№ 93886
гр. С., 28.07.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182, в закрито заседание на двадесет и
осми юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Я.Е.В.П.
като разгледа докладваното от Я.Е.В.П. Частно гражданско дело №
20231110138186 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК във връзка с чл. 146, ал. 2
ЗЗП.
Подадено е заявление от /ФИРМА/ срещу К. П. Г., ЕГН: **********, с което се
иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от общо 2913,09 лв.,
от която: 1200 лв. главница, 202,90 лв. възнаградителна лихва, 935,10 лв. договорна
неустойка, 106,29 лв. лихва за забава, 233,80 лв. неустойка за забава, 135 лв. разходи за
събиране на вземането, поради забава в плащането, ведно със законната лихва от
датата на заявлението до изплащане на задължението.
Процесното вземане е за задължения по договор за паричен заем № 733701,
сключен на 9.09.2022 г.
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена за вземанията за главница,
лихва за забава и законна лихва, както и за разноските, съразмерно с уважената част,
но съдът намира, че следва да откаже издаването на такава за следните суми: 202,90 лв.
възнаградителна лихва, 935,10 лв. договорна неустойка, 233,80 лв. неустойка за забава,
135 лв. разходи за събиране на вземането, поради забава в плащането.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение по чл.
411, ал. 2, т. 3 ГПК, така и с оглед въведено от практиката Съда на Европейския съюз
задължение за служебна преценка неравноправност на договорни клаузи, когато са
налице фактически данни за такава неравноправност (С-147/16; C-243/08) намира, че
от представените по дело документи може да се направи извод за вероятна
неравноправност на договора за кредит, а на самостоятелно основание – и на отделни
клаузи от договора за него.
По отношение на чл. 6.2, във вр. с чл. 6.1 от договора, вр. чл. 33 от общите
условия за уговаряне на „неустойка“ в размер от 935,10 лв.– клаузата представлява
уговорено допълнително възнаграждение, като предвижда, че при неизпълнение на
задължение за предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на
задълженията за главница и възнаградителна лихва (чл. 6.1 от договора), в тежест на
заемополучателя се начислява „неустойка“, платима разсрочено заедно с вноските по
погасителния план (чл. 6.2 от договора). Уговорена по този начин „неустойката“
обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и
заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение. Така уговорена „неустойката“ се дължи независимо от
своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва, съобразно
уговорения погасителен план. Съдът приема, че така уговорената дължима сума по
посочената клауза не представлява неустойка, а цели да се кумулира със
1
задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), в
отклонение от обезпечителната и обезщетителната функция, която неустойката би
трябвало да има, което противоречи на принципа на добросъвестността. Уговорена по
този начин клаузата задължава потребителя да заплати необосновано висока
„неустойка“ при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, което я
прави неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗПП, защото създава съществена и
необоснована неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията.
Очевидно клаузата не цели обезпечаване на задължението, а цели да е в ущърб на
потребителя, защото въвежда още един сигурен източник на доход на икономически
по-силната страна, като поставя пред потребителя невъзможни за изпълнение условия
(вж. чл. 33, ал. 1, т. 1 от Общите условия относно изискванията към поръчителите – да
имат осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната
работна заплата за страната за един поръчител или 4 пъти размера на
минималната работна заплата за страната за двама поръчители; вж. чл. 33, ал. 1, т. 2
ОУ относно изискването за предоставяне на банкова гаранция). С оглед
обстоятелството, че възнаграждението по тази клауза е включено наред с основното
задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на
кредита, а скрито възнаграждение, без да е включено в годишния процент на
разходите, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл. 19, ал. 4
ЗПК, във вр. § 1 ДР ЗПК и прави целия договор за кредит недействителен на
основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – не е посочен действителният
годишен процент на разходите по кредита, което прави невъзможно за потребителя да
прецени икономическите му последици. Отделно от това, с така уговорената
„неустойка“ се цели дерогиране разпоредбите на глава IV от ЗКП относно оценката на
кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди
сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на
самостоятелно основание я прави вероятно неравноправна.
Предвид обстоятелството, че договорът се основава на неравноправни клаузи и
съществува обоснована вероятност същият да е недействителен на основание чл. 22,
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съдът намира, че по него се дължи връщане на
чистата стойност на кредита (чл. 23 ЗПК), а възнаградителна лихва не се дължи.
По отношение на сумата от 148,20 лв. – неустойка за забава, съдът намира, че
уговарянето на същата е в противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК, според който при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, а предвиденото обезщетение за забава не може да надвишава
законната лихва. Налице е заобикаляне на посочената разпоредба, тъй като се търси
още едно обезщетение, наред с дължимото такова за забава, поради което посочената
клауза преследва забранена от закона цел. Това е така, тъй като срещу тази такса не се
дължи никакво поведение, а напротив изискуемостта на това вземане следва
автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Обезщетение за вреди от
забавата в размер на законната лихва вече се претендира от заявителя. Ето защо
посочената клауза е в колизия с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и
следва да се приеме за нищожна. Тази наказателна клауза е в пряко противоречие на
забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка,
излизаща извън присъщите ѝ от закона функции, което също влече нищожността ѝ.
Отделно от това, съдът приема, че разходите за събиране на вземането поради
забава в плащането не е за допълнителни услуги по договора за кредит.
Извънсъдебното събиране на задълженията изобщо не е услуга, която се предоставя на
потребителя. Това е дейност, извършвана от кредитодателя в негов интерес и за
охраняване на неговите интереси, която дейност е свързана с управлението на кредита.
Ето защо съдът приема, че уговарянето на тези такси е в нарушение и на чл. 10а ЗПК.
Ето защо, заявлението в посочените по-горе части следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 182 състав,
2
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК заявление от /ФИРМА/ срещу
К. П. Г., ЕГН: **********, с което се иска издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК за следните суми: 202,90 лв. възнаградителна лихва, 935,10 лв. договорна
неустойка, 233,80 лв. неустойка за забава, 135 лв. разходи за събиране на вземането,
поради забава в плащането.
УКАЗВА на заявителя на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, че може да предяви
осъдителен иск за вземанията си в едномесечен срок от влизане в сила на настоящето
разпореждане, като при спазване на срока ще се ползва от внесената в заповедното
производство държавна такса и следва да довнесе единствено разликата.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3