Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 03.04.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД,
ІV граждански състав в
открито заседание, на пети март през две хиляди и деветнадесета година в
състав :
РАЙОНЕН СЪДИЯ : МИЛЕНА ТОМОВА
При
секретаря : С.Ц.
като
разгледа докладваното от съдия Томова гражданско дело № 8181 по описа на съда
за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно
основание чл.422, ал.1, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и ал.2, вр.чл.79 ЗЗД, вр. с чл.86 ЗЗД.
В ***е постъпила искова молба
от „А.з.с.н.в.”*** с *** против Ю.Р.Я. с
ЕГН **********,***, за признаване за установено спрямо ответника, на основание
чл.422, ал.1 от ГПК, че същия дължи на ищеца следните суми: 200лв. – главница;
90,08лв. – договорна лихва за периода от 19.11.2013г. до 04.03.2014г.;
133,39лв. – лихва за забава за периода от 20.11.2013г. до 30.08.2018г.; 45лв. –
такса разходи, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 31.08.2018г. до окончателното
изплащане на вземането.
Твърди се, че процесните
вземания произтичат от Договор за паричен заем от 13.11.2013г., сключен между ***,
в качеството на заемодател и ответницата Ю.Р.Я., в качеството на заемополучател, по силата на който заемодателя предоставил
на заемополучателя кредит в размер на 200лв. Сочи се,
че съгласно договора и Общите условия, заемателя се
задължавал да върне заема на погасителни вноски, указани по размер от
заемодателя и съставляващи изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка,
покриваща вноските на заемодателя за подготовка и обслужване на заема и
определена добавка, покриваща вноските на заемодателя по подготовка и
обслужване на заема и определена добавка, представляваща печалбата на
заемодателя, като лихвения процент бил фиксиран за срока на договора и посочен
в него. Така общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер
на 290,08лв., от която 200 лв. главница и 90,08лв. договорна лихва. Заемателят се задължил да върне кредита в срок до
04.03.2014г. на 16 равни седмични погасителни вноски в размер на 18,13лв.
всяка. Твърди се и клауза за такса разходи и настъпването на основания за
начисляването й в размер на 45лв. Сочи се, че т.к. длъжникът не изпълнил
задължението си да изплати изцяло и в срок договорената сума, представляваща
главница и уговорената с Договора за паричен заем лихва, била начислена и лихва
за забава в размер на действащата законна лихва за периода от 20.11.2013г. до
датата на подаване на заявлението в съда. Твърди се, че длъжницата не е
извършила никакви плащания, договорът не бил обявяван за предсрочно изискуем и
на 04.03.2014г. изтекъл уговорения в него срок.
Твърди се още, че процесните вземания били
прехвърлени от кредитора по договора за заем в полза на ищцовото
дружество по силата на подписано Приложение №1/01.06.2014г. към Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г. Излага се, че длъжницата
била уведомена за извършената цесия, чрез изпращане на уведомително писмо на
посочения в договора адрес, което било върната в цялост с отбелязване, че
получателя отсъствал от адреса. Навеждат се доводи, че връчването било редовно
в съответствие с правилото на чл.34 от Общите условия към Договора за заем.
Излага се, че поради неизпълнение на задълженията на ответницата и спрямо новия
кредитор и ищец в настоящото производство, същия претендирал вземанията си по
реда на чл.410 от ГПК и в производството по образуваното ч.гр.д.№6356/2018г. по
описа на *** била издадена Заповед за изпълнение, но в законоустановения
срок по чл.415, ал.2 от ГПК постъпило писмено възражение от длъжника. С
изложените обстоятелства се мотивира и правния интерес на ищеца да предяви установителен иск за съществуване на процесните
вземания.
Ответницата е депозирала писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който оспорва исковите претенции с възражение за изтекла погасителна
давност. Счита, че цесията не била съобщена преди депозиране на заявлението по
чл.410 от ГПК, а към момента на връчването му като приложение към исковата
молба бил изтекъл три годишния давностен срок. При
условия на евентуалност прави искане за разсрочване изпълнението на решението.
Съдът като прецени събраните в хода
на производството доказателства и обсъди доводите на страните намира за
установено следното от фактическа страна :
От приложеното ч.гр.д. №6356/2018г.
по описа на *** се установява, че ищеца депозирал на 31.08.2018г. пред ***
заявление срещу ответницата Ю.Р.Я. за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл.410 от ГПК за процесните вземания. На
03.09.2018г. е била издадена Заповед за изпълнение за претендираните
вземания, като на 26.09.2018г. е постъпило писмено възражение от длъжника. С
разпореждане на съда от 01.10.2018г. е указано на заявителя да предяви иск за установяване на вземането
си, на основание чл.415, ал.1 от ГПК. Установителната
искова претенция е предявена в законоустановения
едномесечен срок, поради което съдът я намира за допустима.
От представените преписи на
Предложение за сключване на договор за паричен заем, изходящо от ответницата и ***,
сключен между ***, в качеството на заемодател и Ю.Р.Я., в качеството на заемател се установява, че по силата на постигнато между
страните съглашение заемодателя е предоставил на заемателя
заем в размер на 200лв. Между страните не е налице спор, че заемодателя е
изпълнил произтичащото от договора задължение да предостави заемната сума, а
това е и изрично отразено в чл.4.
Според обективираното
в чл.3 от договора, ответницата е следвало да върне предоставената й в заем
сума на 16 броя седмични вноски, всяка в размер на 18,13лв. и платима на
посочени дати на падеж за периода от 19.11.2013г. до 04.03.2014г. При това са
уговорили фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 144.77%
и общ размер на всички плащания 290,08лв.
От приложените Общи условия към
договори за паричен заем, сключвани между ***и трети лица - заематели,
за които не се спори, че са обвързвали страните по процесния
договор, е видно, че в чл.30 е предвидено, че ако заемателя
забави заплащането на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, ще
дължи заплащането на разходи за изпращане на писма, телефонни разговори,
посещения на адреса, в размер на 9лв., които ще бъдат начислявани за всеки
30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с
повече от 30 календарни дни. Изрично са уговорили, че независимо от броя на
забавените вноски, максималния размер, до който могат да достигнат тези разходи
е 45лв.
Установява се от приложения препис
на Рамков договор за цесия от 16.11.2010г. и препис-извлечение от Приложение №1
към него от 01.06.2014г., че заемодателя *** е прехвърлил на ищеца „А.з.с.н.в.”
вземанията, произтичащи от процесния договор за ***Представено
е и писмено потвърждение от цедента за извършената
цесия.
От представения препис на
пълномощно, изходящо от ***, чрез представляващия го изпълнителен директор се
установява, че дружеството е упълномощило цесионера „А.з.с.н.в.”
да уведоми от името на цедента всички длъжници по всички вземания, които са били цедирани по силата
на сключения договор за цесия от 16.11.2010г. Това касае и цесиите, извършени
във формата на допълнителни приложения
към сочения договор.
Видно е от приложения препис на
уведомително писмо с ***, че с него е било предприело уведомяване на длъжника
за извършената цесия на вземанията, произтичащи от процесния
договор за заем. Същото съдържа уведомление от цедента,
чрез цесионера, като има позоваване на соченото
по-горе пълномощно от ***. От приложената обратна разписка към ***на Л.К.е
видно, че уведомителното писмо за цесията не е било връчено на адресата.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Установи се безспорно в производството
по делото валидно възникнало
облигационно правоотношение между ответницата, в качеството на заемател и ***, в качеството на заемодател по сключен между
тях ***
Безспорно е, че заемодателя е
изпълнил основното си, произтичащо от договора задължение да предостави на заемателя уговорената сума в размер на 200лв., при което в
тежест на заемателя е възникнало задължението да
върне сумата по уговорения начин и срок.
Установи се, че страните са уговорили и фиксиран годишен
лихвен процент по заема в размер на
144.77%, при което размера на договорната лихва е била определена на
90,08лв., платима на седмични вноски,
заедно с главницата.
Безспорно се установи също така,, че
ответницата не е извършила плащания по процесния
договор, както и че заемодателя не е упражнил правото си да обяви вземанията по
кредита за предсрочно изискуеми.
Преценявайки
съществуването на претендираните от ищеца вземания, съдът
намира, че следва да се занимае на първо място с валидността на клаузата за
договорна лихва по процесния договор за заем. Вярно
е, че от страна на ответницата възражение за нищожност на посочената клауза е
направено едва в съдебно заседание, но доколкото предмет на иска е и реалното
изпълнение на процесната клауза за възнаградителна
лихва, за да прецени основателността на претенцията в тази й част, съдът следва
да извърши първо преценка относно съществуването на това задължение. Тази
преценка неминуемо включва обсъждане действителността на клаузата, пораждаща
задължението, чието изпълнение се претендира (в този смисъл е и съдебната
практика, изразена в Решение №229 от 21.01.2013г. на ВКС по т.д.№1050/2011г.,
II т.о.).
По
правната си характеристика договорната лихва е възнаграждение, с което
длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва
е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният
размер се определя от размера да дадения в заем капитал /парична сума в случая/
и времето на ползването му. Волята на страните е меродавна, само ако тя не
надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл.10, ал.2 от ЗЗД,
какъвто в момента не е регламентиран. Критерий за извършване на преценка за
това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на
нея. С оглед изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между
страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те
налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са
критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това,
че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В
съдебната практика е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителна лихва е
уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите
нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на
законната лихва- решение №
906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д. №1106/2003г., ІІ г.о., решение
№378/18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о., решение №
1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. №5093/2007г., ІІ г.о. и др. В случая чрез
използване на онлайн калкулатор съдът изчислява, че трикратния размер на
законната лихва върху заемната сума от 200лв. за периода от 13.11.2013 г. до
04.03.2014 г. е 18,69 лв. С оглед на това, уговорената в процесния
договор лихва в размер на 90,08лв. значително надхвърля този трикратен размер
на законната лихва – повече от четири пъти, поради което съдът приема, че
клаузата, предвиждаща такава лихва е нищожна, като противоречаща на добрите
нрави.
Предвид горното, съдът счита, че
ответницата не дължи на кредитора по процесния
договор за заем уговорената възнаградителна лихва в
размер на 90,08лв.
Съдът намира, че ответницата не
дължи в полза на заемодателя и претендираната сума от
45лв. за разходи. В тежест на кредитора беше да установи какви действия за
събиране на дълга са били извършени, за които да е дължима някаква такса, а в
настоящото производство не бяха ангажирани доказателства в тази насока.
Ответницата
обаче е останала задължена към кредитора за процесната
главница от 200лв., представляваща предоставена по договора за заем главница.
От представените преписи на Рамков
договор за цесия от 16.11.2010г. и Приложение №1 към него от 01.06.2014г. се
установи, че вземания, произтичащи от процесния
договор за кредит са били прехвърлени от заемодателя *** в полза на ищеца ***.
Доколкото, обаче, само съществуващи вземания могат да се прехвърлят, сред тях
не са вземанията за договорна лихва по приетата за нищожна клауза и за разходи
в размер на 45лв.
Съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4
от ЗЗД цесията има действие спрямо длъжника от деня, когато му бъде
съобщена от предишния кредитор. Безспорно е, че правно релевантно е
уведомлението, извършено от цедента, а не и такова от
цесионера.
Както приема ВКС в практиката си,
няма пречка предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на
чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, а длъжникът може да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор (в този смисъл е Решение № 137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК, постановено по
реда на чл.290 от ГПК).
В случая, както се установи от
доказателствата по делото, цесионера „Агенция за
събиране на вземанията” ЕАД е предприел уведомяване на длъжника за извършената
цесия, в качеството на пълномощник на цедента ***,
съгласно изрично пълномощно за това действие.
Съдът намира, че уведомяването не е
надлежно сторено преди депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК, т.к. няма
представени доказателства в тази насока.
Въпреки горното, обаче,
уведомителното писмо, заедно с пълномощното от цедента
е връчено лично на ответницата, като приложение
към исковата молба. Както приема трайната практика на ВКС (изразена в
Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК;
Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК
Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК
–постановени по установителен иск след развило се
заповедно производство, а последното след постановяване на ТР от 18.06.2014г.
по т.д.№4/2013г. на ОСГТК), получаването на
уведомлението в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане следва да бъде съобразено по правилото на чл.235, ал.3 от ГПК. Следва отново да се отбележи, че се
касае за уведомление, изходящо от упълномощено от цедента лице, а не от цесионера
в качеството на последващ кредитор.
С оглед приетото за редовно връчване
на уведомлението като приложение към исковата молба, съдът счита, че цесията,
извършена посредством Приложение №1 от 01.06.2014г. към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., е породила действие спрямо
ответницата и тя дължи плащане на произтичащите от процесния
договор за заем задължения в полза на цесионера ***.
Това се отнася за задълженията, произтичащи от валидните договорни клаузи –
главница в размер на 200лв.
Ответницата дължи и законната лихва
върху непогасените месечни вноски, включващи съответната част от главницата или
12,50лв., за периода от датата следваща падежа на всяка вноска до датата на
депозиране на заявлението – 31.08.2018. Доколкото се установи, че клауза за възнаградителна лихва е нищожна и ответницата не е дължала
заплащане на онази част от месечните вноски, състояща се от разсрочената
договорна лихва, то тя не дължи и лихва за забавеното й плащане.
Тук
съдът обсъди и възражението на ответницата, релевирано
още заповедното производство и поддържано в писмения отговор, за погасяване на процесните вземания по давност и в тази насока съобрази
следното: Вземането за процесната главница от 200лв.
се погасява с пет годишна давност, считано от крайния срок на договора за заем
или от 04.03.2014г. Така броен, давностния срок за
това вземане не е изтекъл към момента на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК, както и към момента на депозиране на исковата молба.
Вземането
за договорна лихва в размер на 90,08лв. и такса разходи в размер на 45лв. се
погасява с три годишна давност, в съответствие с разпоредбата на чл.111, б. “б“
и “в“ от ЗЗД. Този срок тече от изтичане срока на договора за заем или от
04.03.2014г. и е изтекъл към момента на
депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 31.08.2018г. Поради това,
макар и за тези вземания да се прие по-горе, че са недължими, претенцията за
тях следва да се отхвърли като погасена по давност.
Вземанията
на ищеца за мораторна лихва върху отделните вноски по
договора за заем, включващи съответната част от главницата, се погасяват с три
годишна давност и поради това се явяват
погасени за периода от отделните дати на падеж до 31.08.2015г. (три години преди датата на депозиране на
заявлението по чл.410 от ГПК в съда). Съдът счита, че с подаването на
заявлението давността е прекъсната. Мораторната лихва
върху непогасената главница от 200лв. за периода периода,
за който вземането за нея не е погасено по давност - от 31.08.2015г. до
30.08.2018г., се изчислява на 61лв. при използване на онлайн калкулатор.
Предвид
изложеното, съдът счита, че следва да се признае за установено съществуването
на вземането на ищеца спрямо ответницата за главница по процесния
договор за заем в размер на 200лв. и за мораторна
лихва върху главницата за периода от 31.08.2015г. до 30.08.2018г. в размер на
61лв.
Претенцията
на ищеца за установяване съществуването на вземането му за договорна лихва в
размер на 90,08лв., за такса разходи в размер на 45лв. и за мораторна
лихва за разликата до пълния претендиран размер от
133,39лв. и за периода от 20.11.2013г. до 30.08.2015г. следва да се отхвърли,
като погасена по давност.
С оглед изхода на спора и на
основание чл.78, ал.1 ГПК съдът следва да се произнесе по направените разноски
в заповедното и исковото производство, при съобразяване приетото в т.12 от
Тълкувателно решение от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК. В заповедното производство са били сторени
разноски за държавна такса в размер на 25 лв., а разноските за юрисконсултско възнаграждение се определят от съда на 50лв.
по правилото на чл.78, ал.8 от ГПК, изм. ДВ бр.8 от 2017г., във вр. с чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ, във вр. с чл.26 от Наредбата за заплащане на правната помощ или
общо разноски в размер на 75лв. От тях ответницата дължи сумата от 42лв.,
съразмерно частта от вземанията, чието съществуване се установи в исковото
производство.
В исковото производство ищеца е
направил разноски за държавна такса в размер на 25лв. и за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100лв., определено по правилото на чл.78, ал.8 от ГПК, във вр. с чл.25, ал.1 от НПП или общо 125лв.
Съразмерно уважената част от иска, ответницата му дължи разноски в размер на
70лв.
В приложения договор за правна защита и съдействие на
ответницата не е посочена уговорена и платена сума, както и не е отразено, че
се оказва безплатна правна помощ в някоя от хипотезите по чл.38, ал.1 от ЗА.
Ответницата, чрез процесуалния си
представител е направила искане за разсрочено плащане на задължението. От
представените по делото декларация и писмени доказателства се установява, че
ищцата има шест деца, не работи по трудово правоотношение, а единствените й
доходи са от социални помощи, както и няма недвижимо имущество и ***. При тези
обстоятелства, съдът намира, че са налице предпоставките по чл. 241 от ГПК, и
направеното искане е основателно. Следва да се допусне разсрочване на
изпълнението на вземането за главница и мораторна
лихва. В осъдителната част на решението за разноските, сумите се дължат без да
могат да се разсрочват за плащане. С оглед на това, изпълнението на
установеното задължение за главница в размер на 200лв. следва да бъде разсрочено на 10 последователни
месечни вноски, всяка от които в размер на по 20лв., ведно със законната лихва
върху сумите по отделните вноски, считано от 31.08.2018г. до окончателното
изплащане, а задължението за мораторна лихва следва
да бъде разсрочено също на десет вноски, всяка в размер на по 6,10лв., платими
заедно с вноските за главници. Плащането на тези вноски следва да се определи
по следния начин: Първите вноски за главница и мораторна
лихва са платими на 5-то число на месеца, следващ този, в който настоящото
решение влезе в сила, и останалите – на всяко следващо 5-то число на месеците,
до окончателното изплащане на вземанията.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че Ю.Р.Я. с ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ
н. ***, ***, със седалище и адрес на
управление ***, следните суми : сумата
от 200лв., представляваща главница по ***и сумата от 61лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
31.08.2015г. до 30.08.2018г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 31.08.2018г. до окончателното
изплащане на вземането, които суми представляват част от вземанията, за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 03.09.2018г. по
ч.гр.д.№6356/2018г. по описа на ***, като ОТХВЪРЛЯ
иска за установяване дължимостта на сумата от
90,08лв., представляваща договорна лихва за периода от 19.11.2013г. до 04.03.2014г.
и сумата от 45лв.,, представляваща такса разходи, както и иска за обезщетение
за забава за разликата до пълния претендиран размер
от 133,39лв. и за периода от 20.11.2013г. до 30.08.2015г., като ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ.
РАЗСРОЧВА,
на основание чл. 241, ал.1 ГПК, изпълнението на решението, с което се
установяват вземанията н. *** с *** към Ю.Р.Я. с ЕГН **********, както ПОСТАНОВЯВА
ответницата да заплати посочената сума за главница от 200 лв. на 10
последователни месечни вноски, всяка от които в размер на по 20лв., ведно със
законната лихва върху всяка вноска, считано от 31.08.2018г. до датата на
плащането, както и да заплати посочената сума за мораторна
лихва в размер на 61лв. също на 10 последователни месечни вноски, всяка от
които в размер на по 6,10лв. като първите вноски за погасяване на главница и мораторна лихва са платими на 5-то число на месеца, следващ
този, в който настоящото решение влезе в сила, и останалите – на всяко следващо
5-то число на месеците, до окончателното изплащане на вземанията.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Ю.Р.Я. с ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ н. ***, ***, със седалище и адрес на управление ***, следните суми:
сумата от 42лв., представляваща разноски за заповедното производство и сумата
от 70лв., представляваща разноски за исковото производство, съразмерно
уважената част от иска.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ***с въззивна жалба в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: