№ 752
гр. София, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20211100514186 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20139450 от 15.06.2021 г., постановено по гр. д. № 31877 по описа
за 2019 г. на СРС, 28 състав, е признато за установено по исковете с правно основание
чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 198о ЗВ и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
предявени от „Софийска вода“ АД, ЕИК ****, срещу С. Г. С., ЕГН **********, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1860,88 лв., представляваща дължимата
главница за доставена вода за отчетен период 28.03.2016 г. до 23.12.2018 г., ведно със
законната лихва от 27.03.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 235,65
лв., представляваща мораторна лихва върху уважената част от главницата, за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 17614/2019 г.
на СРС, 28 състав, като е отхвърлен искът за главница за разликата над уважената част
от 1860,88 лв. до пълния предявен размер от 3492,08 лв. и за периода от 27.03.2012 г.
до 27.03.2016 г., както и искът за лихва за разликата над уважената част от 235,65 лв. до
пълния предявен размер от 825,68 лв. и за периода от 27.04.2012 г. до 27.03.2016 г.,
като погасени по давност. Съобразно изхода от спора и по правилата на чл. 78 ГПК
първоинстанционният съд е разпределил и отговорността за разноски по делото, както
следва: на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата
от 41,93 лв. – разноски за държавна такса и 24,28 лв. – разноски за процесуално
представителство по ч. гр. д. № 17614/2019 г. на СРС, 28 състав, както и сума в размер
1
на 157 лв., представляваща разноски за исковото производство, както и сумата от 78,42
лв., представляваща направените по ч. гр. д. № 64472/2018 г. на СРС разноски.
Недоволен от постановеното решение останал ответникът С. Г. С., предвид
което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт, в
частта с която предявените искове за главница и мораторна лихва са уважени. В
жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност поради
нарушения на материалния и процесуалния закон. В решението си съдът неправилно
основал своя извод на база заключението по приетата СТЕ, вещото лице по която
работило по данни на ищеца, като последните не били приети като доказателства по
делото. Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното решение в частта, с която
предявените искове са уважени, същите да бъдат отхвърлени, като решението бъде
отменено и в частта за разноските.
Не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в
първоинстанционнното производство.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното от фактическа и правна страна:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 198о, ал. 1 от Закона за
водите и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, обосновано и съответства на приложимите материален
и процесуален закон, като съображенията за това са следните:
По предявените искове в тежест на ищеца е да установи, че ответницата е
потребител на ВиК услуги по възникнало между страните облигационно
правоотношение, че в процесния период ищецът е доставял ВиК услуги в
претендираните количества в посочения обект, чиято стойност възлиза поне на
претендираните суми, респ. че са налице обстоятелства, обуславящи основание за
спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД,
с оглед наведеното в производството възражение за погасителна давност. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответницата е да докаже, че е погасила
претендираните вземания. В посочения смисъл е разпределена и доказателствената
тежест в първоинстанционното производство.
Пред първостепенния съд е представена справка от Имотен регистър, Служба по
2
вписванията, видно от която имот с административен адрес град София, ул „Димитър
Петков“ № **** е придобит от ответника и съпругата му Ж.Г.М. въз основа на договор
за покупко-продажба, вписан на 14.06.2007 г., без да е отразено последващо
прехвърляне на правото на собственост досежно процесния имот от ответника в полза
на трето лице. Ответникът не е оспорил насрещно достоверността на информацията,
съдържаща се в извлечението от книгите, водени в регистъра и удостоверяваща
надлежно за целите на произовдството с оглед поставения за решаване пред съда
правен спор, качеството си на потребител, а единствено е продължил да поддържа
твърденията си, че не се доказва да е потребител на В и К услуги, доставяни от ищеца
там.
С оглед изложеното съдът намира, че ответникът има качеството на потребител
на В и К услуги и е страна по облигационното правоотношение с дружеството ищец с
предмет доставка на В и К услуги на адреса на процесния недвижим имот, както е
приел и първоинстанционният съд.
По смисъла на §1, т.2, б.“а“ и б.“б“ от допълнителните разпоредби на Закона за
регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги потребители по смисъла
на закона са юридически или физически лица - собственици или ползватели на
съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги; респективно юридически или
физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната собственост.
Предоставянето на В и К услуги на потребителите срещу заплащане се
осъществява от В и К оператори, като в границите на една обособена територия само
един оператор може да извършва тази дейност – арг. чл. 198о, ал. 1 и ал. 2 ЗВ. В
настоящия случай е безспорно, че оператор на В и К услуги на територията на гр.
София е ищцовото дружество. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Наредба №
4/14.09.2004 г., получаването на услугите В и К се осъществява при публично известни
общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика (собствениците) на
водоснабдителните и канализационните системи или от оправомощени от него (тях)
лица и от съответния регулаторен орган. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник и влизат в сила в едномесечен срок от
публикуването им в централния ежедневник (чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от наредбата). В случая
несъмнено е, че общите условия на ответното дружество са влезли в сила, доколкото са
били публикувани и са одобрени с решение на ДКЕВР.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че през процесния период между
страните е налице облигационно правоотношение, породено от договор за
предоставяне на водоснабдителните и канализационните услуги по отношение на
имота, находящ се на посочения по-горе адрес.
Ето защо съдът следва да даде отговор на въпроса каква е стойността на
доставените в процесния имот В и К услуги и погасени ли са част от вземанията по
3
давност.
Количеството изразходвана вода от водоснабдителната система на оператора се
измерва чрез монтираните на всяко водопроводно отклонение водомери - чл. 32, ал. 1
от Наредба № 4/2004 г., а за сгради - етажна собственост - въз основа на измереното
количество, отчетено по общия водомер на водопроводното отклонение за определен
период от време, което се разпределя между отделните потребители въз основа на
отчетите за същия период от време на всички индивидуални водомери след общия
водомер, като първо се отчита общият водомер в присъствието на представител на
потребителите, а след това се отчитат индивидуалните водомери - чл. 32, ал. 2 и 3 от
Наредбата. Съгласно чл. 32, ал. 4 от Наредбата, отчетените данни се установяват чрез
отбелязване в карнет, заедно с датата на отчитане на общия водомер и на
индивидуалните водомери и подписа на потребителя или негов представител, освен
случаите на отчитане по електронен път.
В производството пред СРС е прието заключението на изготвената съдебно-
техническа експертиза, съгласно което процесният имот е водоснабден, а потребеното
количество вода през периода е измервано на база за 2 лицаа в съответствие с
разпоредбата на чл. 39, ал. 5, т. 1 и ал. 6 от Наредба № 4 на МРРБ, предвиждащи
начално месечно количество вода от 6 куб.м. за всеки обитател на топлофицирано
жилище или 5 куб.м. при неплофицирано, и правилно е отчитано съгласно
действащата нормативна уредба. През исковия период количеството вода, фактурирана
от ищеца като потребена в апартамента на ответника е начислявано чрез служебно
изчисление на база предишен реален отчет и при следващ реален отчет се прави
корекция за изравняване. Съгласно заключението общият размер на задълженията
възлиза на 2096,53 лв., от които непогасена главница – 1860,88 лв. и 235,65 лв. –
непогасена лихва за забава върху всяка главница, за периода от датата на изискуемост
до 23.12.2018 г.
Настоящият състав на съда намира, че правилно първоинстанционният съд е дал
вяра и на свой ред също кредитира заключението на съдебно-техническата експертиза,
доколкото вещото лице е специалист, притежаващ специални знания от съответната
област, като в пълнота и компетентно е дал отговор на поставените пред експертното
изследване задачи. Ето защо неоснователни са възраженията на въззивната страна, че с
назначаването на СТЕ и даване на конкретни въпроси към вещото лице съдът е
нарушил принципа на равнопоставеност на страните по чл. 9 ГПК, подпомагайки
ищеца, респективно накърнявайки интереса на ответника, доколкото това са въпроси,
за разрешаването на които са необходими специални знания, като не са налице
основания съдът да се съмнява във верността на изводите, до които е достигнал
експертът при извършване на изследването. В констативно-съобразителната част
вещото лице е посочило въз основа на какви документи е изготвено заключението му.
4
Сочи се още, че е извършена справка при ищеца, като наред с това са направени
справки от информационната система за извършени отчети, издадени фактури,
извършени плащания, служебно отписани суми и погасени и непогасени задължения, в
която връзка неоснователно се явява и това възражение на въззивника, съдържащо се в
депозираната жалба.
Във връзка с дължимата сума за потребени в имота В и К услуги следва обаче да
бъде разгледано наведеното възражение за погасителна давност по отношение на част
от претендираните от ищеца суми.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, „понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. „в” от ЗЗД се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.”.
Следователно еднаквостта или различието на размера на задължението за плащане
нямат отношение към характеристиката му като периодично, като единствено е
необходимо той да е предварително определен или определяем.
Вземанията на ищцовото дружество съдържат изброените признаци на
понятието, поради което представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.
„в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишен срок на погасителна давност.
Заявлението по чл. 410 ГПК е депозирано на 27.03.2019 г. Ето защо и всички
претендирани суми за периода 27.02.2012 г. – 27.03.2016 г. се явяват погасени по
давност, доколкото съгласно чл. 31, ал. 2 от общите условия на дружеството ищец
потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за ползваните от тях услуги в
30-дневен срок след датата на фактуриране. Съгласно това и по аргумент от чл. 70 ЗЗД
следва, че срокът за заплащане на задължението е уговорен в полза на длъжника, което
означава, че преди изтичането на срока задължението е изпълняемо, но не е изискуемо.
Поради ненастъпилата изискуемост, както е посочено в разпоредбата на чл. 114 ЗЗД,
давност за вземания, които не са изискуеми, не тече. Както вече се посочи по -горе
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано в съда на 27.03.2019 г.,
с което е прекъсната давността за вземанията, чиято изискуемост не е настъпила към
посочената дата.
Издадените през процесния период фактури са описани от вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза в таблица № 1 от същата. Въз основа на нея и на
основание чл. 162 ГПК въззивният съд намира, че от погасителната давност се
обхващат вземания в размер на 1631,20 лв. /сборът на фактурите, издадени за периода
27.02.2012 г. – 27.03.2016 г./, както е приел и първоинстанционният съд, съобразявайи
5
правилата за давността и приложимите към договора общи условия. Ето защо и искът е
основателен за сумата от 1860,88 лв., за колкото е уважен и с атакуваното с въззивната
жалба решение. За сумата от 1631,20 лв., за която предявеният иск е отхвърлен,
решението като необжалвано, е влязло в законна сила.
По иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД:
Основателността на претенцията за мораторна лихва се предпоставя от
наличието на главен дълг и изпадане на длъжника в забава. Предвид изводите, до които
съдът достигна по отношение на иска за главница, то основателен е и искът за
заплащане на лихва за забава, доколкото падежът на задължението по всяка фактура е
установен в приложимите към договора общи условия – чл. 31, ал. 2 – падежът на
съответното месечно вземане настъпва с изтичането на 30-дневен срок от датата на
съставяне на всяка фактура.
Настоящият състав на съда споделя изводите, до които е достигнал
първоинстанционният съд, като е приел, че погасяването по давност на вземанията по
фактури, издадени до 27.02.2012 г. /последната фактура, вземането по която е погасено
е от 24.03.2016 г./, е довело и до погасяване на акцесорните вземания за лихва за забава
върху същите. Използвайки таблица № 1 и 2 към съдебно-счетоводна експертиза и на
основание чл. 162 ГПК съдът намира, че вземането за лихва е основателно до сумата от
235,65 лв., както е приел в решението си и първостепенният съд. В частта за сумата от
590,03 лв., за която искът е отхвърлен, решението на СРС, като необжалвано е влязло в
сила.
Доколкото изводите на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с тези на
СРС, въззивнната жалба е неоснователна, а решението следва да се потвърди като
правилно и постановено в съответствие с приложимия материален и процесуален
закон.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта за разноските. Предвид
неоснователността на въззивната жалба разноски за настоящото производство не се
следват на въззивника. Претенция за разноски от страна на въззиваемото дружество не
е заявена, с оглед което такива не се дължат и на тази страна за въззивното
производство.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20139450 от 15.06.2021 г., постановено по гр. д.
№ 31877 по описа за 2019 г. на СРС, 28 състав, в обжалваната част, включително в
6
частта за разноските, присъдени на ищеца.
Решението в частта, с която исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 198о ЗВ и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени, е влязло в сила
поради необжалването му.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7