извършвани действия по принудително събира на
задълженията от публичния изпълнител.
С възражение от 25.08.2020 г.
длъжникът по изпълнителното дело Десислава Иванова е посочила, че нейни
задължения по това изпълнително дело, произтичащи от Разпореждане № 131/28.03.2011
г. на ТП на НОИ – Русе са погасени по давност и е поискала да бъдат отписани от
данъчно-осигурителната й сметка. Възражението е прието за основателно от
публичния изпълнител, който с Разпореждане № С200018-035-0285433/14.09.2020 г.
е прекратил частично изпълнителното производство по принудително събиране на
публични задължения от Десислава Иванова, основани на Разпореждане № 131/28.03.2011
г. на ТП на НОИ – Русе. Мотивите на публичния изпълнител са, че по
изпълнителното дело след датата на присъединяване на процесните задължения –
04.06.2012 г., не са извършвани действия, прекъсващи или спиращи давността,
поради което давностният срок по чл. 171, ал. 1 от ДОПК е изтекъл.
Разпореждането на публичния
изпълнител за частично прекратяване на изпълнителното производство срещу Д. И.
е оспорено от директора на ТП на НОИ – Русе с твърдения, че погасителната
давност за тези задължения не е изтекла, тъй като взискателят ТП на НОИ – Русе
е извършил прихващания по реда на чл. 114, ал. 5 от КСО на задълженията на И. с
нейни вземания от ДОО на 28.04.2015 г., 25.01.2016 г., 15.02.2016 г.,
14.08.2020 г. и 14.09.2020 г., за които публичният изпълнител бил уведомяван
своевременно с цел недопускане на различия относно размера на дълга. Според
жалбоподателя посочените прихващания представляват действия по принудително
изпълнение по смисъла на чл. 115, ал. 3, т. 3 от КСО, с които давността за
задълженията на И. към ДОО била прекъсната и след всяко прихващане е започнала
да тече нова петгодишна давност, при което към 14.09.2020 г., когато е
постановено разпореждането на публичния изпълнител за частично прекратяване на
изпълнителното дело, давността не е изтекла.
С оспореното в настоящото
производство решение на директора на ТД на НАП – Варна възраженията на
жалбоподателя са приети за неоснователни и жалбата е отхвърлена. Според
решаващия орган извършеното от взискателя прихващане е способ за изпълнение по
смисъла на ДОПК, но не и действие по принудително изпълнение, поради което не
намира приложение при изчисляване на давностните срокове.
Именно това е бил и основният и единствен
спорен между страните въпрос в хода на административното производство и като
такъв е поставен като спор и пред съда.
Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 4 от ДОПК
незаконосъобразно извършените осигурителни разходи са публични държавни
вземания. По общото правило на чл. 171, ал. 1 от ДОПК публичните
вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Давността
се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с
предприемането на действия по принудително изпълнение. Ако актът за
установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната. От прекъсването на
давността започва да тече нова давност (чл. 172, ал. 2 и 3 от ДОПК).
Едновременно с това по силата на ал. 2 от чл. 171 на ДОПК (в редакция към 14.09.2020 г. - ДВ, бр. 94 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г.) с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника.
По отношение на осигурителните
плащания е налице и специалната разпоредба на чл. 115 от КСО. Съгласно чл. 115,
ал. 1 от КСО вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно
извършвани осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и
надвзети пенсии и лихвите върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се
отнасят. С изтичане на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на
годината, следваща годината, за която се отнасят, се погасяват всички вземания,
независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато
задължението е разсрочено или изпълнението е спряно по искане на длъжника. Така
също според ал. 3 и ал. 4 от чл. 115 на КСО давността се
прекъсва с влизането в сила на разпореждането за установяване на вземането или
с предприемане на действия по принудително изпълнение като от прекъсването на
давността започва да тече нова давност.
Очевидно е, че макар и специална по
своята същност – отнасяща се само до публичните вземания на НОИ, нормата на чл.
115 от КСО практически регламентира института на давността за тези вземания
напълно идентично с регламентацията на давността по ДОПК.
И в двата случая – както по чл. 172,
ал. 2 от ДОПК, така и по чл. 115, ал. 3, т. 3 от КСО, предприемането на
действия по принудително изпълнение е юридически факт, чиято последица е
прекъсване на давността за публичното държавно вземане. С оглед на това безспорно
важният по делото въпрос е дали извършените от жалбоподателя прихващания по
реда на чл. 114, ал. 5 от КСО представляват такова действие по принудително
изпълнение. На този въпрос константната съдебна практика, цитирана и от
жалбоподателя, дава положителен отговор. Самата разпоредба на чл. 114, ал. 5 от КСО сочи, че дължимите суми по разпореждания, които не са погасени доброволно в
срока по ал. 3 и 4, подлежат на принудително изпълнение като нормата изрежда
три процедури за осъществяване на това принудително изпълнение – по реда на чл.
