№ 4315
гр. София, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110101372 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът С. С. Л. твърди в исковата молба от 05.01.2024 г., че е сключила с първия
ответник „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит № **/21.11.2022 г., по силата
на който й била отпусната в заем сумата от 500 лв. В договора било предвидено, че ищцата
следва да сключи договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник „Ай Тръст“
ЕООД, като тя сключила такъв договор - № CN **/21.11.2022 г., по който дължала на втория
ответник възнаграждение в размер на 300 лв. В крайна сметка ищцата върнала на първия
ответник заема и платила общо 560 лв., а на втория ответник – 210 лв. Ищцата счита, че
договор за потребителски кредит № CN **/21.11.2022 г. е нищожен като противоречащ на
закона и нарушаващ чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а договорът за предоставяне на
поръчителство **/21.11.2022 г. – като нищожен като съдържащ неравноправни клаузи. Ето
защо ищцата моли съда осъди първия ответник да заплати сумата от 60 лв., представляваща
недължимо платена сума за възнаградителна лихва по потребителския кредит, и да осъди
втория ответник да заплати сумата от 210 лв., недължимо платено възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство, ведно със законна лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба 05.01.2024 г. до окончателното й изплащане. Претендира
разноски.
Ответникът „Кредисимо“ ЕАД оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди,
че договорът за потребителски кредит не съдържа нищожни клаузи. Нямало уредено
задължение, а само възможност за сключване на договор за предоставяне на поръчителство.
Не оспорва, че вторият ответник е получил 210 лв. Моли за отхвърляне на иска.
Ответникът „Ай Тръст“ ЕООД оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди,
1
че договорът за поръчителство не съдържа нищожни клаузи. Нямало уредено задължение, а
само възможност за сключване на договор за предоставяне на поръчителство. Твърди, че
първият ответник е получил само 47,70 лв., не 60 лв. Моли за отхвърляне на иска.
С молба от 20.02.2025 г. ищцата прави искане за допускане на изменение на размера
на втория осъдителен иск, като вместо сумата от 210 лв. недължимо платена по
недействителен договор за предоставяне на поръчителство от 21.11.2022 г., да увеличи
същия в размер на 297,39 лв.
С молба от 22.01.2025 г. ищцата прави искане за изменение размера на предявения
първи осъдителен иск, като вместо сумата от 60 лв. недължимо платена по недействителен
договор за кредит № **, намалява същия в размер на 47,70 лв., като до 60 лв. прави
оттегляне на иска.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По десезирането на съда и по искането по чл. 214 ГПК
С двете изявления ищцата валидно десезира съда с част от исковата си претенция
против първия ответник и валидно прави изменение на размера на иска на втория иск. И
двете процесуални искания следва да се допуснат.
По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД
Предявените кондикционни претенции предполагат установяване плащането на
парични суми от потребителя на търговеца и липсата на основание за плащането.
Няма никакво съмнение, че договорът за кредит и договорът за поръчителство са
потребителски договори по см. на ЗПК и се подчиняват на режима за потребителска защита
по ЗПК и по правото на ЕС.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на
недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на
действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на
чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а
разликата е платена без основание и подлежи.
В случая е безспорно и от доказателствата към отговорите на исковата молба се
установява, че ищцата сключил с първия ответник „Кредисимо“ ЕАД договор за
потребителски кредит № **/21.11.2022 г., по силата на който й е отпусната в заем сумата от
500 лв., с уговорена възнаградителна лихва 49,68 лв., посочен ГПР 38,24% и задължение да
върне заема на 6 вноски по погасителен план-приложение. В договора за кредит е
предвидено (чл. 3-4 от договора за кредит), че ищцата следва да представи обезпечение под
формата на банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с
одобрено от първия ответник лице. Безспорно е, че ищцата е сключила договор за
предоставяне на поръчителство с втория ответник „Ай Тръст“ ЕООД, - № **/21.11.2022 г., по
който дължи на втория ответник възнаграждение в размер на 297,39 лв., платими на 6
вноски по погасителен план-приложение. Падежите на вноските по двата договора
съвпадат.
От описанието в заявлението и от приложеното копие от договора за потребителски
кредит и договора за поръчителство – и двата от една дата, е видно, че става дума за заем,
даден на потребител, под режима на ЗПК. В договора за заем ГПР е посочен на 38,81 %, по-
малко от императивния максимум от чл. 19, ал. 5 ЗПК, но в тази величина не са вноските по
договора за поръчителство, който потребителят е бил икономически принуден да сключи, за
2
да му се отпусне заемът (опцията банкова гаранция на практика сочи, че потребителят няма
нужда от бърз кредит, тя е нереалистична; опцията кредит без поръчителство също е
нереалистична за бърз кредит). На практика вноските по договора за поръчителство от
икономическа гледна точка съставляват част от задължението по договора за заем, като са
елементи от договорното съдържание, за тяхното ползване се заплаща за предоставяне на
кредита при условията, установени в договора, вкл. датата на отпускането му, което е
съществен елемент от икономическото решение дали потребителят да избере даден вид
кредит – на коя дата ще получи парите. Поради това таксите за посочените вземания следва
да се приемат за част от „общия разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 ЗПК и
следователно да участват по реда на чл. 19, ал. 1 ЗПК при формиране на ГПР. Съобразно
текста на договора (погасителния му план), представен по делото това не е направено – ГПР
е изчислен само върху главницата и възнаградителната лихва. А след като е сключен
договорът за предоставяне на поръчителство, не е изготвен нов погасителен план с нов
коректен ГПР.
Следва да се отбележи и, че при справка в Търговския регистър се установява, че
кредитодателят „Кредисимо“ ЕАД и поръчителят „Ай Тръст“ ЕООД са свързани лица,
доколкото едноличен собственик капитала на поръчителя е кредитодателят. На практика,
финансовите постъпления от потребителите постъпват или се ползват от кредитодателя, а
сключването на два договора е прийом за заобикаляне на потребителската защита, уредена в
закона.
В обобщение съдът намира, че клаузите за изчисляване на ГПР и определяне размера
му в договора за кредит са нищожни. В практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 и 2
от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, по преюдициално запитване на СРС, се
приема, че когато в договора не е посочен правилен ГПР, тъй като не са включени в него
подобни възнаграждения за услуги като процесните, целият договор може да се приеме за
нищожен на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Договорът за
предоставяне на поръчителство като акцесорен също е нищожен.
Всичко надплатено от потребителя на търговците по нищожните договори подлежи
на връщане.
В случая от заключението на ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда, се
установява, че в полза на първия ответник ищцата е платила общо 547,57 лв., а в полза на
втория 297,39 лв. (погасените суми по договора за поръчителство са администрирани към
„Ай Тръст“). Така, надплатеното по първия договор е 47,57 лв., а по втория – цялата сума от
297,39 лв.
Първият осъдителен иск следва да бъде уважен в размер от 47,57 лв. и отхвърлен за
разликата над 47,57 лв. до 47,70 лв., а вторият осъдителен иск следва да бъде уважен изцяло.
Върху главниците се дължи законната лихва от датата на исковата молба 05.01.2024 г.
до окончателното плащане.
По разноските:
Практиката на СЕС, обективирана в решението на СЕС от 16 юли 2020 г. по
съединени дела С-224/19 и С-259/19 г., приема, че е недопустима правна уредба, която
позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от
размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на
установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, тъй
като подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя
да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Ето защо и с оглед изхода на делото съдът приема, че право на разноски има само
ищцата, която е сторил разноски от 100 лв. за държавна такса, 350 лв. депозит за вещо лице,
3
общо 450 лв. Първият ответник дължи 54,33 лв., а вторият – 395,67 лв.
Адв. М. М., представлявал безплатно ищеца, претендира разноски по чл. 38, ал. 2
ЗАдв. в размер на 960 лв. в включен ДДС, изчислено по Наредба № 1/2004 г.
Както е посочено в договора за правна защита и съдействие и в чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
хонорарите са съобразени с минимумите по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са
установени в национална правна норма. Съдът обаче има задължение да прилага правото на
Европейския съюз, което е с примат над националното. При това да го прилага служебно, а
не по възражение, каквото напр. е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6100 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 85 лв./час.
Делото е с ниска правна и фактическа сложност, пълномощникът не се е явявал в
съдебно заседание, това е типово дело, едно от многото, което адвокатът води срещу същите
ответници, и съдът намира, че възнаграждение се дължи в минимален размер, съобразен с
посочената по-горе ставка.
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 1 час, проучването на практиката
и законодателството и изготвянето на исковата молба – 1,5 часа, изготвянето на молби преди
4
съдебно заседание – общо 1 час. С оглед вече установената съдебна практика, типовия
характер на спора и липсата на правна сложност и липсата на явяване в съдебно заседание,
дейността на адвоката се свежда до общо 4,5 часа труд, респ. възнаграждението му общо
трябва да бъде 4,5х85=382,50 лв., платимо от двамата ответници съобразно цената на
исковете. Първият ответник дължи 46,18 лв., а вторият – 336,32 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ДОПУСКА изменение на осн. чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК на размера на предявения от
С. С. Л., ЕГН **********, против „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********, иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД от 210 лв. на 297,39 лв.
ДОПУСКА изменение на осн. чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК на размера на предявения от
С. С. Л., ЕГН **********, против „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД от 60 лв. на 47,70 лв., като ПРЕКРАТЯВА на основание чл.
232 ГПК производството по предявения иск, поради оттегляне, в частта над 47,70 лв. до 60
лв.
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на С. С. Л., ЕГН
**********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 47,57 лв., платена без основание сума по
договор за потребителски кредит № **/21.11.2022 г., ведно със законната лихва от 05.01.2024
г. до окончателното плащане, и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 54,33 лв., разноски,
сторени по делото.
ОСЪЖДА „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на С. С. Л., ЕГН
**********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 297,39 лв., платена без основание сума
по договорът за предоставяне на поръчителство № **/21.11.2022 г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба 17.05.2023 г. до окончателното плащане, и на осн. чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 395,67 лв., разноски, сторени по делото.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. С. Л., ЕГН **********, против „Кредисимо“ ЕАД,
ЕИК *********, за разликата над 47,57 лв. до пълния предявен размер от 47,70 лв.
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. М. В. М., АК-
Пловдив, личен № **********, роден 12.12.1992 г., на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 46,18
лв., възнаграждение за безплатно представителство на ищцата С. С. Л..
ОСЪЖДА „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на адв. М. В. М., АК-
Пловдив, личен № **********, роден 12.12.1992 г., на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от
336,32 лв., възнаграждение за безплатно представителство на ищцата С. С. Л..
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
от същото пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5