Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….. 2018 г.
Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на втори април
през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НАТАЛИЯ
НЕДЕЛЧЕВА
при секретар Марияна
Иванова,
като разгледа
докладваното от съдия Пенева
въззивно гражданско дело
№ 248 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба на П.М.П. чрез
адвокат Г.М. против решение № 4949 от 28.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 3467
по описа за 2017 г. на Районен съд – Варна, двадесет и четвърти състав, с което
е отхвърлен предявения от въззивника
срещу И.А.Й. и С.В.Й. иск за установяване в отношенията между страните, че П.П.
е собственик на ПИ с идентификатор № 83404.501.608 по КККР, одобрени със
заповед № КД–14–03–49 от 22.04.2009 г. на началника на СГКК – Варна, находящ се
в село Шкорпиловци, община Долни Чифлик, област Варна с площ 573 кв.м при
граници: ПИ № 83404.501.697, ПИ № 83404.501.335, ПИ № 83404.501.147, ПИ №
83404.501.593, ПИ № 83404.501.595, ПИ № 83404.501.641, ПИ № 83404.501.621, на
основание давностно владение, осъществено в периода от 2005 г. до датата на
първото съдебно заседание, в което е допуснато изменение на иска по реда на член
214, алинея 1 от ГПК /03.11.2017 г./, на основание член 124, алинея 1 от ГПК;
както и е осъден възивника да заплати на
И.А.Й. сумата от 380 лева,
представляваща сторени по делото съдебно–деловодни разноски, на основание член
78 от ГПК и на С.В.Й. сумата от 250 лева, представляваща сторени по делото съдебно–деловодни разноски, на основание
член 78, алинея 1 от ГПК.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност
и неправилност на атакуваното решение, като се сочи, че съдът не е обсъдил в
цялост събраните доказателства, избирателно е кредитирал свидетелските
показания, не еп приложил презумпциите на член 69 и член 83 от ЗС, както и не
се е произнесъл по твърдението, че владението, осъществявано от него, е
добросъвестно, тоест продължителността на срока е пет години.
Иска се отмяна на решението на първата инстанция и
уважаване на иска.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбата се
поддържа и се претендират и разноски.
Въззиваемата страна в срока по член 263, алинея 1 от
ГПК е депозирала отговор на въззивната жалба, в който излага съображения за
правилност и законосъобразност на така атакуваното решение с искане то да бъде
потвърдено.
В съдебно заседание поддържа това си становище и също
претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена от лице, легитимирано да
обжалва първоинстанционното решение, като неизгодно за него. Правото си на
жалба, то е упражнило в срок. Жалбата отговаря на изискванията на член 260 и
член 261 от ГПК. При извършената служебна проверка по валидността на обжалваното решение
съобразно нормата на член 269 от ГПК съдът не открива пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, гражданско отделение – първи състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, и след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства, както и становищата на страните и по
вътрешно убеждение, съобразно член 235 от Гражданския процесуален кодекс, счита
за установено от фактическа и правна страна следното:
В исковата си молба ищецът П.П. твърди, че
въз основа на изтекла в негова полза давност чрез владение, осъществявано в
периода от 2005 г. до 16.03.2017 г., а след
допуснато изменение на иска по реда на член 214, алинея 1 от ГПК - до
03.11.2017 г., е придобил правото на собственост върху имота -предмет на
делото. Излага, че през 1977 г. законните наследниците на М. Й.М. – Д.М., Т.П.,
С.П., Г.М., Ж.М. и К.М. - са признати за собственици на 4 700 кв.м идеални
части от недвижим имот, целият с площ от 5 700 кв.м, находящ се в село
Шкорпиловци, включен в парцел I на кв.24, по давност и наследство, за което са
се снабдили с констативен нотариален акт /КНА/ № 113, том V, дело № 2777 от 1977
г., след което съсобствениците са си разпределили ползването на конкретни
реални части, като всеки от тях е придобил по давност конкретен недвижим имот.
С КНА № 14, том III, дело № 2051 от 1992 г., Т.М.П. - майка на ищеца П.П. - е
призната за собственик на дворно място с площ от 575 кв.м, включено в парцел
XV–142, кв.24 по плана на село Шкорпиловци, попадащ с цялата си площ и граници
в имота, описан в НА № 113 от 1977 г. С договор за продажба от 30.05.1992 г.,
обективиран в НА № 87, том VII, дело № 2052 от 1992 г., Т.П. и съпругът й М.П.
са прехвърлили на сина им П.П. притежаваното от тях право на собственост върху
дворно място с площ от 575 кв.м, включено в парцел XV–142, кв.24 по плана на село
Шкорпиловци. Ищецът твърди, че през 2003 г. ответникът И.Й. се е снабдил с КНА
№ 54, том I, дело № 44 от 2003 г., с който е признат за собственик по давност
на три имота, измежду които и дворно място с площ от 700 кв.м, представляващо
УПИ № XV–142 в кв.24 по плана на село Шкорпиловци, идентично на дворното място
по НА № 87, том VII, дело № 2052 от 1992 г. Сочи се, че с влязло на 09.02.2011 г.
в сила решение, постановено по гр.д.№ 3161/2004 г. на ВРС, предявените от П.П.
срещу И.Й. и С.Й. искове по член 97, алинея 1 от ГПК /отменен/ за установяване
право на собственост върху имота - предмет на делото -, придобито с договор за
продажба от 30.05.1992 г. по НА № 87, том VII, дело № 2052 от 1992 г., и в
условията на евентуалност по давностно владение, осъществено в периода от 1992 г.
до 2005 г., са отхвърлени. Насрещният иск за собственост по член 97, алинея 1 от
ГПК /отменен/, предявен от И.Й. и С.Й. срещу П.П. и неговата съпруга Т.П., по
отношение на същия имот, придобит на основание договор за издръжка и гледане от
24.08.1983 г., за който е съставен НА № 144, том II, дело № 623 от 1983 г.,
също е отхвърлен. Поддържа се, че ищецът е придобил правото на собственост
върху имота, предмет на делото чрез явно, несъмнено и необезпокоявано
упражняване на фактическата власт с намерение за своене, осъществено в периода
от 2005 г. до 03.11.2017 г. За този период от време ищецът бил оградил,
облагородил и поддържал имота, засаждайки го с множество култури и събирал
реколтите.
В срока по член 131 от ГПК ответниците И.Й. и
С.Й. оспорват предявения иск, като заявяват свои права, изключващи правата на
ищците, релевирайки възражение за придобиване по давност, осъществявано в
периода от 26.01.2010 г. до деня на подаване на отговора на исковата молба - 28.07.2017 г. Твърдят, че владението върху
имота И.Й. е придобил от своята майка през 1983 г., която с договор за издръжка
и гледане му е прехвърлила правото на собственост върху него. Излагат, че от
1983 г. имотът се обработва и ползва от двамата ответници – съпрузи, като първоначално
е била засята люцерна, а по–късно царевица. От четири години тревата в двора се
коси и почиства от плевели. За първи път едва през месец юли 2017 г. ищецът П.П.
е оградил имота, поставяйки телена ограда. След изтичане на предвидения в
закона срок през 2003 г. ответникът И.Й. се е снабдил с КНА по обстоятелствена
проверка.
Предявен е положителен установителен иск с
правно основание член 124, алинея 1 от ГПК за съществуването на право на
собственост в полза на ищеца П.М.П. върху процесния имот въз основа на изтекла
придобивна давност за периода от 2005 г. до 03.11.2017 г. на основание член 79
от Закона за собствеността /ЗС/. За да се признае на едно физическо лице
правото на изключителна собственост по отношение на един отчасти или изцяло
чужд недвижим имот, разпоредбата на член 79 от ЗС изисква претендиращият
несобственик да е упражнявал фактическа власт по отношение на конкретната вещ
/corpus/ в продължение на определен период /десет години при недобросъвестното
и пет години при добросъвестното владение/, без противопоставяне от страна на
титуляра на правото на собственост и без прекъсване за време по-дълго от 6
месеца, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на
вещта поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственическите
правомощия единствено за себе си /animus/. Само доколкото елементите на
фактическия състав на член 79 от ЗС са налице по отношение на претендиращото
собствеността лице и то установени при едно пълно и главно доказване в хода на
процеса, предявеният иск за придобиване право на собственост върху конкретен
недвижим имот въз основана на изтекла придобивна давност може да бъде уважен.
С НА 113 от 25.10.1977 г., том IV,
дело 2777 от 1977 г. на варненски нотариус, наследниците на М.Й.М., починал на
08.10.1971 г., а именно: Т.М.П., Д.М.М., С.М.Р., Г.М.М., С.М.М., Г.М.М., Ж.М.М.,
К.М.М. са признати за собственици на дворно място в село Шкорпиловци с площ от
4 700 кв.м идеална част, включена в парцел I,
имот пл.номер 142 на кв.24 по плана на селото, цялото с площ от 5 700 кв.м
при граници: от две страни улици, И.А., наследници на Н.К..
С КНА 14 от 30.03.1992 г. Т.М.П. е призната
за собственик по давностно владение на имот, представляващ дворно място в село
Шкорпиловци с пространство от 575 кв.м, включени в парцел XV–142,
кв.24 по плана на селото при граници: улица, Г.М., А.М. и И.А..
С договор за продажба от 30.03.1992 г., за
който е съставен НА № 87, том VII, дело 2052 от 1992
г. Т.М.П. и М.И.П. са прехвърлили на своя син П.М.П. правото на собственост
върху недвижим имот, представляващ дворно място в село Шкорпиловци с
пространство от 575 кв.м, включени в парцел XV–142
по плана на селото при граници: улица, Г.М., А.М. и И.А..
На 15.07.2004 г. в Районен съд – Варна е
образувано гр.д.№ 3161/2004 г. по искова молба, с която са предявени следните
искове: от Е.Г.М. срещу И.А.Й. и С. Г.Й. с правно основание член 97, алинея 1
от ГПК /отменен/ за приемане за установено в отношенията между страните, че Е.Г.М.
е собственик на дворно място с площ от 845 кв.м, представляващо ПИ XVI–142,
кв.24 по плана на село Шкорпиловци; от Т.М.П. и П.М.П. срещу И.А.Й. и С. Г.Й. с
правно основание член 97, алинея 1 от ГПК /отменен/ за приемане за установено в
отношенията между страните, че съпрузите Т.М.П. и П.М.П. са собственици на
дворно място с площ от 575 кв.м, представляващо ПИ XV–142,
кв.24, находящо се в село Шкорпиловци, на основание договор за продажба от
30.05.1992 г., за който е съставен НА № 87, том VII,
дело 2052/1992 г., и в условие на евентуалност въз основа на давностно
владение, осъществено в периода от 1992 г. до 27.05.2005 г. /денят на
проведеното първо съдебно заседание, в което е допуснато изменение на иска чрез
прибавяне на ново основание на основание член 116, алинея 1 от ГПК /отменен/.
На 27.05.2005 г. по гр.д.№ 3161/2004 г. по
описа на ВРС е постъпила насрещна искова молба, с която са предявени следните
обективно съединени искове: с правно основание член 97, алинея 1 от ГПК
/отменен/ от И.А.Й. и С. Г.Й. срещу Е.Г.М. за признаване за установено по
отношение на страните, че И.А.Й. и С. Г.Й. са собственици на дворно място с
площ от 845 кв.м, представляващо ПИ XVI–142, кв.24 по плана на
село Шкорпиловци и със същото правно основание от И.А.Й. и С. Г.Й. срещу Т.М.П.
и П.М.П. за признаване за установено по отношение на страните, че съпрузите И.А.Й.
и С. Г.Й. са собственици на дворно място с площ от 575 кв.м, представляващо ПИ XV–142,
кв.24, находящо се в село Шкорпиловци, на основание договор за издръжка и
гледане от 24.02.1983 г., обективиран в НА № 144 от 1983 г.
С решение № 239 от 25.02.2010 г., постановено
от Окръжен съд – Варна по в.гр.д.№ 1609/2006 г., е потвърдено решение № 1700 от
07.07.2006 г., постановено по гр.д.№ 3161/2004 г. по описа на Районен съд –
Варна, с което е отхвърлен предявеният от Т.М.П. и П.М.П. срещу И.А.Й. и С. Г.Й.
иск по член 97, алинея 1 от ГПК /отменен/ за приемане за установено в
отношенията между страните, че съпрузите Т.М.П. и П.М.П. са собственици на
дворно място с площ от 575 кв.м, представляващо ПИ XV–142,
кв.24, находящо се в село Шкорпиловци, на основание договор за продажба от
30.05.1992 г., за който е съставен НА № 87от 1992 г. и на основание изтекла
придобивна давност чрез владение упражнявано в
периода от 1992 г. до 2005 г. Исковете са отхвърлени по съображения, че П.П.
и съпругата му не са установили при условията при пълно и главно доказване, че
праводателят им Т.М.П. е придобил правото на собственост върху имота, описан в
НА № 14 от 1992 г., на основание давностно владение, което е могъл да им
прехвърли с възмездната сделка, нито че съпрузите са придобили това право,
упражнявайки фактическата власт върху претендирания имот за периода от 1992 г.
до 2005 г. за себе си. Със същото решение е отхвърлен и предявеният от И.А.Й. и
С. Г.Й. срещу Т.М.П. и П.М.П. иск с правно основание член 97, алинея 1 от ГПК
/отменен/ за признаване за установено по отношение на страните, че И.А.Й. и С.
Г.Й. са собственици на дворно място с площ от 575 кв.м, представляващо ПИ XV–142,
кв.24, находящо се в село Шкорпиловци, на основание договор за издръжка и
гледане от 24.02.1983 г.
С определение № 120 от 09.02.2011 г.,
постановено по к.гр.д.№ 1062/2010 г. на ВКС, не е допуснато до касационно
обжалване решение № 239 от 25.02.2010 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по
в.гр.д.№ 1609/2006 г.
Решението по гр.д.№ 3161/2004 г. на Районен
съд – Варна е влязло в законна сила и има сила на пресъдено нещо, следователно съобразно
разпоредбата на член 298, алинея 1 от ГПК с него е отречено правото на
собственост, претендирано от Т.П. и П.П. и основано на възмездна сделка от
30.05.1992 г. и на давностно владение в периода от 1992 г. до 2005 г.
На първо място следва да бъде отбелязано, че П.П.
е бил ответник по иска, предявен срещу него и съпругата му от И.А.Й. и С. Г.Й.,
поради което и в това производство е следвало да изчерпи всичките си възражения
против иска. Доколкото това не е сторено, то следва да се приеме, че
твърдението му, че е придобил правото на собственост по отношение на процесния
имот чрез добросъвестно владение в периода 1992 г. – 2005 г. е преклудирано.
На следващо място - не се установява
фактическата власт да е установена трайно и несъмнено от ищеца П.М. в периода
от 2005 г. до 03.11.2017 г. с намерение за
своене на вещта. Показанията на свидетеля Д.П. се градят на впечатления за
спорния имот, добити едва от 2–3 посещениs
за период от десет години, първото от което през 2007 г. „ходил
съм на мястото с моя трактор преди десет години“/, а последното от преди 5–6
години /“последният път ходих, още не беше направена тази съседната вила, може
би 5-6 години има“/. Извършване на откъслечни действия, изразяващи се в
изораване на дворното място, за което свидетелят сочи, че е с площ от 500 кв.м,
не води до извод за трайно установена фактическа власт. Показанията на другия
свидетел Е.М. относно лицето, което е засаждало култури в спорния имот и
момента на извършването им, не се кредитират от съда, поради явното им
противоречие, тъй като веднъж сочи, че майката на ищеца Т.М.П. е сяла люцерна,
която е съществувала до смъртта й /починала през 2002 г./, а след това, че след
смъртта й, едва през 2004 г. или 2005 г. люцерна за първи път е сял П.П., която
по–късно е изчезнала през 2010 г. – 2011 г.
Показанията на същия свидетел, в частта, с която сочи, че П.М. е оградил
имота от едната му страна с бетонови стълбчета остават изолирани и не
подкрепени от други доказателства. Свидетелят Е.М. следва да се счита и
заинтересован от изхода на спора поради роднинската му връзка с ищеца /първи
братовчеди/ и поради дългогодишните гражданскоправни спорове с ответниците Й.
за други имоти. Вярно е, че вещото лице също установява от огледа на имота, че
същият е ограден, но с оглед признанието на ответниците и показанията на
свидетелите Е.М. и В.А. следва да се приеме, че ищецът П.П. е поставил телена
ограда едва през месец юли 2017 г., което е в хода на разглеждане на настоящия
спор и не навежда до извод за установена фактическа власт от П.П..
Представени са доказателства, че за имота ищецът
и съпругата му са заплащали местен данък и такса „битови отпадъци” за времето
от 2011 г. до 2017 г., включително. Представени са писмени доказателства,
установяващи заплащане на данък върху недвижим имот в село Шкорпиловци и такса
„битови отпадъци” за периода от 2005 г. до 2010 г., които обаче не могат да
бъдат отнесени към имота, предмет на делото. Декларирането на имота в данъчните
служби и плащане на местни данъци и такси обаче не доказват реално упражнявана
фактическа власт с намерение за своене на имота.
За пълнота на изложението следва да се
отбележи, че съгласно член 70, алинея 1, изречение първо от ЗС владелецът е
добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи
собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната
от закона форма е била опорочена. Тоест, освен разгледаните по-горе два
признака на владението /corpus и animus/ е необходимо имотът да се владее на
правно основонание, годно да направи владелеца собственик /обективен признак/ и
владелецът да не знае едно от двете обстоятелства, които са му попречили да
стане собственик – че праводателят му не е собственик или че предписаната от
закона форма е била опорочена /субективен признак/. Съобразно трайно
установената практика на ВКС /решение № 185 от 29.01.2016 г., постановено по
гр.д.№ 2382/2015 г., I ГО; решение № 210 от 27.01.2017 г., постановено по
гр.д.№ 2309/2016 г., I ГО; решение № 109 от 25.05.2015 г., постановено по гр.д.№
7420/2014 г., I ГО; определение № 208 от 06.04.2017 г., постановено по гр.д.№ 4708/2016
г., I ГО/ владението, основано на
придобивно основание, с което е извършено разпореждане с чужди права, е
добросъвестно, ако приобретателят не е знаел, че праводателят му не е
собственик на прехвърлените права, като незнанието трябва да е налице към
момента на сключване на договора, а узнаването на този факт след това не
променя вида на владението. Към 1992 г. ищецът П. е придобил процесния имот въз
основа на договор за покупко-продажба и съобразно член 70, алинея 1, изречение
второ от ЗС достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на
правното основание. В отговора на исковата молба ответниците не са навели
доводи, че ищецът е недобросъвестен. При това положение следва да се приеме, че
не е оборена презумпцията на член 70, алинея 2 от ЗС, а именно, че
добросъвестността се предполага до доказване на противното, което е в тежест на
този, който оспорва, каквото оспорване нямаме. С цитираното по-горе решение по
гр.д.№ 3161/2004 г. на Районен съд – Варна е прието, че договорът за
покупко-продажба от 1992 г. няма вещно-транслативен ефект поради това, че
продавачката не е била собственик на прехвърления имот, но владението на ищеца
е добросъвестно, тъй като той е владял на правно основание, годно да го направи
собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик. Това, че със сила
на пресъдено нещо на влязлото в сила решение е отречено правото на собственост
на П. върху имота въз основа на договора за покупко-продажба от 1992 г. е
ирелевантно за характеристиката на процесното владение като добросъвестно.
Изложеното обаче не влияе на направените по-горе изводи за липса на
доказателства досежно постоянно и несмущавано установяване на владение.
Дори да бъде прието, че ищецът е установил трайна
фактическа власт върху имота, считано от 2005 г., то тя не е била несмущавана,
защото в този период /2004 г.-2011 г./ е било на производство цитиранато
по-горе гражданско дело, водено между страните. Също така след влизане в сила
на решението по гр.д.№ 3161/2004 г. на ВРС на 09.02.2011 г., до 03.11.2017 г.
не е изтекъл изискуемият от закона десетгодишен срок, през който може да се
придобие собствеността.
Въз основа на изложеното следва да се приеме,
че ищецът не е успял да докаже, че в посочения период от 2005 г. до 2017 г. е
установил постоянна, непрекъсната, безсъмненна и спокойна фактическа власт върху посочения имот, поради
което предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
Поради съвпадане на правните изводи на
двете инстанции решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По разноските
Въз основа на отправеното от въззиваемите искане и
съобразно изхода на спора и разпоредбата на член 78 от ГПК, въззивникът следва
да бъде осъден да им заплати и направените пред настоящата инстанция разноски,
които са в размер на 850 лева, представляващи платено възнаграждение за един
адвокат, за което са представени доказателства.
По изложените
съображения и на основание член 271, алинея 1 от ГПК, настоящият състав на
въззивния съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № № 4949 от 28.11.2017 г., постановено
по гр.д.№ 3467 по описа за 2017 г. на Районен съд – Варна, двадесет и четвърти
състав.
ОСЪЖДА П.М.П. ЕГН ********** *** да заплати на
И.А.Й. ЕГН ********** и С.В.Й. ЕГН **********,***, сумата от 850 /осемстотин и
петдесет/ лева, представляваща сторени по делото пред въззивната инстанция
разноски за възнаграждение на един адвокат, на основание член 78, алинея 3 от
ГПК.
Решението може да
бъде обжалвано в едномесечен срок от връчването му на страните с касационна
жалба чрез Окръжен съд – Варна пред Върховен касационен съд по реда на член 280
и следващи от Гражданския процесуален кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.