Решение по дело №666/2023 на Административен съд - Варна

Производството по делото е по реда на чл. 268 ДОПК.

Образувано е по жалба на „Велмарконсултинг“ ЕООД, ЕИК *********, подадена чрез едноличния собственик на капитала на дружеството В.Т.К., срещу постановеното на основание чл. 197 ал. 1 решение № 54/08.03.2023 г. на директора на ТД на НАП – Варна, с което е потвърдено издаденото от главния публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна Постановление изх. № С190003-022-0123787/30.12.2019 г., с което на „Велмарконсултинг“ ЕООД е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банковите сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в „Юробанк България“ АД, за сумата 6 675, 67 лв.

По съображения, които в преобладаващата си част са свързани с доводи за нарушаването на заложените в чл. 121 ал. 1 и ал. 4 ДОПК предпоставки за налагане на предварителни обезпечителни мерки и за продължаване на тяхното действие, както и с твърдения за отсъствието на изпълнително основание за образуване на изпълнително производство срещу длъжника „Велмарконсултинг“ ЕООД поради липсата на издаден при ревизия на дружеството ревизионен акт в срока по чл. 121 ал. 4 ДОПК, с който да са установени негови задължения за ДОО, здравно осигуряване, данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения и данък върху доходите от свободни професии и граждански договори, се иска решението да се отмени от съда поради неговата незаконосъобразност и на жалбоподателя да се присъдят направените в производството съдебни разноски. Развити са и доводи, че приходните органи са възприели принципно неправилно становище, че срещу дружеството е налице публично вземане с произход от съществуващи негови задължения за ДОО, здравно осигуряване, данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения и данък върху доходите от свободни професии и граждански договори.

Като съобрази процесуалната допустимост на жалбата, която е предявена от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на съдебен контрол административен акт, пред компетентния да се произнесе по нея съд и в преклузивния 7-дневен срок по чл. 268 ал. 1 ДОПК, съдът намира следното по нейната основателност:

Преди всичко следва да се посочи, че са изцяло ирелевантни към предмета на спора развитите от жалбоподателя доводи за нарушаване на заложените в чл. 121 ал. 1 и 4 ДОПК условия за налагането на предварителни обезпечителни мерки, тъй като в случая става въпрос не за налагането от страна на публичния изпълнител на предварителни обезпечителни мерки, а за извършени от него действия по налагането на запор в рамките на вече образувано изпълнително производство за принудително събиране на установено и изискуемо публично вземане срещу длъжника „Велмарконсултинг“ ЕООД в размер на 6 675, 67 лв., от които 5603, 08 лв. – главница и 1072, 59 лв. - изтекла лихва.

Основанието за образуване на посоченото в постановлението за налагане на обезпечителните мерки изпълнително дело № *********/2019 г. по описа на ТД на НАП – Варна няма нищо общо с издаването на ревизионен акт, а с подадени от дружеството декларации за дължими осигуровки за ДОО и здравно осигуряване и за дължими данъци върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения, от свободни професии и граждански договори. В чл. 209 ал. 2 ДОПК при условията на изчерпателно изброяване са регламентирани изпълнителните основания за предприемане на принудително изпълнение за събирането на публични вземания. Между тях в чл. 209 ал. 2 т. 2 ДОПК изрично са посочени подадените от задълженото лице декларации с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски. Информация за подадените чрез представляващия „Велмарконсултинг“ ЕООД декларации за дължимите от дружеството осигуровки за ДОО и здравно осигуряване, данъци върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения, от свободни професии и граждански договори може да се почерпи в случая от приложената по преписката Справка за общите задължения на дружеството с актуалност към 06.03.2023 г., от която е видно, че става въпрос за подадени в периода 2016/2019 г. данъчни декларации. Чл. 162 ал. 2 т. 1 ДОПК изрично регламентира като публични държавните и общински вземания за данъци, акцизи, мита, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета. Същевременно чл. 163 ал. 1 ДОПК сочи, че публичните вземания се събират по реда на този кодекс, освен ако в закон е предвидено друго, като чл. 163 ал. 3 ДОПК възлага събирането им на публичните изпълнители при Националната агенция за приходите, освен ако в закон е предвидено друго. Съгласно чл. 105 ДОПК задълженията по декларация, по която задълженото лице самo изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, се внасят в сроковете, определени в съответния закон. Съгласно чл. 221 ал. 1 ДОПК, когато задължението не е изплатено в срок, публичният изпълнител пристъпва към изпълнение, като е длъжен да изпрати на длъжника съобщение, с което му дава 7-дневен срок за доброволно изпълнение.

Съобщението за доброволно изпълнение е първото действие в изпълнителното производство за принудително събиране на публичното вземане срещу длъжника. По правната си природа то обаче не представлява действие по принудително удовлетворяване на вземането срещу длъжника. В мотивите на Тълкувателно решение № 7 от 15.04.2021 г. на ВАС по т. д. № 8/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия, докладчик съдията Емилия Иванова, изрично е прието, че съобщението за доброволно изпълнение има три основни функции: първата е да информира длъжника за такива съществени елементи като образуването на изпълнително дело срещу него, взискателя по изпълнителното дело, изпълнителното основание и размера на задължението; втората е да му даде възможност да изпълни доброволно задължението и третата - да му укаже, че ако не се възползва от тази възможност, ще се пристъпи към принудително изпълнение. Оттук съдиите от ВАС РБ заключват, че нито една от функциите на съобщението за доброволно изпълнение не представлява същинско действие по удовлетворяване на вземането, като тълкувайки нормата на чл. 221 ДОПК във взаимовръзката между отделните й алинеи, достигат до извод, че законодателят изрично е изключил изпращането на съобщение за доброволно изпълнение от действията по принудително изпълнение. Според вложения в чл. 221 ал. 4 ДОПК смисъл такова първо по реда си действие по принудително изпълнение на задължението при образувано изпълнително производство срещу длъжника е налагането на запор, съответно вписването на възбрана, с постановление на публичния изпълнител. Това изрично следва от чл. 221 ал. 4 ДОПК, който предвижда, че в случаите, когато не са наложени обезпечителни мерки, принудителното изпълнение върху вземания на длъжника и върху негови движими и недвижими вещи започва чрез налагането на запор, съответно чрез вписването на възбрана, с постановление на публичния изпълнител.

Тълкуването в тяхната взаимовръзка на разпоредбите на чл. 221 ал. 1 и ал. 4 ДОПК сочи обаче, че за да се достигне до налагане на запора, законодателят изрично предвижда като задължителна предпоставка уведомяването на длъжника за образуваното изпълнително производство посредством отправената и получена от него покана за доброволно изпълнение. Отново в мотивите на ТР № 7 от 15.04.2021 г. на ВАС по т. д. № 8/2019 г. е посочено, че в рамките на образуваното изпълнително дело може да се започне принудително изпълнение, но до това развитие на отношенията ще се стигне едва тогава, когато длъжникът, след като е поканен, не е изпълнил доброволно установеното по основание и размер публично задължение. Видно от документите по образуваното изпълнително дело № *********/2019 г., които са предоставени по делото от ответника с молба с. д. № 9348/19.06.2023 г., оформеното от публичния изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна Съобщение за доброволно изпълнение изх. № С190003-048-0101223/17.06.2019 г. е изпратено до длъжника по изпълнението „Велмарконсултинг“ ЕООД на вписания в ТРРЮЛНЦ адрес на управление на дружеството в гр. Варна, ул. „Райно Попович“ № 12, офис 5, който на основание чл. 28 ал. 1 т. 2 ДОПК, приложим в изпълнителното производство съгласно чл. 33 ДОПК, е и адресът за кореспонденция с него. Възможността за връчване на съобщението чрез изпращане на писмо с обратна разписка чрез лицензиран пощенски оператор е изрично предвидена в чл. 29 ал. 1 ДОПК, приложим в изпълнителното производство на основание чл. 33 ДОПК. Съобщението обаче е върнато в цялост от куриерската служба с отбелязване, че е непотърсено. При това положение наместо да направи опит да връчи съобщението на посочения в ТРРЮЛНЦ адрес на електронната поща на дружеството, възможност за което дава чл. 29 ал. 4 ДОПК, в който случай връчването би било удостоверено по някой от регламентираните в чл. 30 ал. 6 ДОПК способи, а ако и това не даде резултат, да пристъпи към връчване на съобщението чрез прилагане към досието при спазване на реда за това по чл. 32 ал. 1, 2, 4, 5, 6 и 7 ДОПК вр. чл. 33 ДОПК, публичният изпълнител направо е издал процесното Постановление изх. № С190003-022-0123787/30.12.2019 г., с което е наложил на длъжника „Велмарконсултинг“ ЕООД запор върху налични и постъпващи суми по банковите сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в „Юробанк България“ АД, за сумата 6 675, 67 лв.

