№ 282
гр. Перник, 22.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-
СТОЕВА
при участието на секретаря Даниела Т. Асенова
като разгледа докладваното от МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-СТОЕВА
Гражданско дело № 20201720105019 по описа за 2020 година
Производството по делото е образувано по искова молба на “Моят Кредит” ЕООД
срещу Ц. С. Т., с която се иска да бъде установено, че ответникът дължи сумата в размер на
2925,00 лв., представляваща вземане по запис на заповед от 19.09.2019 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл. 417
ГПК – 20.19.2019 г. до окончателното изплащане на вземането. Претендират се разноски.
В исковата молба се посочва, че ответницата Ц.Т. издала запис на заповед на
19.09.2019 г., с който безусловно и неотменимо се задължила да заплати на ищцовото
дружество сумата от 3 250 лв. Ценната книга била предявена за плащане на 11.12.2019 г.
Ответната страна е подала отговор на исковата молба, с който оспорва иска по
подробно изложени съображения. Поддържа, че записът на заповед обезпечава задължение
по представения договор за кредит от същата дата, който не отговарял на изискванията за
валидност на ЗПК, същият е нищожен, съдържал неравноправни клаузи, поради което на
осн. чл. 23 ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита и то на
извъндоговорно основание, с какъвто иск съдът не е сезиран.
Пернишкият районен съд, след като прецени доводите и възраженията на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
“Моят кредит” ЕООД е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение
по реда на чл. 417 ГПК срещу ответницата, отнасящо се за вземането, което е предмет на
настоящата искова претенция. Районният съд е издал заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 08356 по описа за 2019 г.
1
на Пернишкия районен съд, за която е подадено посоченото заявление. Издадената заповед
за изпълнение е връчена на длъжника, който е подал възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК,
поради което на заявителя са дадени указания да предяви иск за установяване на вземането
си.
По делото е представен запис на заповед, издаден на 19.09.2019 г., с който Ц. С. Т.
безусловно и неотменимо поела задължение да заплати на ищцовото дружество или на
негова заповед на предявяване сумата от 3250, 00 лв. Предвидено е предявяване до 5 години
от издаването. Отбелязано е, че записът е предявен на 11.12.2019 г., което е удостоверено с
подписа на ответницата.
Предствавен е от ищеца договор за паричен заем от същата дата- 19.09.2019 г.,
сключен между страните по делото.
По силата на този договор „Моят Кредит” ЕООД се задължило да предостави заем в
размер на 869 евро или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ за
еврото спрямо лева, съгласно който 1 евро се разменя за 1.95583 лева, а ответницата се
задължила да от върне за срок от 10 месеца с падежни дати, посочени в инкорпориран
погасителен план, като видно от същия първата падежна дата е 22.10.2019 г., а последната
22.07.2020 г. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент по договора в размер на 41,11
%, а годишен процент на разходите – 42,31 %. В чл. 3, ал.6 от договора е уговорено, че
общият размер на всички плащания по договора е 2036, 50 лв. Уговорено е в чл. 7 от
договора право на отказ от него от страна на заемателя. В чл. 12 е предвидено задължение за
заемателя в срок от три дни след сключване на договора да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение за връщане на
дължимите по договора суми, което да сключи договор за встъпване в дълг, като са псочени
изисквания, на които слледва да отговаря това трето лице. Погасителната вноска е в размер
на 203,65 лева, но видно от погасителния план, към нея се начислява освен главница и
лихва и неустойка по чл. 12, ал.4 от договора. Съгласно тази клауза при неизпълнение на
зъдалжението за осигуряване действия на трето лице, длъжникът дължи неустойка в размер
на 1213, 50 лв., като е отразено изявление на страните, че този размер е уговорен
индивидуално и не е прекомерен.
Представен е от същата дата и договор за допълнителни услуги във връзка със
сключен договор за паричен заем от 19.09.2019 г. между страните с предмет услуги
„избягване на предсрочна изискуемост“ и „възможна промяна на погасителен план“ срещу
предвидено възнаграждение.
Представена е разписка от 19.09.2019 г., с която ответницата е посочила, че е
получила сумата от 1700 лв. в брой по договор за заем № 17041/19.09.2019 г.
Съдът намира за безспорно между страните, че ответницата е издала процесния запис
на заповед и получаването на сумата от 1700 лв. по сключения договор за заем.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
2
Предявен e иск по реда на чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК с правно основание чл. 538,
ал.2 ТЗ.
Отговор на въпроса за разпределението на доказателствената тежест при спор за
вземане, произтичащо от запис на заповед е даден в т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 година,
постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС. Записът на заповед е
абстрактна сделка и за действителността му е без значение основанието, на което издателят
е поел задължението, като кредиторът може да реализира вземането си само въз основа на
записа. При предявен иск срещу издателя кредиторът доказва вземането си само със записа
на заповед, а длъжникът може да реализира защитата си чрез релевиране на абсолютни
и/или относителни възражения по отношение на записа. Абстрактността на записа на
заповед обаче не е абсолютна. Предвид нея законът не предпоставя изискването за
основание като условие за действителност на сделката. Същата е предвидена с оглед
възможността за прехвърляне на ценната книга, без обаче да е откъсната от съществуващите
между страните отношения, а задължението по записа на заповед не се поема само за себе
си. Поемането му обикновено е свързано със съществуващи между страните други
правоотношения. То може да бъде поето във връзка с кредитиране на издателя, с негово
задължение за плащане на определена сума или като обезпечение на задължение на самия
издател или на трето лице към поемателя (за последното р. № 92/06.07.2017 година,
постановено по т. д. № 569/2016 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., решение №
71/03.07.2012 година, постановено по т. д. № 444/2011 година и решение № 60
061/27.07.2021 година, постановено по т. д. № 232/2020 година, двете по описа на ВКС, ТК,
ІІ т. о.). При наличието на такава връзка погасяването на задължението по записа на заповед
би довело до погасяване на задължението по каузалното правоотношение и обратното
(решение № 105/13.07.2012 година, постановено по т. д. № 564/2011 година по описа на
ВКС, ТК, ІІ т. о.). Поради това съществува възможност към момента на упражняване на
правата по записа на заповед от приносителя задължението по ценната книга да е погасено.
Тази възможност е взета предвид в разпоредбата на чл. 565 от ТЗ, съгласно която
длъжниците по менителницата не могат да противопоставят на приносителя възражения,
които са основани на личните им отношения с издателя или с някои от предходните
приносители, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при придобиването на
менителницата. При съответното приложение на тази разпоредба към записа на заповед по
силата на чл. 537 от ТЗ следва, че издателят на записа, който е и длъжник по него не може
да противопостави на приносителя възражения, които са основани на личните му отношения
с някои от предходните приносители, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при
придобиването на записа. След като издателят на записа на заповед може, при определени
предпоставки, да противопостави на последващите приносители записа възражения
основани на личните му отношения с поемателя, той с още по-голямо основание може да
противопостави същите на самия поемател. В обхвата на тези възражения се включват и
възраженията, произтичащи от съществуващо между издателя и поемателя каузално
правоотношение във връзка, с което е издаден записа на заповед. Отчитайки това в т. 17 от
ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС е
3
посочено, че в производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 от
ГПК, ищецът-кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект-
съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение.
При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение,
по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва
фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право-за съществуването, съответно
несъществуването на вземането по записа на заповед. Предметът на делото по иска,
предявен по реда на чл. 422 от ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата
молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена
заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена
заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по
редовен от външна страна менителничен ефект. Записът на заповед е ценна книга,
материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед
произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа.
При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя
задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално
правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с
което е издаден записът на заповед.
Възможно е в хода на исковото производство да бъдат въведени твърдения или
възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по
повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед. Посочено е, че с тези
възражения се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния
характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 от ГПК на
изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на
това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед. В такива случаи по правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК за разпределение на
доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията
и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право-
за съществуването, съответно несъществуването на вземането по записа на заповед. Когато
ищецът по иска по чл. 422 от ГПК е въвел твърдения, че вземането му по издадената заповед
за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е
било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът-
кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното
правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени
релативни възражения от ответника се прилагат посочените правила за разпределение на
доказателствената тежест. При липса на спор между страните относно наличието на
конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на
заповед, съдът разглежда заявените от ответника-длъжник релативни възражения, като
4
например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на
основанието по каузалното правоотношение. Ако страните спорят относно конкретното
каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат различни
каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на заповед, съдът
обсъжда в мотивите на решението този въпрос. При доказана връзка между записа на
заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в
делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към
погасяване на вземането по издадения запис на заповед.
Съгласно установената с решение № 173/12.01.2011 година, постановено по т. д. №
901/2009 година, решение № 5/02.02.2012 година, постановено по т. д. № 75/2011 година,
двете по описа на ВКС, ТК, І т. о., а също така и с решение № 143/12.04.2011 година,
постановено по т. д. № 634/2009 година, решение № 128/25.09.2012 година, постановено по
т. д. № 561/2011 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. практика оспорването на иска по
чл. 422 от ГПК от страна на ответника с твърдението, че задължението по записа на заповед
е поето без между него и поемателя-ищец да съществува каузално правоотношение, което да
е основание за издаването му е общо оспорване на удостовереното със записа вземане,
поради което кредиторът не следва да доказва съществуването на такова правоотношение. В
тези случаи ответникът следва да конкретизира възражението си, чрез посочването на
обстоятелствата, при които е издал записа на заповед, като доказателствената тежест за
установяването им е негова. В случай, че обстоятелствата свързани с причината, поради
която записът на заповед е бил издаден, бъдат установени, тежестта на доказване на
съществуването на вземането, преминава върху кредитора, който следва да установи
фактите, от които произтича неговото вземане, т. е. пораждането на задължението и
дължимостта му към предявяване на иска-решение № 143/22.01.2013 година, постановено по
т. д. № 870/2011 година и решение № 38/04.04.2013 година, постановено по т. д. №
1165/2011 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о.
По начало кредиторът по записа на заповед не е длъжен да сочи и да доказва
съществуването на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга,
но може да посочи същото. След като не е длъжен да доказва каузалното правоотношение, а
установява вземането си само въз основа на записа на заповед, кредиторът не може да бъде
санкциониран с отхвърляне на иска само поради това, че не е доказал каузалното
правоотношение (решение № 248/23.01.2015 година, постановено по т. д. № 3437/2013
година по описа на ВКС, ТК, І т. о.). В този случай уважаването или отхвърлянето на иска
ще е поставена в зависимост от защитата на ответника. В случай, че той не оспорва
(признава) твърдяното от кредитора, каузално правоотношение то той ще следва да посочи
възраженията си с оглед на които твърди, че не дължи-дали е налице нищожност на
вземането, дали се иска неговата унищожаемост или се твърди, че същото е погасено, чрез
някой от предвидените в закона способи за това, като ангажира и съответните доказателства
във връзка с тези си твърдения. Ако кредиторът не сочи каузално правоотношение, във
връзка с което е поето задължението по записа на заповед, такова може да бъде посочено от
5
длъжника. В този случай длъжникът е този, който следва да установи съществуването на
каузалното правоотношение, неговата връзка със записа на заповед и основанието на които
счита, че не дължи сумата по записа на заповед. Ако той не установи тези си възражения, то
искът трябва да бъде уважен, освен ако не са налице основателни абсолютни и/или
относителни възражения по отношение на записа на заповед.
В случая записът на заповед съдържа изискуемите се от чл. 535 от ТЗ реквизити, като
срещу него не са предявени абсолютни и/или относителни възражения. Предвид на това
записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява вземане на ищеца в
посочения в него размер. Ищецът е въвел каузално правоотношение, изпълнението по което
е било обезпечено с издадения запис на заповед и следва да установи възникването на
вземането си и изускуемостта му по договора за заем. Длъжникът е въвел правоизключващо
възражение за недействителност на договора и правопогасяващо – за частично плащане.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя за връщане на
заема, включва кумулативното наличие на следните елементи: действителен договор за
потребителски кредит, предоставяне на договорения заем, изискуемост на задължението за
неговото връщане, заедно с размера на лихвата. В тежест на ищеца е да установи тези
остоятелства.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и
задълженията, съдът прави извода, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от Закона за потребителския кредит.
Настоящият състав на съда, като съобрази предмета, страните и съдържанието на
правата и задълженията на сключения договор, намира за неоснователни доводите на
ответника, че процесният договор не отговоря на изискванията на ЗПК за действителност
съобразно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма и в съответствие с чл. 11, ал. 1,
т. 7, 9, 11 ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размера на получената
сума, общия размер, който потребителят следва да върне, лихвен процент, размерът, броят,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
На следващо място не е приложимо изискването на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК, доколкото
договорът не е за стоков кредит. Имайки предвид, че договорът е сключен при фиксиран
лихвен процент за целия срок на договора и за всички вземания по него, изискването на чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК за посочване на последователността на разпределение на вноските е
неприложимо и не би се отразила на действителността на договора липсата на разбивка на
всяка от погасителните вноски. В случая процесния договор е в съответствие с чл. 11, ал. 1,
т. 11 ЗПК - съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, а същевременно и се съдържа разбивка във всяка погасителна вноска.
Съдът намира, че няма нарушение и на императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. На
първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият
алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз,
в това число и в България има нормативно предвидени две математически формули за
6
изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се
прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си
горните две формули. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи,
включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на
ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в
смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно
изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК
и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на
две групи. Първата група са базови допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3
букви "а" и "б" приложение № 1 към ЗПК и допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от
Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата група
допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните
допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или
договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е дадена в буква "ж" на
приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да
може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се
налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една-единствена
ставка с точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2 б. "г" от Приложение № 1 към
ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е
приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а
именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и
кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и
сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени
проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са
неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези
на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. С оглед
гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото базово допускане по
т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в закона и се
прилага за всеки един договор за потребителски кредит, като същото е посочено, но дори
неговото непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на
клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае
предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което
изискване в случая е изпълнено. С оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната
недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Неоснователно е
възражението, че в договора не се съдържат условията за отказ от същия.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че между страните по
делото е възникнало валидно облигационно отношение по договор за заем. Договорът е
сключен съгласно законовите изисквания, в предвидената по закон форма и съдържание,
7
поради което и на основание чл. 20а ЗЗД има силата на закон между страните. При
установяване, че ищецът е изпълнил договорното си задължение, то в тежест на ответника е
да докаже, че е изпълнил насрещното си задължение по договора, а именно да върне
предоставената му в заем сума, ведно с надбавките и в сроковете, уговорени в договора.
По делото се установи, че отпуснатия кредит е в размер на 1700 лева, а
възнаградителната лихва възлиза на 336,50 лева. Следва да се отбележи, че към
приключване на съдебното дирене е настъпил падежът на всички вноски по кредита
(последната е на 22.07.2020 г.).
След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, то и
на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са
от императивен характер и за приложението им, съдът следи и служебно – арг. чл. 7, ал. 3
ГПК.
Съгласно чл. 143, т.9 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора. Чл.146, ал.3 ЗЗП предвижда, че
обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не изключва прилагането на
този раздел към останалата част от договора.
Съгласно трайно установената съдебна практика /напр. Решение № 98 от 25.07.2017 г.
на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о., ТК/ индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.
146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от
търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е
могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран
избор, я е приел. Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до
определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или
извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Подписването на договор
за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че
намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
индивидуално уговорени с него.
Съгласно чл. 145, ал.2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не
включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или
извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми. В случая се въвежда твърдение за неравноправност на клауза, касаеща
8
основния предмет на договора, а именно цената, която следва да плати заемателят срещу
предоставените му за ползване пари. Същата е ясно и разбираемо посочена.
Относно съответствието на размера на възнаградителна лихва с добрите нрави.
По дефиниция от чл.430, ал.1 вр. ал.2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден -
срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени
условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума
съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита.
Лихвата (чл.430, ал.2 ТЗ) е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на банката като
насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични средства. Предвид
правната природа на лихвата по чл.430, ал.2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в
договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя размер не
нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между
правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Уговорката за лихва е израз на
възмездния характер на договора за банков кредит. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗЗД
предвижда правомощие за Министерския съвет да определя императивна горна граница на
договорната лихва. Такава е била определена с Разпореждане № 1238 на МС от 25 юни 1951
г., съгласно което размерът на договорната лихва е не повече от 5.5%. Впоследствие то е
изменено с Постановление № 5 на МС от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и
кредитите на населението и фирмите, което определя само размера на законната лихва. По-
късно Разпореждане № 1238 е отменено с Постановление № 72 на МС от 1994 г. за
определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.
В областта на договорните отношения царува свободата на договарянето. Тя обаче не
е безгранична. Нейни ограничители се явяват добрите нрави и императивните правни норми.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване. Нарушението им, водещо до явна нееквивалентност на насрещните
престации, целящо необосновано високо обогатяване, поражда нищожност на сделката или
конкретната уговорка между страните. Противоречие с добрите нрави има тогава, когато със
сделката се договарят необосновано високи цени, третират се неравноправно икономически
по-слабите участници в оборота или се използва недостигът на материални средства на един
субект за облагодетелстване (или дори само създаване на такава възможност) на друг.
Съдът намира за неоснователно и възражението за нищожност на клаузата за
заплащане на договорна лихва поради противоречие с добрите нрави с оглед размера от
41,11%- фиксиран годишен лихвен процент, който надвишава повече от три пъти размера на
законната лихва за забава. Разбирането, застъпено в съдебната практика за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е
било релевантно преди приемането на чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 от Закона за потребителския
9
кредит (в сила от 23.07.2014 г.), докогато в закона не е била определена горна граница на
договорната лихва при потребителските кредити. При действието на чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 от
ЗПК се регламентира по императивен начин предела на оскъпяване на кредита - годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. С ПМС № 100 от 2012 г. се посочва, че
законната лихва представлява сбор от основния лихвен процент на БНБ плюс 10 %, т. е.
максималният размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК възлиза на малко над 50 %. С поставянето на
максимална горна допустима граница на годишния процент на разходите, законодателят е
защитил правата на длъжника (кредитополучател) от едностранен произвол на по-силната
страна, каквато е кредитодателят. В този смисъл са и мотивите на законодателя за тази
промяна, които са обективирани в Стенограма от обсъжданията на проекта на Закон за
изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г.,
42-то НС), където се обосновават нужда от предоставяне на по-високи лихвени лимити за
финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност е застрашена с висока степен на
несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на
неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от оборотната дейност.
Според чл. 21, ал. 1 от Закона за потребителския кредит всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. Настоящият съдебен състав намира клаузите, с които е уговорено
възнаграждение за допълнителен пакет от услуги за такава. С оглед на естеството на част от
посочените допълнителни услуги, на практика се въвежда задължение за потребителя да
заплати за нещо, което страната има по силата на закона (правото на страните да инициират
предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на вноските, свободата да
договорят отлагане на една или повече погасителни вноски), което води до значителна
неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение, тъй като на практика
излиза, че едната страна – потребителят, заплаща за правото си да договоря с другата страна
– кредитор, за изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е
гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на другата страна – кредитора.
Всичко това води до извод, че подобна клауза е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, поради заобикаляне на установено законово изискване, регламентирано в разпоредбата
на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Насрещната престация – възможност за ползване на допълнителни
услуги, на които потребителят има право по закон, при това срещу възнаграждение,
приблизително колкото главницата, е до такава степен нееквивалентна, че практически
може да се счете, че престация липсва.
С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е дадено
задължително тълкуване, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции), както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи
10
служебно. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави.
В случая неустойката в уговорения размер представляват значителна част / /1213, 50
лв/ почти колкото размера на главницата / 1700 лв/. Предвид изложеното тази неустойка се
явява несъответна на очакваните от неизпълнение на задължението вреди и противоречи на
обезщетителната й функция. Същата по своя характер е единствено санкционна, доколкото
се дължи при неизпълнение на договорни задължения (непредставяне на обезпечение), но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от неизпълнението. Подобна клаузи задължават потребителя при
неизпълнението на договора да заплати необосновано висока неустойка. В този смисъл
клаузата за неустойка противоречи на закона и следователно е нищожна. Отделно от
горното следва да се отбележи, че въведените многобройни изисквания за обезпечение на
потребителски кредит, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде
единствено и само предпоставки за начисляване на неустойка, която да се включи към
печалбата на търговеца заемодател, т. е. въвежда се още един сигурен източник на доход на
икономически по - силната страна. В този смисъл клаузата за неустойка се явява нищожна
като противоречаща на добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
трето ЗЗД.
Недействителността на клаузата за неустока не обуславя недействителност на целия
договор – чл. 26, ал.4 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда недействителност
основана на противоречие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.
Устнови се, че главницата на предоставения на ответницата кредит е на стойност
1700 лева. Общата стойност на възнаградителната лихва е 336,50 лева . Не се доказаха
доброволни плащания от ответника, поради което предявеният иск следва да се уважи до
размера от 2036, 50 лв., до който съществува вземане, обезпечeно със записа на заповед.
По разноските:
С оглед изхода на делото и съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има
право да му се присъдят разноски в исковото и заповедното производство.
Ищцовото дружество е направило следните разноски в настоящото производство: за
държавна такса в размер на 58, 60 лв. и за адв. възнаграждение в размер на 430, 00 лв. или в
общ размер на 488,60 лв., от които съобразно уважената част на иска следва да се присъдят
337, 13лв. Аналогични са сторените разноски за държавна такса и адв. възнаграждение и в
заповедното производство.
Ответникът също има право на разноски съобразно отхвърлената част от иска, но не
са ангажирани доказателства за извършването на такива.
11
Мотивиран от гореизложеното, Пернишкият районен съд, Гражданска колегия,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 422 ГПК, вр. с чл. 538, ал.2 ТЗ, че Ц. С.
Т., ЕГН **********, с адрес гр. ***** ДЪЛЖИ на “Моят кредит” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Петър Парчевич“ № 41, ет.3, ап. 2 сума
в размер на 2036,50 /две хиляди тридесет и шест лева и петдесет стонинки/ лева, по
запис на заповед от 19.09.2019 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на заявление по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане на вземането, за която е
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 08356 по описа за 2019 г. на
Пернишкия районен съд, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 888,50 лв., представляваща
разликата над 2036,50 лв. до претендирания размер от 2925,00 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА Ц. С. Т. , ЕГН **********, с адрес гр. ***** ДА ЗАПЛАТИ на “ “Моят
кредит” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Петър
Парчевич“ № 41, ет.3, сумата в размер на 337, 13 / триста тридесет и седем лева и
тринадесет стотинки/ лева - направени разноски в исковото производство и сумата от 337,
13 / триста тридесет и седем лева и тринадесет стотинки/ лева - разноски в заповедното
производство по ч. гр. д. № 8356 по описа за 2019 г. на Пернишки районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
СЛЕД влизане на решението в сила, изисканото ч. гр. д. № 08356 по описа за 2019 г.
на Пернишки районен съд да бъде върнато на съответния състав, като към него се приложи
и препис от влязлото в сила решение по настоящето дело.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
12