Р Е Ш
Е Н И Е №87
гр. Сливен, 31.05.2019г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М.
БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Радост
Гърдева, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №222 по
описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение
№1494/21.12.2018г. по гр.д.№1326/2018г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като
неоснователен и недоказан предявения от „Делта кредит“ АДСИЦ, гр.София против М.С.Р.,
като наследник на С.Й.С., починала на 29.10.2014г., иск за заплащане на сумата
от 3980,25лв. по споразумение, сключено с наследодателката й от 13.11.2012г. С
Решението са присъдени разноски на ответницата в размерна 960лв.
Въззивната
жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Делта кредит“
АДСИЦ, гр.София и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.
Във въззивната жалба
дружеството въззивник чрез пълномощник адв.Т.Г. от САК посочва, че обжалваното
решение е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че районният съд е изтълкувал
превратно фактите по делото. Въпреки уточнението, че основанието на иска е
сключеното между него и наследодателката на ответницата споразумение от
13.11.2012г., съдът е изискал доказване на договора за цесия. Това
обстоятелство намира за безспорно, с оглед споразумението и липсата на
възражения в отговора. Посочва, че споразумението е договор за спогодба, с
която длъжникът е признал наличието и размера на дълга и се е съгласил заедно с
натрупаните лихви да се преоформи дълга общо в главница. С отговора на исковата
молба било направено единствено възражение за погасяване на задължението по
давност. Останалите твърдения в исковата молба не били оспорени, поради което
съдът е следвало да ги приеме за безспорни. Плащанията били установени с
помощта на вещо лице. Погасителната давност, която е 5-години не била изтекла,
тъй като и след настъпване на изискуемостта на дълга в цялост /17.01.2013г./
длъжникът Стоименова е продължила да плаща доброволно, което представлявало
признание на дълга и от него започва да тече нова давност. Последното плащане е
на 15.10.2014г., от когато започва да тече новата погасителна давност,
неизтекла към момента на подаване на исковата молба. С оглед изложеното,
дружеството въззивник моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно
решение и да постанови ново, с което да уважи исковата му претенция в пълен
размер. Претендира присъждане на направените в производствата пред двете
инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260
и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ответника в първоинстанционното
производство М.С.Р..
С отговора на въззивната
жалба, въззиваемата М.Р. чрез
пълномощника си адв. И.С. от САК, оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба.
Въззиваемата намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и
законосъобразно и моли въззивния съд да го потвърди. Във връзка със
споразумението от 13.11.2012г. посочва, че с него задължението е превърнато в
периодично такова, поради което е приложима кратката 3-годишна давност, която
от падежа – 17.01.2013г. е била изтекла и то повече от 2 години преди подаване
на исковата молба. Счита, че прекъсването на давностния срок става само с
предприемане на действия по принудително изпълнение. Подаденото в случая
заявление по чл.410 от ГПК в случая не е
прекъснало давността, тъй като заповедното производство е било прекратено,
поради смъртта на длъжника, настъпила преди подаване на заявлението. Претендира
присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.
С въззивната
жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на
производството.
В с.з., дружеството въззивник
„Делта кредит“
АДСИЦ, гр.София, редовно призовано, не се представлява.
По делото е постъпило писмено становище от процесуалният му представител по
пълномощие адв. Г. от САК, който посочва, че поддържа въззивната жалба на
изложените в нея основания и моли за уважаването й. Моли съда да отмени
обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови ново, с което
да уважи изцяло исковата претенция. Претендира присъждане на направените по
делото разноски.
В с.з. въззиваемата М.С.Р., редовно призована, не се явява
и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният
й представител по пълномощие адв. И.С. от САК, който посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа
изложените в отговора на въззивната жалба съображения относно неоснователността
на жалбата. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред
настоящата инстанция разноски.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно и допустимо.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд
доказателства, намира, че обжалваното решение, като краен акт, е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така,
както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ крайния правен извод на районния съд.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявен от цесионера „Делта кредит“ АДСИЦ, гр.София против М.С.Р. в
качеството й на наследник на починалия длъжник С.Й.С., починала на
29.10.2014г., по договор за банков кредит от 02.11.2006г., сключен с цедента
„Юробанк България“ АД /предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД/,
иск за заплащане на сумата от 3980,25лв. по сключено между цесионера и
починалия длъжник споразумение от 13.11.2012г., ведно със законната лихва,
считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Предявеният
иск намира правното си основание в чл.79 от ЗЗД, вр. с чл.99 от ЗЗД, вр. с
чл.430 от ТЗ.
Във връзка с възраженията
във въззивната жалба, следва да се отбележи, че действително между страните не
се спори нито факта за сключен договор за банков потребителски кредит, нито
последващото надлежно цедиране на вземанията по него с договор за цесия от
05.09.2008г., сключен между Юробанк България“ АД /предишно наименование
„Българска пощенска банка“ АД/ и ищцовото дружество „Делта кредит“ АДСИЦ, гр.София.
Между страните не се спори и относно сключването на процесното споразумение от
13.11.2012г. между цесионера – ищец „Делта кредит“ АДСИЦ, гр.София и
наследодателката на ответницата С.Й.С., починала на 29.10.2014г. Не е спорен и
размера на дълга към момента на сключване на споразумението, като видно от
изричното посочване в него – размерът на цедираното вземане от общо 11208,91лв.
е именно остатъка от дълга на наследодателката – длъжник спрямо банката цедент.
Въззивният съд не споделя извода на първоинстанционния съд за недоказаност на
договора за цесия, предмета му и надлежното уведомяване на длъжника. Напротив,
както бе посочено, тези обстоятелства въобще не са били спорни пред
първоинстанционния съд – такива възражения и оспорвания ответницата не е
правила. Единственото наведено от нея възражение е правопогасяващо и то е за
изтекла погасителна давност по отношение на вземането именно по споразумението
от 13.11.2012г., като се позовава именно на него и на настъпилата по силата на
същото предсрочна изискуемост на вземането.
Освен това в процесното,
неоспорено от ответницата, споразумение, сключено надлежно между цесионера с
изрично отбелязване на това му качество и длъжника С.Й.С., е изрично посочен
договора за цесия - индивидуализиран с дата, страни и предмет, в т.ч. размер на
цедираното вземане, като е безспорно, че за подписване на споразумението към
момента на същото, длъжникът Светлана Стоименова безспорно е била уведомена по
надлежния ред за цесията, като на база нея е и сключеното споразумение. Освен
това, видно от самото споразумение /т.2 и т.3 от същото/, длъжникът Стоименова
в периода между сключване на договора за цесия 05.09.2008г. и споразумението
13.11.2012г. е извършила плащания именно спрямо цесионера „Делта кредит“ АДСИЦ,
гр.София по цедираното вземане в размер на 4445,25лв., които са взети предвид
при сключване на процесното споразумение от 13.11.2012г. Поради това въззивният
състав не намира за необходимо нарочно представяне на договора за цесия, тъй
като това обстоятелство не е било спорно между страните и е установено, макар и
косвено, с ангажираните писмени доказателства /това доказване е достатъчно, с
оглед липсата на оспорване/.
На следващо място,
твърдението на ищеца – въззивник, че споразумението от 13.11.2012г.
представлява договор за новация, с оглед преоформянето на натрупаните към
сключването му главница и лихви като главница
по дълго, въззивният състав намира за неоснователно.
Съгласно постоянната и задължителна
практика на ВКС, разсроченото задължение на длъжника по договора не може да
бъде възприето като animus novandi, водещо до обективна новация и погасяване на
съществуващото предходно задължение.
Способите за преструктуриране на едно парично задължение, включително
разсрочването му, изменението на сроковете за плащане не са индиция за наличие
на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД, която, за да е релевантна, трябва да е изрична и
недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път. За да е налице обективна
новация, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ съществуване на
валидно възникнало задължение, което се погасява; 2/ валидно възникване на нов
дълг на мястото на стария; 3/ разлика между погасеното и новосъздаденото
задължение, като двете задължения трябва да имат различен предмет; 4/ намерение
за новиране; 5/ страните трябва да са способни да новират. Новацията по
естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение,
като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга
някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се
отнася до предмета на задължението - при нея длъжникът поема по споразумение с
кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото
задължение. Поради това няма новация, ако страните в рамките на общия размер на
стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, изменили са размера
на договорната лихва и сроковете за плащане, тъй като старият дълг не е погасен
и не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието. Преструктурирането на дълга по отношение
на промяната в размера на дължимите вноски и срокът са несъществени елементи на
задължението и тяхната промяна не внася никакво съществено изменение в старото
облигационно отношение. Новационното намерение /animus novandi/ трябва да бъде
изрично и недвусмислено изразено, да се установява от договора, а не да се
предполага.
Със Споразумението от 13.11.2012г. страните само са
определили нови вноски и падеж на приетата за дължима сума, като в размера на
задължението са добавили дължимата лихва, както и са договорили редукция на
дълга при спазването на определени условия, но не са променени съществени
елементи в правоотношението, което да е довело до погасяване на старото
цедирано задължение по договора за потребителски кредит и замяната му с ново,
различно правоотношение. Изменението на размера на задължението с включване на
лихви и на падежа на задължението, не променят нито предмета, нито основанието
на задължението, затова не водят до погасяване на старото задължение и замяната
му с нов дълг. При тълкуване на т.4, вр. с т.3 от Споразумението, по реда на чл. 20 ЗЗД, не е налице воля у страните за подновяване на задължението - не са
налице условията на чл. 107 ЗЗД - не е налице намерение за новация, водещо до погасяване на
съществуващото предходно задължение, което да се погаси; не е налице възникнал
нов дълг на мястото на стария и двете задължения нямат различен предмет. Волята
на страните е за изменение на несъществени елементи на задължението – вноски,
падеж, евентуална редукция и размера с включване на лихви, като длъжникът не е
поел нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение,
няма намерение за новация, старият дълг не е погасен. Поради това
споразумението от 13.11.2012 г. няма характер на договор за новация.
От друга страна
обаче, безспорно, въпросното споразумение представлява изрично признание на дълга от страна на длъжника
С.Й.С. спрямо цедирания кредитор – цесионера „Делта кредит“ АДСИЦ, гр.София.
Като такова признание, споразумението безспорно е довело до прекъсване на
погасителната давност по смисъла на чл.116 „а“ от ЗЗД с пораждане на
последиците по смисъла на чл.117, ал.1 от ЗЗД.
Между страните не се спори, а и
самият ищец – въззивник неколкократно и изрично е посочил /установено е и от
назначената по делото СИЕ/, че поради неизпълнение на поетото в т.4 /т.4.2 –
т.4.6/ задължения за погасяване на редуцирания дълг, съгласно изричната
договорка между страните по т.д от споразумението, избраната редукция на дълга
с 40% отпада и целия дълг с приспадане на направените плащания е станал предсрочно изискуем на 17.01.2013г.
Това обстоятелство е безспорно между страните и установено по делото със
СИЕ. Въззивният съд споделя извода на районния съд, че от този момент – 17.01.2013г., започва да тече нова погасителна давност,
която е общата 5-годишна за главницата и съответно 3-годишна за лихвата /както
бе посочено по-горе договор за новация не е налице/ и която давност безспорно е изтекла до подаване на исковата молба – 21.03.2018г. В тази насока
е напълно основателно и единственото, направено от ответницата възражение за
недължимост.
Във връзка с възраженията на
въззивника, че извършваните от длъжника след тази дата – 17.01.2013г., когато
целият остатъчен дълг става предсрочно изискуем, частични плащания
представляват признание на дълга и водят до ново прекъсване на давността с
последиците на чл.117, ал.1 от ЗЗД, следва да се отбележи, че са неоснователни.
Практиката на ВКС е постоянна и категорична, че
признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на
задължението, което кореспондира на признатото право и в този смисъл е
непротиворечива, че признаване чрез
частично плащане не се разпростира върху останалата част от дълга. Дори и
условно да се приеме, че има признание, то е само до посочения размер, само за
платените суми и не засяга остатъка от задължението. Частичното изпълнение или
обещание за регулярно плащане не съставлява признание за съществуването на
целия непогасен остатък. Поради това въззивният състав счита, че с извършените
от длъжника – наследодателката на ответницата частични плащания, извършени след
настъпилата предсрочна изискуемост на дълга по споразумението, не може да се
приеме, че погасителната давност е прекъсната.
С оглед изложеното, съдът приема, че остатъкът от
задължението на С.Й.С.,
починала на 29.10.2014г., по процесното споразумение от 13.11.2012г., е
погасено по давност и като такова е недължимо. Исковата претенция се явява
неоснователна и като такава следва да се отхвърли.
Щом като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, атакуваният съдебен акт следва
да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.
Правилно и законосъобразно
районният съд е определил дължимите на ответника, с оглед изхода на спора и
правилото на чл.78, ал.3 от ГПК, разноски.
Отговорността за разноски
за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на
въззивника, като той следва да понесе своите така, както са направени и да
заплати на въззиваемата направените от нея разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция в доказания размер от 960лв.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
първоинстанционно
Решение №1494/21.12.2018г., постановено
по гр.д.№1326/2018г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА „Делта кредит“ АДСИЦ, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: ******* да заплати на М.С.Р. с ЕГН ********** *** сумата от 960лв., представляваща направени във
въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.