110, ал. 5, т. 1 от този кодекс, по реда на Данъчно-осигурителния процесуален
кодекс, или чрез прихващане от изискуеми вземания на осигурения от държавното
обществено осигуряване. Това означава, че законодателят е определил
прихващането по реда на чл. 114, ал. 5 от КСО като способ за принудително
изпълнение, т.е. като действие за принудителното изпълнение по смисъла на чл.
115, ал. 3, т. 3 от КСО. С оглед на това възраженията на ответника с доводи в
обратен смисъл са неоснователни.
При това положение безспорно с
извършените от жалбоподателя прихващания на 28.04.2015 г., 25.01.2016 г. и
15.02.2016 г., давността на публичните вземания по разпореждане № 131/28.03.2011
г. на ТП на НОИ – Русе е прекъсната и след всяко прихващане е започнала да тече
нова петгодишна давност, която към датата на постановяване на оспорваното
разпореждане на публичния изпълнител не е изтекла.
Независимо от това съдът намира
крайния извод на публичния изпълнител за изтекла давност, възприет и от
решаващия орган, за правилен, но на съвсем различно основание.
Както вече се посочи на основание чл.
115, ал. 1, изр. ІІ от КСО, съответно и чл. 171, ал. 2 от ДОПК (в приложимата
редакция), с изтичане на десетгодишен давностен срок,
считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнасят, се
погасяват всички вземания, независимо от спирането или прекъсването на
давността, освен в случаите, когато задължението е разсрочено или изпълнението
е спряно по искане на длъжника. В настоящия случай с разпореждане № 131/28.03.2011
г. на ТП на НОИ – Русе, представляващо изпълнителен титул на процесните
публични държавни вземания на НОИ, е постановено възстановяване на незаконосъобразно
получено от длъжника по изпълнителното дело парично обезщетение за отглеждане
на малко дете, отнасящо се за периода 18.06.2008 г. – 31.12.2008 г. (с
прекъсване). При това положение погасителната давност за тези вземания започва
да тече от 01.01.2009 г., при което абсолютната давност по чл. 115, ал. 1, изр.
ІІ от КСО, респективно чл. 171, ал. 2 от ДОПК, изтича на 01.01.2019 г.
Посоченото означава, че към датата на постановяване на разпореждането на
публичния изпълнител за частично прекратяване на изпълнителното производство по
отношение на вземанията по разпореждане № 131/28.03.2011 г. на ТП на НОИ – Русе
– 14.09.2020 г., тези задължения са погасени по давност, поради изтичане на
абсолютната 10-годишна давност, за която е без значение прекъсването и
спирането на давноста. Прилагането на абсолютната давност не е обвързано от изискване
за възражение от страна на длъжника. Напротив, съгласно чл. 173, ал. 2 от ДОПК
вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл. 171, ал. 2, поради
което в конкретния случай след 01.01.2019 г. липсва правно основание за
извършване на каквито и да е действия по принудително изпълнение на
задълженията по Разпореждане № 131/28.03.2011 г. на ТП на НОИ – Русе, както от
публичния изпълнител, така и от взискателя ТП на НОИ – Русе по реда на чл. 114,
ал. 5 от КСО.
С оглед на изложеното съдът счита, че
правилно изпълнително дело № 18110003115/2011 г., водено срещу Д. Г.И., е
частично прекратено по отношение на изпълнителен титул – Разпореждане № 131/28.03.2011
г. на ТП на НОИ – Русе, поради което липсват основания за отмяната на постановеното
в същия смисъл решение на горестоящия орган.
Предвид гореизложеното и на основание
чл. 268, ал. 2 от ДОПК, съдът:
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на Директора на
ТП на НОИ – гр. Русе против Решение № 218/19.10.2020 г. на Директора на ТД на
НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане № С200018-035-0285433/14.09.2020
г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, ИРМ Русе, с което е прекратено
частично производството по принудително изпълнение на публични задължения с
взискател ТП на НОИ – Русе по изп.д. № 18110003115/2011 г. поради изтекла
давност.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване на основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК.
СЪДИЯ: