№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 4292 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение №
557436/10.12.2018г., постановено по гр. д. № 65230/2016г., Софийски районен съд
е признал за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, че ответниците
„Д.“ ООД и Д.И.Л. дължат солидарно на ищеца „Е.а.“ ЕАД сумата от 273,54лв. –
непогасено задължение за плащане на застрахователна премия по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по застрахователна
полица № BG/07/112000923957 с
падеж на 27.03.2012г., сумата от 249,37лв. – непогасено задължение за плащане
на застрахователна премия по задължителна застраховка „Гражданска отговорност
на автомобилистите“ по застрахователна полица № BG/07/113000764979 с падеж 27.03.2013г.,
сумата от 1567,79лв. – непогасено задължение за плащане на застрахователна
премия по договор за застраховка „Пътно автокаско“ по застрахователна полица №
00500015997342 с падеж на последната погасителна вноска, настъпил на
27.12.2012г., сумата от 6,50лв. – дължим данък върху превозните средства за
2013г., и сумата от 540лв. – такса за последващо администриране на
собствеността върху автомобила, когато не е упражнена опцията за придобиване,
за периода м. април – м. септември 2013г., ведно със законната лихва върху
сумите, считано от 01.08.2016г. до окончателното плащане.
По делото е постъпила
въззивна жалба срещу първоинстанционното решение от ответника – Д.И.Л.. В
жалбата се поддържа, че постановеното решение е недопустимо, тъй като между
страните е уговорена арбитражна клауза и спорът е следвало да бъде разрешен от
арбитражния съд. Евентуално се сочи, че решението е неправилно, тъй като
процесното МПС е било предмет на престъпление и същото е нямало как да бъде
предадено. Ето защо договорът за лизинг бил нищожен поради липса на предмет, за
което районният съд е следвало служебно да се произнесе. Изтъква се, че общите
условия не са предадени на жалбоподателя, както и че клаузите на чл. 13.1 и
13.2 от тях са нищожни. Излагат се съображения, че отношенията между страните
са уредени със сключената между тях спогодба, в която са посочени дължимите от
жалбоподателя плащания и претендираните в настоящото производство суми не
фигурират в нея. Отделно се твърди, че сумите са погасени и по давност, тъй
като са за периодични плащания и се погасяват с кратката тригодишна давност.
Поддържа се, че ищецът по делото е неизправна страна по договора, тъй като лизинговата вещ не е била във
владение на лизингополучателя. Сочи се, че сумата от 540лв. е начислена без
основание. Изтъква се, че жалбоподателят не е страна по договора, а ако се
приеме, че има това качество, то същият се е задължил като поръчител и
преклузивният срок по чл. 147 ЗЗД е изтекъл. Съобразно изложеното се моли за
отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Претендират се
разноски.
Насрещната страна е
депозирала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Излагат се
съображения, че районният съд изчерпателно и задълбочено е изследвал
доказателствата по делото, като е достигнал до правилните изводи за
основателност на предявените искове. Твърди се, че в хода на производството
безспорно са установени основанието и размера на исковите суми. Изтъква се, че
възраженията за изтекла погасителна давност и наличие на поръчителство са
несъстоятелни. Моли се за потвърждаване на решението.
Ответникът – „Д.“ ООД не е
обжалвал първоинстанционното решение, нито се е присъединил на основание чл.
265, ал. 1 ГПК към въззивната жалба на Д.Л., поради което решението на СРС е
влязло в сила спрямо него.
Съдът,
като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по
делото по реда на въззивната проверка, приема следното:
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на
цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивната
инстанция намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Наведеният
във въззивната жалба довод за недопустимост е неоснователен. Въпросът за
подведомствеността на спора е разрешен с Определение № 4210/20.02.2017г.,
постановено по ч. гр. д. № 13296/2017г. по описа на СГС, като изложените в него
съображения се споделят и от настоящия състав.
По същество решението на СРС е и правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите му.
Независимо от това, с оглед направените оплаквания във въззивната жалба, е
необходимо да се добави и следното:
По делото е безспорно, че между „Е.А.“
АД, в качеството на лизингодател, и „Д.“ ООД, в качеството на лизингополучател,
е сключен договор за финансов лизинг от 24.03.2008г., по силата на който
лизигодателят се е задължил да придобие и предостави ползването на
лизингополучателя на лекотоварен автомобил VW TRANSPORTER,
с двигател № BRS026275, с шаси № WV2ZZZ7HZ7H068525, срещу задължението на
лизингополучателя да ползва автомобила съгласно уговорените условия и да
заплаща лизингови вноски и свързаните с ползването разходи. От представения
приемо-предавателен протокол се установява, че автомобилът е предаден от
лизингодателя на лизингополучателя на 25.03.2008г. Не се спори още, че със
спогодба от 14.02.2012г. договорът за лизинг от 24.03.2008г. е прекратен, както
и че страните са сключили договор за финансов лизинг на 14.02.2012г. за същия
автомобил, като лизигногополучателят „Д.“ ООД и Д.И.Л. са се съгласили да
отговарят солидарно за задълженията по спогодбата и договора. Също така са
предоговорени отношенията между страните спрямо размерът на лизинговите вноски
и срокът за тяхното плащане.
Съдът намира направеното за пръв
път във въззивната жалба възражение за нищожност на договора за лизинг от
14.02.2012г. за неоснователно. Жалбоподателят твърди, че процесното МПС е било
предмет на кражба и към момента на сключване на договора същото го е нямало,
поради което е налице липса на предмет. В тежест на ответната страна е докаже
чрез пълно и главно доказване възражението си за настъпилото събитие – кражба
на автомобила, като същата не е ангажирала никакви доказателства за
установяването на този факт, въпреки предоставената от районния съд възможност
за това. Макар в сключената на 14.02.2012г. спогодба да е посочено, че по
отношение на процесния автомобил има подаден сигнал до РП-София за обсебването
му от трето лице (а не за кражба), като към тази дата същият е установен на
територията на Германия, само това обстоятелство не е достатъчно за установяване
на горния факт, тъй като същото представлява единствено индиция, че автомобилът
е бил предмет на престъпно посегателство. По делото няма доказателства как се е
развило досъдебното производство, има ли установено престъпление, внесен ли е
обвинителен акт, има ли постановена присъда и т. н. Доколкото този факт се
оспорва от ищеца, ответникът е следвало по несъмнен начин да го докаже в хода
на процеса, като същият не го е сторил. Ето защо съдът приема, че договорът за
лизинг от 14.02.2012г. има предмет, който е същият като този на договора от
24.03.2008г. - лекотоварен автомобил VW TRANSPORTER, който е предаден на
лизингополучателя на 25.03.2008г., като по делото не е установено с
категоричност, че към 14.02.2012г. лизингополучателят е бил лишен противоправно
от упражняване на фактическа власт върху него.
Съгласно чл. 1 от спогодбата,
заедно с нея между страните се подписва и договор за финансов лизинг от
14.02.2012г., който представлява неразделна част. Тоест спогодбата и договорът
следва да се разглеждат като единно споразумение. В същия член е посочено, че
лизингополучателят и солидарният длъжник се задължават да изплатят напълно
задълженията и остатъка на главницата по погасителния план по договора от
24.03.2008г. В самия договор от 14.02.2012г. изрично е посочено, че неразделна
част от него са и общите условия към договора и тарифата за таксите и
комисионните на ищцовото дружество. В тази насока следва да се отбележи, че
направеното от въззивника за пръв път във въззивната жалба възражение, че не са
му предадени общите условия и съответно не го обвързват, е преклудирано.
Настоящата инстанция споделя
изводите на районния съд, че с подписването на договора от 14.02.2012г.,
лизингополучателят и солидарният длъжник са се съгласили да изпълняват и задълженията,
които произтичат от общите условия към него. Съгласно чл. 13., т. 1 и 2 лизингополучателят
се задължава да заплаща на лизингодателя разходите, в т. ч. застрахователните
премии по сключените застраховки. Същото задължение произтича и от чл. 12, т.
2. Когато имуществото е МПС, лизингодателят сключва задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ и застраховка „Пълно автокаско“ и
предоставя на лизингополучавтеля сметка за дължими суми за застрахователните
премии. Съгласно чл. 13, т. 4
застраховките на лизингованото имущество се сключват от лизингодателя за сметка
на лизингополучателя. Следователно предявените от ищеца претенции за заплащане
на суми, представляващи неплатени от лизингополучателя застраховатлени премии
по сключени от лизингодателя за процесния автомобил застраховки „Гражданска
отговорност“ и „Каско“, имат своето основание.
Въззивникът отново за пръв път във
въззивната жалба е навел напълно бланкетно възражение за нищожност на сочените
клаузи от общите условия, което е неоснователно. Жалбоподателят не въвежда
никакви конкретни основания (пороци), които да водят до нищожността им. И
доколкото съдът може служебно да се занимае с този въпрос, намира, че
посочените клаузи не противоречат нито на императивни материалноправни норми,
нито на добрите нрави, поради което поетите въз основа на тях задължения
обвързват страните.
По делото са представени
застрахователни полици, от които се прави несъмнен извод, че по отношение на
процесното МПС за срока на договора лизингодателят е сключил застрахователни
договори „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и „Каско“, като от представените
отчети и платежни нареждания се установява, че застрахователните вноски по тях
са заплатени. Размерът на задълженията по сключените застрахователни договори
не се оспорва от ответника и възлиза общо на 2090,70лв. Не се оспорва и
обстоятелството, че падежът на задълженията за заплащане на застрахователните
премии е настъпил. Ето защо за ищеца е възникнало правото да иска
възстановяване на сторените разходи.
Претенцията за заплащане на сумата
от 6,50лв., представляваща данък МПС за 2013г., също намира своето основание в
общите условия към договора. Съгласно чл. 12, т. 2, б. г), през срока на
договора лизингополучателят заплаща всички разходи, произтичащи от нормативни и
правоприложни юридически актове, касаещи ползването на имуществото в страната и
собствеността върху него. Сред тези разходи попада и местният данък върху
превозните средства, уреден нормативно в чл. 1, ал. 1, т. 5 вр. чл. 52 и сл. ЗМДТ, чийто размер от 6,50лв. за 2013г. не се оспорва.
Основанието на претенциите за
заплащане на такси за последващо администриране на собствеността върху
имуществото, предмет на договора, след изтичане на лизинговия срок, се съдържа
в чл. 5, т. 2 от общите условия и в тарифата
за таксите и комисионните, събирани от „Е.А.“ ЕАД, която е неразделна част от
договора. В нея е посочено, че месечната такса от 75лв. без ДДС /90лв. с ДДС/
се дължи и започва да се начислява на съответното падежно число 2 месеца след
датата на падежа на последната лизингова вноска съгласно погасителния план, в
случай че дотогава собствеността върху имуществото не е прехвърлена на
лизингополучателя. Падежът на последната вноска по договора е 10.02.2013г.,
като няма данни собствеността да е прехвърлена. Поради това ищецът правомерно е
начислил таксата след 10.04.2013г., която за претендирания период 12.04.2013г.-10.09.2013г.
възлиза на 540лв. с ДДС.
Оплакването на жалбоподателя, че не
дължи изпълнение на горните задължения, тъй като лизинговата вещ не е била във
владение на лизингополучателя и съответно ищеца е неизправна страна по
договора, съдът намира за неоснователно. Както се посочи по-горе, от
представения приемо-предавателен протокол от 25.03.2008г. се установява, че
вещта е предадена на лизингополучателя. Твърдението на страната, че вещта е
била обект на престъпно посегателство не е доказано по делото, поради което не
може да се приеме, че лизингополучателят е бил лишен от ползването й. Но дори
този факт действително да е настъпил, то същият не освобождава
лизингополучателя от задълженията по договора за заплащане на лизинговите
вноски и разходите свързани с ползването на вещта, тъй като съгласно чл. 343 ТЗ и чл. 14, т. 2 от общите условия
рискът от случайното погиване или повреждане на вещта при финансовия лизинг се
носи от него. Ето защо, настоящият състав счита, че дори да е настъпило твърдяното
събитие, довело до невъзможност за ползване на вещта от лизингополучателя,
договорените и изискуеми парични задължения, възложени му с договора и общите
условия към него, подлежат на изпълнение за срока на договора.
Жалбоподателят е релевирал с отговора на исковата молба
и възражение за недължимост на претендираните от ищцовото дружество суми,
поради погасяването им по давност с твърдението, че същите съставляват
периодични плащания и за тях е приложима кратката 3-годишна давност. Това
възражение се поддържа и пред въззивната инстанция, поради което е необходимо
да бъде обсъдено. Съгласно разпоредбата на чл. 111, б.“в“ ЗЗД с изтичането на
тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други
периодични плащания, като съобразно разясненията, дадени в ТР № 3 от 18.05.2012г.
по тълк. дело № 3/2011г., ОСГТК на ВКС,
понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. Макар лизинговите вноски по същността си да
представляват периодични плащания и да се погасяват с тригодишна давност, съдът
счита, че това не се отнася и за претендираните в настоящия случай суми за
платени застрахователни премии, данък върху МПС и такси по договор за лизинг, които
не изпълват съдържанието на определението за периодични плащания. Заплатените
премии и данък не представляват възнаграждение за лизингодателя по договора,
което да се дължи всеки месец , а възстановяване на сторен разход, който няма изначално
определен падеж. Именно поради тази причина и тези задължения не са включени в
погасителния план, където са уредени само месечните лизингови вноски. Също така
възникването на тези вземания в полза на лизингодателя не се свързва само със
сключването на договора за лизинг, но и с настъпването на други юридически
факти – сключване на отделни застрахователни договори за всяка календарна
година и плащането на застрахователни премии по тях. Тоест тези престации имат
един общ правопораждащ факт – договорът за лизинг, но и няколко различни –
отделни, самостоятелни застрахователни договори и плащания по тях. Уговорката
заплащането на премиите да стане на части не променя характера на плащането. Подобна
договорка, по аргумент за противното от чл. 66 ЗЗД, представлява съгласие на
кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части, но тя не
превръща тези вноски в периодични плащания. Данъкът върху МПС поначало в
отношенията между страните по договора се дължи от лизингополучателя – чл. 12,
т. 2, б. г) от общите условия, но в отношенията с данъчния орган се дължи от
собственика (чл. 53 ЗМДТ), който е лизингодателя, поради което при неплащането
му от лизингополучателя, лизингодателят има интерес да го заплати и да иска
възстановяване от контрагента си. Ето защо, за да възникне това вземане за
лизингодателя не е достатъчно само да бъде сключен договорът за лизинг, а да
настъпи и посочения факт. Поради това и няма как да бъде определен предварително
падеж на това задължение. Не се обхваща от белезите за „периодично плащане“ и
претендираната такса. В мотивите на ТР № № 3/2011г. е разяснено, че
разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД урежда изключения от общото правило, поради
което не следва да се тълкува разширително, а трябва да се прилага само за
такива периодични плащания, които са подобни на наемите и лихвите. Посочената
такса не разкрива такова сходство, нито запълва останалите изисквания, за да
бъде определена като периодично плащане.
По изложените съображения, настоящият състав споделя
изводите на районния съд, че за процесните вземания е приложима общата
петгодишна давност. И доколкото се претендират вземания с най-ранна дата от
2012г., а заявлението по чл. 410 ГПК, откогато се счита предявен искът (чл.
422, ал. 1 ГПК), е от 01.08.2016г., то същите не са погасени по давност.
На последно място, следва да бъде обсъдено и
поддържаното от въззивника възражение за приложимост спрямо него на правилото
по чл. 147 ЗЗД. В спогодбата и договора от 14.02.2012г. Д.Л. фигурира като
солидарен длъжник. С подписването им въззивникът е поел задължение да отговаря
солидарно с лизингополучателя - арг. чл. 121, ал. 1 ЗЗД. Настоящата инстанция
приема, че отговорността на лицето няма акцесорен характер, поради което и същото
няма качеството на поръчител, а на съдлъжник. Този извод се налага при
тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД на съдържанието на договора и спогодбата, в
които придаденото на Л. качество е на „солидарен длъжник“, като липсват клаузи,
които да доведат до заключението, че поетото от него задължение има акцесорен,
несамостоятелен характер. Процесният
договор не съдържа изрични клаузи за това, че солидарният длъжник поема
задължението като поръчител и по същество липсват уговорките, характерни за
договор за поръчителство - изрично изразена воля на страните за характера на
задължението; задължаване на поръчителя да изпълни главния дълг, ако длъжникът
не го изпълни. Аргумент в подкрепа на това разбиране е и разпоредбата на чл.
304 ТЗ, според която лицата, които при сключване на търговска сделка (каквато е
договорът за лизинг – чл. 1, ал. 1, т. 15 ТЗ) поемат общо задължение, се смятат
за солидарни длъжници, ако от сделката не следва друго. Следователно, след като
Д.Л. е поел такова общо задължение с лизингополучателя и от договора за лизинг
и спогодбата не следва друго, то е налице пасивна солидарна отговорност по
смисъла на чл. 121 ЗЗД като съдлъжничество. Поради това правилото на чл. 147 ЗЗД в случая е неприложимо.
По изложените съображения, въззивната инстанция намира,
че жалбоподателят като съдлъжник дължи заплащане на процесните вземания. Същият
не е ангажирал доказателства за погасяване на тези задължения, поради което
предявените искове се явяват основателни. Като е достигнал до същите изводи,
районния съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на въззивното производство, право на
разноски има въззиваемата страна, която обаче не е отправила искане за
присъждане на такива.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
557436/10.12.2018г., постановено по гр. д. № 65230/2016г. по описа на Софийски
районен съд, 153-ти състав, по отношение на ответника Д.И.Л..
Решението на СРС не е обжалвано от
ответника „Д.“ ООД и по отношение на
него е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.