При това постановлението неправилно е наименовано „за налагане на обезпечителни мерки“ и в него неправилно е посочено основанието за издаването му като публичният изпълнител се е позовал на нормите на чл. 200 ДОПК и чл. 202 ал. 1 вр. чл. 195 ал. 1 – 3 ДОПК, които разпоредби са поместени в глава Двадесет и четвърта на ДОПК, наименована „Обезпечения“. Налагането на запор върху сметките на задълженото лице като обезпечителна мярка по смисъла на чл. 198 ал. 1 т. 3 ДОПК е възможно и допустим обаче единствено преди образуването на изпълнителното производство за принудително събиране на ликвидното и изискуемо публично вземане. При вече образувано изпълнително производство, както е в случая, предвид приложимостта за него на разпоредбите, поместени в глава Двадесет и пета на ДОПК - „Принудително изпълнение“, запорът върху вземанията и паричните средства на длъжника в банките може да бъде наложен единствено при условията на чл. 221 ал. 4 ДОПК като в тази хипотеза по правната си природа той представлява способ за принудително изпълнение по смисъла на чл. 215 ал. 1 т. 1 ДОПК. Изпълнението се извършва по реда на чл. 228 ДОПК.

Посочи се, че за да се достигне в изпълнителното производство до налагане на запора като действие по принудителното изпълнение е необходимо длъжникът да е бил уведомен от публичния изпълнител за образуваното срещу него изпълнително производство с изпратеното му съобщение за доброволно изпълнение, като едва след изтичането на указания в него срок за доброволно изпълнение, ако такова не се състои, ще са налице от процесуално-правна страна предпоставките за налагане на запора.

Тъй като обаче в случая длъжникът не е бил уведомен по предвидените в глава Шеста на ДОПК способи за съобщаване на образуваното срещу него изпълнително производство, с което не му е осигурена и възможността за доброволно изпълнение на задължението, то наложеният запор върху сметките и вземанията му в „Юробанк България“ АД с издаденото от публичния изпълнител Постановление изх. № С190003-022-0123787/30.12.2019 г. е незаконосъобразен, поради което като го е потвърдил с обжалваното по делото Решение № 54/08.03.2023 г., при това позовавайки се неправилно на чл. 197 ал. 1 ДОПК, наместо на правомощията си по чл. 267 ДОПК, директорът на ТД на НАП – Варна е издал незаконосъобразен административен акт, който поради това следва да се отмени от съда.

Като закономерна последица от това следва да се отмени и незаконосъобразно потвърденото от решаващия орган Постановление изх. № С190003-022-0123787/30.12.2019 г. и изпълнителното производство следва да се върне на публичния изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, който да го проведе при съобразяване на предвидените в глава Шеста на ДОПК способи за връчване на съобщението за доброволно изпълнение до длъжника.

При този изход на спора е основателно и искането на жалбоподателя НАП да бъде осъдена да му заплати направените по делото разноски, възлизащи на 50 лв. заплатена държавна такса за образуване на делото.

Воден от изложеното, съдът

ОТМЕНЯ решение № 54/08.03.2023 г. на директора на ТД на НАП – Варна, с което е потвърдено издаденото по изпълнително дело № *********/2019 г. от главния публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна Постановление изх. № С190003-022-0123787/30.12.2019 г., с което на Велмарконсултинг“ ЕООД е наложен, на основание чл. 200 ДОПК и чл. 202 ал. 1 вр. чл. 195 ал. 1 – 3 ДОПК, запор върху налични и постъпващи суми по банковите сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в „Юробанк България“ АД, за сумата 6 675, 67 лв.

ОТМЕНЯ издаденото по изпълнително дело № *********/2019 г. от главния публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна Постановление изх. № С190003-022-0123787/30.12.2019 г., с което на Велмарконсултинг“ ЕООД е наложен, на основание чл. 200 ДОПК и чл. 202 ал. 1 вр. чл. 195 ал. 1 – 3 ДОПК, запор върху налични и постъпващи суми по банковите сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в „Юробанк България“ АД, за сумата 6 675, 67 лв.

ВРЪЩА на главния публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна изпълнително дело № *********/2019 г., което да се проведе съобразно с изрично дадените в мотивите на решението указания по тълкуването и прилагането на закона.

Осъжда Национална агенция за приходите да заплати на „Велмарконсултинг“ ЕООД, ЕИК *********, направените по делото разноски в размер на 50 /петдесет/ лева.

На основание чл. 268 ал. 2 ДОПК решението е окончателно.

	Председател: