РЕШЕНИЕ
№ 79
гр. Перник , 10.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на единадесети февруари, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Р. ДАСКАЛОВА
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
МАРИЕТА С. ДИНЕВА-
ПАЛАЗОВА
като разгледа докладваното от МАРИЕТА С. ДИНЕВА-ПАЛАЗОВА
Въззивно гражданско дело № 20211700500021 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, против
решение № 260258/09.10.2020 г., постановено по гр.д. № 07433/2019 г. на Районен
съд-Перник, в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу А. С. В.
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на
ищцовото дружество в качеството му на цесионер по Приложение №*** г. към Договор за
цесия от *** г., сключен с “Микро Кредит”АД, следните суми: 1. разликата над присъдената
сума от 1298,30 лв., до пълния предявен размер от 2038,65 лв., представляваща главница по
Договор за заем CrediGo №*** г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 30.07.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането; 2. сумата от 415,95 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 02.06.2018 г. до 02.07.2019 г.; 3. сумата 143,50 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 02.06.2018 г. до 29.07.2019 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № *** г. по ч.гр.д. № 04485/2019 г. по описа на
Пернишкия районен съд.
Решение № 260258/09.10.2020 г., постановено по гр.д. № 07433/2019 г. на Районен
съд-Перник, е влязло в сила като необжалвано в частта, с която по предявените от „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД срещу А. С. В. обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено в отношенията между
страните, че ответницата дължи на ищцовото дружество в качеството му на цесионер по
Приложение №***г. към Договор за цесия от ***г., сключен с “Микро Кредит”АД сумата
от 1298,30 лв., представляваща главница по Договор за заем CrediGo №***г., ведно със
1
законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
30.07.2019г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед
№***г. по ч.г.д.№04485/2019г. по описа на ПРС, както и в частта, с която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу А. С. В. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за сумата 1750,00
лв., представляваща застрахователна премия по договор за допълнителни услуги за периода
от 02.06.2018г. до 02.07.2019г.
По изложени в жалбата съображения за неправилност на първоинстанционното
решение жалбоподателят моли то да бъде отменено и исковете му да бъдат изцяло уважени.
Оспорва изводите на районния съд, че в процесния договор е посочена само абсолютна
стойност на лихвения процент- 30,94 % и липсват каквито и да било условия за
прилагането му, както и уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент –
дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Твърди, че
преценяването на неравноправната клауза в договора не включва основния му предмет,
респективно съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и доставените
стоки и предоставените услуги, от друга, като сочи, че при договора за паричен заем
възнаградителната лихва представлява цената за ползване на предоставения капитал, поради
което счита, че нейното съответствие с размера на заема не е предмет на служебната
проверка за неравноправни клаузи. На следващо място поддържа, че размерът на годишния
процент на разходите не противоречи на добрите нрави, тъй като предоставеният кредит е
необезпечен и финансовата институция е съобразила разходите и риска, който поема, при
определяне на размера на възнаградителната лихва. Сочи още, че в чл. 16 от Общите
условия е посочено какви части включват погасителните вноски и счита, че са изпълнени
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно уточнението какви точно
разходи се включват в ГПР. Поради това намира, че процесният договор за кредит е
действителен, като оспорва и извода на районния съд, че в него липсва погасителен план,
съставен съгласно изискванията на закона, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и разбираема
информация относно каква част от погасителната вноска погасява отделните компоненти от
задължението:главница, лихва, застраховка, такси и др. Претендира разноските за
въззивното производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
С въззивната жалба не се представят и не се сочат доказателства.
Въззиваемата страна - А. С. В., представлявана от особения представител адв. И.М.
Д., не е подала писмен отговор в срока по чл. 263, ал.1 ГПК. В съдебно заседание особеният
представител оспорва жалбата и моли решението на първоинстанционния съд да бъде
потвърдено, като представя писмени бележки.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо (постановено е от
компетентен съд в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита).
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предмет на въззивно разглеждане са предявените от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД срещу А. С. В. обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 99
ЗЗД и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
2
Приложено е ч.гр.д. № 04485/2019 г. по описа на ПРС, от което се установява, че по
заявление на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, подадено по пощата на 29.07.2019 г.,
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника
А. С. В. за вземанията, предмет на настоящите искове. Заповедта е връчена по реда на чл.
47, ал. 5 ГПК и на основание чл. 417, ал. 1, т.2 ГПК на заявителя са дадени указания за
възможността да предяви установителни искове за съществуване на вземанията. Същите са
предявени в срока по чл. 415 ГПК, за което са били представени доказателства пред
заповедния съд, и са процесуално допустими.
Между страните не е спорно, а и се установява от събраните в производството пред
районния съд писмени доказателства, че между “Микро Кредит”АД като заемодател и
ответницата А. С. В. като заемополучател на *** г. е сключен договор за потребителски
кредит CrediGo №***, по силата на който заемодателят се е задължил да предостави на
заемателя паричната сума от 2500 лв. под формата на потребителски заем срещу
задължението на заемателя да върне на заемодателя сума в общ размер от 3156,30 лв. на 18
месечни погасителни вноски в размер от 175,35 лв., с падеж на 2-ро число от месеца,
съгласно инкорпорирания в договора погасителен план, с първи падеж – *** г. и последен
падеж – *** г., при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 30,94 % и годишен
процент на разходите от 49,80 %. Договорът за кредит и приложените към него общи
условия са подписани на всяка страница от ответницата, като собственоръчно са изписани и
трите ѝ имена. Неоснователно се явява възражението на ответницата, че общите условия
касаят друг договор- на тях е посочено, че са подписани от страните на датата на процесния
договор- *** г.
Съгласно т. 3 от договора за кредит е постигната договореност заемополучателят да
ползва и допълнителна услуга, представляваща финансиране и разсрочване на
застрахователна премия по сключен договор за застраховка, платима на 18 равни месечни
вноски, всяка по 125 лева, с падеж 2-ро число от месеца. В договора е предвидена и
еднократна такса на стойност 175 лева. Представеният по делото договор за паричен кредит
е копие на оригинала, но върху същия фигурира подпис на представител на дружеството-
заемател, както и такъв на кредитополучател, с изписано на ръка име на кредитополучателя
и дата на подписване. С подписването на договора, ответникът е удостоверил, че е запознат
с всяка една от клаузите на договора и с инкорпорирания в него погасителен план.
Настоящият състав на съда, като съобрази предмета, страните и съдържанието на
правата и задълженията на сключения договор, намира за основателни доводите на
жалбоподателя, че процесният договор отговоря на изискванията на ЗПК за действителност
съобразно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма и в съответствие с чл. 11, ал. 1,
т. 7, 9, 11 ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размера на получената
сума, общия размер, който потребителят следва да върне, месечен лихвен процент, съдържа
като приложение погасителен план, в който са отразени размерът, броят, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Не е приложимо изискването на чл. 11, ал. 1, т.
8 ЗПК, доколкото договорът не е за стоков кредит.
Имайки предвид, че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок
на договора и за всички вземания по него изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК за
посочване на последователността на разпределение на вноските е неприложимо и не се
отразява на действителността на договора липсата на разбивка в погасителния план на всяка
от погасителните вноски. В случая погасителният план към процесния договор в
съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Изискване за посочване
отделно на главницата, лихвата и допълнителните разходи в рамките на отделната
погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае
ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит
и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай
3
планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и
разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която, когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК,
кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените
и предстоящи плащания. От това следва, че хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК не следва
да се смесва с тази, предвидена в т. 11, която е приложимата в настоящия случай и
съобразно която не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към
погасителния план. Нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК транспонират в българското
законодателство изискванията на член 10, параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директива 2008/48.
По повод на тълкуването на тази правна норма действие има решение на съда на ЕС по дело
С-42/15 от 09.11.2016 г., според което член 10, параграф 2, букви з) и и) от Директива
2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за
погасяването на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с член 22, параграф 1
от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в
националната си правна уредба.
Настоящият съдебен състав не споделя изводите на РС-Перник, че процесният договор
за кредит не отговаря на императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т.
10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се
изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в
България има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР
/т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за
изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за
изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две
формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит
изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено
да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се
използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.
Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива
2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски
кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение №
1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на две групи. Първата група са базови
допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" приложение № 1
към ЗПК и допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д,
е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата група допускания биха имали значение за всеки вид
потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове
кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок,
чиято легална дефиниця е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При
посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен
процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето,
за да се изчисли ГПР като една-единствена ставка с точност поне един знак след десетичната
запетая /т. 2 б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на
СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по
т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за
срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане
касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е
фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са
приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити,
какъвто настоящият не е.
4
С оглед гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото базово
допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в
закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване
само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.
Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на
сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е
изпълнено. С оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на
договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че между страните по
делото е възникнало валидно облигационно отношение по договор за заем. Договорът е
сключен съгласно законовите изисквания, в предвидената по закон форма и съдържание,
поради което и на основание чл.20а ЗЗД има силата на закон между страните. При
установяване, че ищецът е изпълнил договорното си задължение, то в тежест на ответника е
да докаже, че е изпълнил насрещното си задължение по договора, а именно да върне
предоставената му в заем сума, ведно с надбавките и в сроковете, уговорени в договора.
Съдът намира, че не е налице порок, който да обоснове наличието на неравноправна
клауза. В този смисъл, въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния
съд за неравноправност на договорните клаузи, водещи до нищожност на договора за
кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. След като договорът е действителен, на
кредитора се дължат освен чистата стойност на кредита, но и съответните лихви и разноски
по него.
В договора за кредит е посочено, че с част от кредита на стойност 1411,06 лева е
рефинансирана сума, с която се погасяват задълженията на ответницата по предходен
сключен със заемодателя “Микро Кредит”АД договор за кредит с № ***. По делото не се
спори, а и от заключението на приетата съдебносчетоводна експертиза, която и настоящият
състав кредитира като компетентно изгответна, се установява, че заемодателят е удържал
сумата от 1411,06 лева от общия размер на кредита от 2500 лева, заедно с еднократната
такса за усвояване на кредита от 175 лева и е превел остатъка от 913,94 лева по банков път
по посочената в договора сметка на кредитополучателя на *** г.
Въззивният съд намира, че уговорката в процесния договор за кредит за заплащане на
еднократна такса на стойност 175 лева е неравноправна. Разпоредбата на чл. 9 ЗЗД урежда
принципа на свобода на договарянето, но той не може да оправдае уговарянето на клаузи,
противоречащи на повелителните норми на закона и добрите нрави. По смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК - "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. От гореизложеното се налага извода, че
разходът „еднократна такса е известен на кредитора при подписването му, т. е. това
възнаграждение представлява "общ разход по кредита" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
макар да не е бил отразен като такъв в "ГПР" по процесния договор за кредит. На следващо
място, не е посочено каква услуга се заплаща с тази такса, което налага изводът, че същата
не е за допълнителна услуга, а е във връзка с усвояването и управлението на кредита, с оглед
на което и не може да се приеме, че попада в приложеното поле на чл.10а, ал.1 ЗПК.
Претендирането от потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според
която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за
5
управление на кредита. След като потребителят не дължи заплащането на такава такса, то
кредиторът неправомерно я е удържал от общата стойност на предоставения кредит.
Следователно главницата на предоставения на ответника кредит е на стойност 2325
лева, от които 1411,06 лева са послужили за погасяване на задълженията на ответницата по
предходния сключен с кредитора договор за кредит с № ***, а 913,94 лева са получени от
ответницата по банков път. От признанието в исковата молба, както и от заключението на
вещото лице се установява, че от ответницата общо е заплатена сумата от 1201,70 лева.
Съгласно чл. 162 ГПК, когато искът е установен в своето основание, но няма
достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема
заключението на вещо лице. Видно от заключението на вещото лице, общата стойност на
възнаградителната лихва е 656,30 лева. В частта, с която искът за заплащане на
застрахователната премия е отхвърлен, първоинстанционното решението е влязло като
необжалвано, поради което тази претенция не е предмет на въззивния контрол.
Същевременно, сумата от 500 лева, отразена от експертизата, че е погасила задължения по
погасителни вноски за застрахователна премия, следва да се приеме, че е послужила за
погасяване на дължимите главници и договорни лихви по описаните в таблицата на лист 2-3
от заключението погасителни вноски с номер 5, 6 и частично номер 7, доколкото останалите
платени суми за погасили изцяло първите 4 погасителни вноски с падежи от *** г. до *** г.
Съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД, когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите,
разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после
главницата. В случая сумата от 500 лева е послужила за погасяване на остатъка от 175,05
лева от погасителната вноска с падеж на *** г., изцяло погасителната вноска на стойност
175,35 лева с падеж *** г., а остатъкът от 149,60 лева по правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е
погасил договорната лихва от 46,15 лева на вноската с падеж *** г. и част от главницата на
стойност 103,45 лева, като неплатена е останалата част от тази главница на стойност от 25,75
лева. Не са платени и останалите 11 погасителни вноски с падежи от *** г. до *** г. на обща
стойност от 1928,85 лева. Изчислено от съда съгласно чл. 162 ГПК и съобразно посочената
таблица на вещото лице, в която са отразени размерите на главниците и договорните лихви
във всяка погасителна вноска, остатъкът от неплатената главница е на стойност от 1686,77
лева, а договорната лихва- 267,83 лева. За тези суми исковете за главница и лихва следва да
бъдат уважени и съответно отхвърлени за разликите над сумата от 1686,77 лева до целия
предявен размер от 2038,65 лв. за главница, а за договорната лихва над сумата от 267,83 лева
до целия предявен размер от 415,95 лв. и за периода от 02.06.2018 г. до 02.09.2018 г. Следва
да се присъди и законната лихва върху присъдената главница, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 29.07.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането като законна последица от уважаване на иска и съобразно искането на ищеца.
Спорното задължение пред въззивната инстанция касае и размера и периода на
претенцията на ищеца за лихва за забава. Претенцията на ищеца е за сумата от 143,52 лв. -
лихва за забава за периода от 02.06.2018 г. до датата на подаване на заявлението /до
29.07.2019 г./. и не е основана на съдържаща се в процесния договор клауза, поради което
съдът приема, че се търси обезщетение за неизпълнение на парично задължение в размер на
законната лихва от деня на забавата, която се дължи по силата на закона - чл. 86 ЗЗД.
Поради установеното неплащане в срок на главницата по кредита на падежа на вноските за
главницата за периода от 03.08.2018 г. /денят, следващ падежа на първата погасителна
вноска, която не е заплатена изцяло/ до 28.07.2019 г. /деня, предхождащ датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК/, ответникът е в забава и дължи обезщетение по чл. 86 ЗЗД
по силата на закона, без да е необходима покана (чл. 84, ал.1, изр. първо ЗЗД). Пресметната
по правилата на чл. 86 ЗЗД и изчислена от съда на осн. чл. 162 ГПК при използване на
публично достъпен калкулатор за размер на лихва, определяема по нормативно установена
методика (ПМС № 426/2014 г.) и съобразявайки датите на падежите на всяка от неплатените
погасителни вноски, мораторната лихва върху неплатената главница от 1686,77 лева за
периода на забавата 03.08.2018 г. – 28.07.2019 г. възлиза на 80,87 лв., за който размер и
6
период искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен и отхвърлен
за горницата до пълния предявен размер от 143,52 лв. и за периода от 02.06.2018 г. до
02.08.2018 г. Тук следва да се има предвид, че по отношение на претендираното
обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86 ЗЗД не намира приложение
правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и сумите по извършеното от ответника частично плащане не
могат да се прихващат с това по чл. 86 ЗЗД, доколкото до влизане на настоящото решение в
сила същата не представлява признато обезщетение.
От приетите по делото пред районния съд писмени доказателства се установява още,
че между "Микро Кредит"АД, в качеството на цедент, и ищеца „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД-цесионер, е сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания(цесия) от *** г., изменен с анекси към него от *** г., *** г. и *** г., по силата на
който ищецът е придобил вземанията на цедента към ответницата А. С. В. по договор за
потребителски кредит с CrediGo №*** г., описани под номер 204 от Приложение № *** г.
към рамковия договор. Няма законова пречка първоначалният кредитор по договора да
упълномощи цесионера да уведомява длъжници, както и да преупълномощава трети лица за
изпращане на уведомления за извършената цесия на вземания по договори, в който смисъл е
и съдебната практика – решение № 137/02.06.2015 г. по дело № 5759/2014 г. на ВКС и много
други. Договорът за цесия е произвел действието си и към датата на подаване на
заявлението от ищеца за снабдяване със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 29.07.2019
г. срещу ответницата, тъй като за прехвърлянето на вземането на цедента на цесионера
/ищецът по делото/ не е необходимо съгласие или уведомяване на длъжника. Доколкото
длъжникът не е страна по договора за цесия, за да произведе действие същият /т. е.
вземанията на цедента да преминат в патримониума на цесионера/ не е необходимо
уведомяването на длъжника. Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е в смисъл, че длъжникът не
отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е бил уведомен от цедента за прехвърлянето на
вземането /включително чрез пълномощник/, но само ако е платил на цедента, вместо на
цесионера /т. е. освобождава се от отговорността по чл. 75 ЗЗД/ -така решение № 139 по гр.
д. № 4025/2008 г. на ВКС и др. Изпратените по пощата от "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД уведомления по чл. 99, ал. 3 ЗЗД до длъжника са останали неполучени,
видно от отбелязването в приетите по делото обратни разписки, че пратката е
„непотърсена“. Съобщаването на извършеното прехвърляне на вземането спрямо цедирания
длъжник е направено с връчването му на препис от исковата молба по настоящото дело и
приложенията към нея, включително препис от гореописания договор за цесия заедно с
Приложение № 1 и анекси към него, пълномощно, дадено от законния представител на
цедента за упълномощаване на цесионера "Агенция за събиране на вземания" ЕАД за
извършване на действия по уведомяване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД на длъжниците, уведомление по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД и потвърждение от цедента, с което правата и законните интереси на
длъжника са гарантирани. По тези съображения следва, че активно материалноправен
носител на процесните вземания по процесния договор за кредит срещу ответницата е
именно ищецът "Агенция за събиране на вземания" ЕАД.
Страните не са навели други доводи за въззивна ревизия с оглед изискванията на чл.
269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи служебна проверка на различни от
сочените основания за неправилност на обжалваното решение.
Поради частично несъвпадане на крайните изводи на първата и на въззивната
инстанции по отношение на исковете за главницата, договорната лихва и за обезщетението
за забава върху гланицата по процесния договор за кредит, решението следва да бъде
отменено в тези части и да бъде постановено ново, с което исковете да бъдат уважени в
описаните им по-горе части. В останалата му обжалвана част решението на
първоинстанционният съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
7
Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица се присъжда възнаграждение
в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Следователно общият
размер на разноските на жалбоподателя за въззивното производство възлиза на 306 лева, от
които 100 лева за юрисконсулстско възнаграждение, определено съобразно правилата на чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, 180 лева за възнаграждение за
особения представител на ответницата-въззиваема страна, и 26 лева- държавна такса.
Поради това и с оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемата страна
следва да бъде осъдена да заплати в полза на жалбоподателя направените разноски за
въззивното производство, съразмерно на уважената част от исковете, а именно сумата от
общо 141,06 лева.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260258/09.10.2020 г., постановено по гр.д. № 07433/2019 г. на
Районен съд-Перник, в частите, с която са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране
на вземания" ЕАД, ЕИК *********, ***, срещу А. С. В., с ЕГН **********, с постоянен
адрес ***, обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД и вр. чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на
ищцовото дружество в качеството му на цесионер по Приложение №*** г. към Договор за
цесия от *** г., сключен с “Микро Кредит”АД, следните суми: 1. разликата над присъдената
сума от 1298,30 /хиляда двеста деветдесет и осем лева и тридесет стотинки/ лв., до сумата от
1686,77/хиляда шестстотин осемдесет и шест лева и седемдесет и седем стотинки/ лева,
представляваща главница по Договор за заем CrediGo №*** г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда –
29.07.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; 2. сумата от 267,83 /двеста
шестдесет и седем лева и осемдесет и три стотинки/ лева, представляваща договорна лихва
за периода от 03.09.2018 г. до 02.07.2019 г.; 3. сумата 80,87 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 03.08.2018 г. до 28.07.2019 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № *** г. по ч.гр.д. № 04485/2019 г. по описа на
Пернишкия районен съд, като вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, ЕИК *********, ***, срещу А. С. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес
***, обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
ответницата дължи на ищцовото дружество: 1. разликата над присъдената сума от 1298,30
/хиляда двеста деветдесет и осем лева и тридесет стотинки/ лв., до сумата от 1686,77/хиляда
шестстотин осемдесет и шест лева и седемдесет и седем стотинки/ лева, представляваща
главница по Договор за заем CrediGo №*** г., ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 29.07.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането; 2. сумата от 267,83 /двеста шестдесет и седем лева
и осемдесет и три стотинки/ лева, представляваща договорна лихва за периода от 03.09.2018
г. до 02.07.2019 г.; 3. сумата 80,87 лв., представляваща лихва за забава за периода от
03.08.2018 г. до 28.07.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение № 3027/31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 04485/2019 г. по описа на Пернишкия районен
съд.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260258/09.10.2020 г., постановено по гр.д. №
07433/2019 г. на Районен съд-Перник, в останалите му обжалвани части.
8
Решение № 260258/09.10.2020 г., постановено по гр.д. № 07433/2019 г. на Районен
съд-Перник, е влязло в сила като необжалвано в частта, с която по предявените от „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД срещу А. С. В. обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено в отношенията между
страните, че ответницата дължи на ищцовото дружество в качеството му на цесионер по
Приложение №***г. към Договор за цесия от ***г., сключен с “Микро Кредит”АД сумата
от 1298,30 лв., представляваща главница по Договор за заем CrediGo №***г., ведно със
законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
30.07.2019г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед
№***г. по ч.г.д.№04485/2019г. по описа на ПРС, както и в частта, с която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу А. С. В. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за сумата 1750,00
лв., представляваща застрахователна премия по договор за допълнителни услуги за периода
от 02.06.2018г. до 02.07.2019г.
ОСЪЖДА А. С. В., с ЕГН **********, с постоянен адрес ***, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, да заплати на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, ***, сумата
от 141,06 /сто четиридесет и един лева и шест стотинки/ лева- съдебни разноски за
въззивното производство съразметно на уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9