Решение по дело №30/2025 на Апелативен съд - Бургас

Номер на акта: 24
Дата: 11 април 2025 г. (в сила от 11 април 2025 г.)
Съдия: Илияна Тодорова Балтова
Дело: 20252001000030
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 19 февруари 2025 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 24
гр. Бургас, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и
седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова

Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело №
20252001000030 по описа за 2025 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 6 от 13.01.2025 г. на Окръжен съд Бургас, постановено
по т.д. № 40/ 2024 г. са отхвърлени исковете на „МФП Груп“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас 8000, ул. „Алеко
Богориди“ № 59, представлявано от М.А.П. и Ф.П. – управители, заедно и
поотделно, против П. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Бургас, ул. „Адам
Мицкевич“, № 5, за обявяване нищожност на договор за наем, с поставена
дата 11.05.2023 г., сключен между страните с предмет - търговски обект № 1,
посочен като кафе, със застроена площ от 180,76 кв.м., заедно с мазе № 8,
находящи се в гр. Бургас, ул. „Алеко Богориди“ № 59, като сключен при липса
на съгласие, невъзможен предмет и нарушение на добрите нрави, както и за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 12 000 лв., като
получена въз основа на този нищожен договор, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до изплащането.
Със същото решение са отхвърлени евентуално предявените искове
на „МФП Груп“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Бургас 8000, ул. „Алеко Богориди“ № 59, представлявано от М.А.П. и Ф.П.
– управители, заедно и поотделно, против П. В., ЕГН **********, с адрес: гр.
1
Бургас, ул. „Адам Мицкевич“, № 5, за унищожаване на договор за наем, с
поставена дата 11.05.2023 г., сключен между страните с предмет - търговски
обект № 1, посочен като кафе, със застроена площ от 180,76 кв.м., заедно с
мазе № 8, находящи се в гр. Бургас, ул. „Алеко Богориди“ № 59, като сключен
при измама, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
12 000 лв., като получена въз основа на този унищожаем договор, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащането
Присъдени са разноски.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
„МФП Груп“ ООД, с адрес за връчване: гр. Бургас, ул. „Трайко Китанчев“ №
20 - адв. Г. Я., в която същото се обжалва като незаконосъобразно,
немотивирано и необосновано. Претендира се отмяната му и уважаване на
предявената искова претенция.
Инвокират се оплаквания, че при постановяване на съдебния акт
съдът от първа инстанция не е оценил представените доказателства, не е
формирал правилни фактически изводи за създадените отношения между
страните и не е изградил законосъобразни правни изводи по съществото на
спора – мотивите са неясни и неразбираеми. В допълнение се изтъква, че
съдът не е разграничил морал и недействителност, игнорирал е свидетелските
показания на свидетелката В..
Акцентира се на обстоятелството, че е сключен договор с дружество,
което към момента на сключване на договора не съществува.
Обобщава се, че в хода на съдебното дирене е била доказана по
несъмнен начин недействителността на двата договора, както и
незаконосъобразните действия на насрещната страна.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
П. В., с адрес за връчване: гр. Бургас, ул. „Оборище“ № 90, ет.2 - адв. М. Д., в
който са изложени съображения за нейната неоснователност и се въвежда
искане за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Развиват се съображения, че в обжалването съдебно решение съдът
подробно е обсъдил всички доказателства, анализирал е съдържанието им,
направил е и съответните изводи, които следват изцяло правилата на
формалната логика и са обосновани с конкретни доказателства. Изтъква се, че
2
оплакванията във въззивната жалба са бланкетни и не са посочени кои са
неправилните изводи и превратно ценените доказателства, според въззивната
страна.
Претендират се разноски.
Пред настоящата апелативна инстанция дружеството – въззивник,
чрез процесуалния си представител, е поискало повторен разпит на свидетеля
С. Ю., инвокирайки твърдения, че се касае за ново доказателство, позовавайки
се на проведена между процесуалния представител и свидетеля среща, след
подаване на въззивната жалба, при която последният е заявил, че желае отново
да свидетелства, тъй като пред първата инстанция не е казал истината.
Въззивният съд е допуснал това доказателство, на основание чл.266, ал.2, т.2
ГПК.
С оглед да не се допусне заобикаляне на преклузията за ангажиране
на нови доказателства пред въззивната инстанция с голословни твърдения,
преди допускане на новото доказателство съдът следва да убеди, че
доказателството е наистина ново. Ето защо, при разпита на свидетеля в
съдебното заседание пред апелативния съд, първоначално са били поставени
въпроси, с които да се определи дали исканото доказателство попада в
изключенията по чл.266, ал.2 ГПК. Свидетелят заяви, че се е срещнал
случайно с процесуалния представител на въззивника около две седмици след
разпита си по първото дело, следователно около 26.12.2004 г. Въззивната
жалба на „МФП Груп“ ООД е подадена на 24.01.2025 г., т.е. един месец след
узнаването от адвоката на новото обстоятелство – твърдяното желание на
свидетеля Ю. да промени показанията си. Ето защо, следва да се заключи, че
това доказателство е следвало да бъде поискано с въззивната жалба и
ангажирането му в по-късен момент в процеса е преклудирано.
На самостоятелно основание събраните свидетелски показания не
разкриват нови факти и обстоятелства по делото, доколкото свидетелят,
разпитан пред въззивния съд, потвърди вече дадените показания, а не се
отрече от тях.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана
да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на
изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е
допустима за разглеждане по същество.
3
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Пренесени за разглеждане пред настоящата инстанция са предявени в
обективно съединение искове с правно основание чл.26 ЗЗД, евентуално
съединени с иск с правно основание чл.29 ЗЗД, кумулативно съединени с иск
по чл.34 ГПК, с които дружеството - въззивник атакува като нищожен/
евентуално унищожаем, договор за наем и претендира връщане на даденото
по него – сумата от 12 000 лв. Във връзка с искането на процесуалния
представител на въззивника, въведено в съдебното заседание на 27.03.2025 г.
пред въззивния съд, за прогласяване на наемния договор за развален, следва да
се посочи, че иск за установяване несъществуване на наемно правоотношение,
поради разваляне на договора, няма предявен.
Първоинстанционният съд е установил правнорелевантните факти,
установяване на факти пред въззивната инстанция не е провеждано.
Настоящият състав препраща към фактическата обстановка, приета от
първоинстанционния съд и изложена в обстоятелствената част на атакувания
съдебен акт.
В обобщение и в аспект на повдигнатите в жалбата оплаквания
следва да се отбележи, че на 12.05.2023 г. в гр. Бургас е бил сключен договор
за наем, намиращ се в кориците на делото, между въззиваемия П. В. – като
наемодател, и Ф.П. и М.А.П. – като наематели, по сила на който наемодателят
се е задължил да предостави на наемателите за временно възмездно ползване
имот с административен адрес гр. Бургас, ул. „Алеко Богориди“ № 59,
индивидуализиран като търговски обект /кафе/ № 1, със застроена площ от
180,76 кв.м., заедно с мазе № 8 на сутеренния етаж. В чл.3 от съглашението е
обективирано съгласието на страните имотът да се ползва от наемателите по
предназначението му като кафене, а промяна в това отдадено предназначение
да може да се извърши единствено след получаване на изрично писмено
съгласие от наемодателя. Налице е уговорка за заплащане на наемна цена в
размер на 3000 лв. месечно, платима до десето число на текущия месец, по
4
банков път, по посочена банкова сметка. Наемателите са поели задължението
да заплащат ежемесечно консумативните разходи за ползването на имота,
както и годишния данък сгради и такса смет – чл.10. Срокът на договора е
уговорен на дванадесет месеца, считано от 12.05.2023 г. Страните са се
споразумели по заплащане на депозит от страна на наемателите в размер на
два месечни наема - 6000 лв., който подлежи на връщане при прекратяване на
правоотношението, при условията, предвидени в договора – чл.19. Прието е,
че при закъснение от седем дни в плащането на наема или четиринадесет дни в
плащането на консумативните разноски, наемодателят има правото да
прекрати договора едностранно, без предизвестие – чл.18.
Представен е по делото и договор, датиран към 11.05.2023 г., със
страни наемодател – П. В. и наемател - дружеството въззивник „МПФ груп“
ООД, за което от отразяването в публичния Търговски регистър става ясно, че
е регистрирано на 15.06.2023 г., притежавано при равни дялове от Ф.П. и
М.А.П., които са и натоварени с управлението му заедно и поотделно.
Наемното съглашение възпроизвежда в основното си съдържание предходното
такова, като неговото създаване е било продиктувано от намеренията на
физическите лица, негови учредители, да развиват стопанска дейност в наетия
имот, по данни в исковата молба, неоспорени от насрещната страна.
В производството е установено, че писменият документ,
обективиращ „втория“ наемен договор, е антедатиран, като макар да е
съставен на по-късна дата – 16.06.2023 г., според въззиваемия, или 18.06.2023
г., според въззивника, по съгласие на страните в него е записана датата
11.05.2023 г.
Не е налице разногласие между страните в производството относно
плащането на наемна цена за месеците юни, юли, август и септември 2023 г.,
както и не е спорно, че договорната връзка е прекратена, поради неплащане на
наемната цена, и достъпът до имота е възстановен за наемодателя на
19.10.2023 г.
Правните твърдения на дружеството – въззивник, след
многобройните им уточнения пред съда от първа инстанция, са за сключване
на договора, датиран от 11.05.2023 г., при липса на съгласие от страна на
дружеството, тъй като същото е изразило воля да наеме помещението за
ресторант, а не за кафене; при невъзможен предмет, тъй като недвижимостта
5
вече е била отдадена под наем по първия договор, който не е бил прекратен, и
поради противоречие с добрите нрави, тъй като на наемателя не са били
разяснени правата и задълженията му по договора, който не е бил написан на
турски език и при сключването му не е участвал преводач. По отношение на
евентуалните доводи за унищожаемост се сочи, че наемателят е бил въведен в
заблуждение от наемодателя и брокера по договарянето, че наема помещение,
годно да бъде ползвано като ресторант.
Анализът на събраните в производството гласни и писмени
доказателства, и изложеното в становищата на страните позволява да се
заключи, че наемното правоотношение, учредено с подписването на
12.05.2023 г. на представения договор, е било подновено по реда на
субективната новация – чл.107 ЗЗД, като за страна по същото, на мястото на
наемателя, е встъпило основаното от физическите лица първоначални
наематели търговско дружество. При този тип договаряне, настъпва промяна в
един или повече от субектите по правоотношението, като правата и
задълженията на страните се запазват. Независимо по чия инициатива в
конкретния случай подновяването на наемателя по договора е предприето, в
резултат на него старият длъжник е бил заменен с нов – дружеството –
въззивник, по съгласие на страните. Наличието на новационно намерение се
доказва индиректно и от антедатирането на втория по време договор, което
убедително показва, че страните са зачитали единството на съглашението. В
този аспект, неоснователно е поддържаното в жалбата, че договорът е сключен
с дружество, което не е съществувало към момента на учредяването на
облигационната връзка.
Волята на дружеството е била валидно изразена чрез
волеизявяващите, по силата на закона и учредителния акт, органи –
управителите, действащи съвместно. Не са наведени доводи така изразеното
съгласие да е било дадено при упражнено върху волеизявяващите насилие, на
шега, игра или като учебен пример, за да се приеме сключване на процесното
съглашение без намерение за обвързване – Решение № 545 от 9.06.2009 г. на
ВКС по гр.д. № 1638/ 2008 г., IV г.о.
Тезата на въззивника, че неговите управители са изразили съгласие за
сключване на договор за наем на ресторант, а не на кафене, е в противоречие с
ясно обективирания в писмения текст на договора негов предмет – търговски
6
обект кафе. Съществуването на вътрешна представа у съдоговорителя, че ще
се обвърже по начин, различен от външно изявения, представлява мислена
уговорка (reservatio mentalis). При липса на знание на насрещната страна за
мислената уговорка, волеизявяващият е обвързан от изразеното съгласие.
По отношение на повдигнато основание за невъзможен предмет на
договора следва да се посочи, че липсват аргументи да се приеме фактическа
или правна невъзможност на предмета на сключения наемен договор -
съдържанието на престацията е възможно, касае се за съществуваща вещ от
гражданския оборот. Предвид изложеното по-горе за единството на наемното
съглашение, става ясно, че не се установява наличието на последователни
наемни договори с идентичен предмет, както поддържа въззивникът.
Относно твърдяното противоречие на процесния договор с добрите
нрави, апелативният състав изтъква, че в съглашението не се съдържат клаузи,
намиращи се в колизия с правилата на морала, нито възлагащи несъразмерна
тежест на едната страна, при облагодетелстване на другата. Фактическите
твърдения, които въззивникът изтъква при инвокиране на това основание за
нищожност, са за сключване на договора на български език, който
представляващите наемателя не владеят, липса на превод и неразбиране на
правата и задълженията, които се поемат от страните. Апелативният състав
намира, че наличният по делото договор разкрива стандартно съдържание на
облигационна връзка по наемно правоотношение, в което ясно е посочено, че
се наема помещение, представляващо кафене. Установи се от свидетелските
показания – свидетелите Ю. и В., че на наемателите е било предоставено
разрешението за ползване на жилищната сграда, от което също явства, че
партерното помещение е разрешено да се ползва като кафе – еспресо.
Фактическата установеност по делото сочи, че при сключване на договора е
участвал преводач от и на турски език – свидетелят Ю.. При затруднения да
асимилират правните последици на съглашението, представляващите
дружеството не са били възпрепятствани да потърсят квалифицирана
юридическа помощ.
На базата на всичко гореизложено, апелативният състав намира, че
не се доказаха поддържаните от въззивното дружество основания за
нищожност на наемния договор.
По евентуалния иск се твърди, че наемателят е бил въведен в
7
заблуждение, че наема помещение, годно да се експлоатира като ресторант,
вместо действителното положение. От разпита на свидетелката В. се
установява, че при предварителните преговори тази свидетелка е осведомила
наемателите, че в предходен период помещението е било ползвано като
ресторант. Както се изтъкна по – горе и при първоначалното договаряне и при
новиране на обвързаността предметът на договора е посочен като кафене.
Настоящият състав счита, че предоставената от свидетелката информация не
може да се счете за въвеждаща в заблуждение, нито се доказа създаването на
невярна представа у представляващите наемателя от другиго. При отчитане
търговското качество на съдоговорителя – наемател, обосноваващо, че той
следва да полага към собствените си работи грижата на добрия търговец –
чл.302 ТЗ, принципно завишена спрямо тази на добрия стопанин, предвид
специфичната му опитност, знания и умения, изводими от професионалното
му качество, съдът преценява, че следва да се очаква от търговеца, който
работи срещу печалба и на свой риск, да употреби достатъчна бдителност и
провери нужната документация при встъпване в договорна връзка, без да се
осланя на непроверени изявления от трети лица. Ето защо, тезата за въвеждане
в заблуждение, с простото споделяне за преходно ползване на имота по
определено предназначение, е лишена от състоятелност.
Предвид всичко гореизложено, не се доказа в настоящия процес, че
обвързващото страните съглашение по договор за наем е нищожно или следва
да бъде унищожено, поради което предявените искове са неоснователни.
Неоснователен е и иска за връщане на даденото по атакувания договор, тъй
като не се доказа да не съществува или да е отпаднало основанието за
получаване и задържане на престираните в изпълнение на договора суми за
наемна цена.
Съвпадането на изводите на настоящия апелативен състав с тези на
първостепенния съд са основание за потвърждаване на постановения
първоинстанционен съдебен акт.
След влизане в сила на съдебния акт, делото следва да се докладва на
първоинстанционния съд за поправка на допуснатата в диспозитива на
решението очевидна фактическа грешка в изписването на ЕГН на ответника
П. В., като се посочи действителният номер **********.
При този изход от делото, разноски се следват на въззиваемата
8
страна. Макар да е отправила искане за присъждането им, тя не е ангажирала
доказателства за сторени пред апелативната инстанция разноски, поради което
и такива не следва да се присъждат.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас

РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6 от 13.01.2025 г., постановено по т.д.
№ 40/ 2024 г. на Окръжен съд Бургас.
След влизане в сила на настоящото решение, делото да се докладва
на Окръжен съд Бургас за поправка на допуснатата в съдебния акт очевидна
фактическа грешка.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9