РЕШЕНИЕ
№. 1699
гр. Пловдив, 26.08.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – гр. Пловдив, ХХVIII състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при
секретаря Румяна Агаларева, като разгледа докладваното от председателя административно
дело № 751/2021 година по описа на
съда, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство чл.145 и сл АПК, вр.
чл. 118 КСО.
Образувано е по жалба от Д.Т.П. с адрес ***, срещу
Решение №2153-15-52/23.02.2021г. на Ръководител на ТП на НОИ – Пловдив, с което
е отхвърлена жалбата му и е потвърдено Разпореждане №151-00-15317-3 от 15.12.2020г.
на Ръководителя на осигуряването за безработица при същото поделение на НОИ, с
което на основание чл.54ж ал.1 КСО, във връзка с чл.11 §3 б.“а“ и чл.65 §2 от
Регламент /ЕО/ 883/2004г. е отказано отпускане на парично обезщетение за
безработица /ПОБ/.
Жалбоподателят навежда твърдения за неговата
незаконосъобразност, поради което настоява за отмяната му. Редовно призован, в съдебно
заседание се представлява от пълномощника адв.К., който поддържа жалбата. По
същество дава становище за незаконосъобразност на административният акт поради
неправилно изяснени обстоятелства. Претендира сторените разноски.
Ответният орган -Директор ТП на НОИ – Пловдив чрез
процесуален представител юриск.П. оспорва жалбата като неоснователна. Излага
подробни съображения за законосъобразност на административното производство и
на атакувания административен акт в депозирано по делото становище. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като прецени допустимостта и
основателността на разглежданата жалба, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това
процесуален срок и от лице, имащо правен интерес от оспорването, поради което
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е основателна,
поради следните съображения.
От фактическа страна се установи, че жалбоподателят е
подал с вх. № 8774706.07.2020г. /peг. № 151-00-15317/06.07.2020г./ искане за
отпускане на ПОБ. В него е посочено, че последната
му заетост е
във Великобритания и същата е прекратена считано от 30.06.2020г.. Във връзка с
така подаденото заявление до П. е изпратено писмо изх. № У-151-00-15317-1/15.07.2020г.
на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив, с
което е изискано представянето на копия на документи. В отговор на жалбоподателят е представил заявление
за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД
U002 и U004, ведно с документи, доказващи осигуряване във Великобритания,
формуляр СА3916 и декларация относно определяне на пребиваване на лицата във
връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004г..Представена е
и Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член
65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. от 10.08.2020 г., в която П. вписал, че
последният му период на заетост е във Великобритания, считано от 19.06.2015 г.
до 30.06.2020 г. Жалбоподателят е посочил, че няма съпруга/партньор и деца, а роднините
му живеят в Република България. Посочено е, че преобладаващата част от
социалните му контакти също са в Република България. Декларирал, че не
притежава собствено жилище в България, както и че възнамерява да се установи в
страната. След извършен преглед на представените към заявлението доказателства
е констатирано, че съгласно представената декларация за определяне на
пребиваването във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004
г. не е доказано по безспорен начин пребиваването на П. в Република България В
декларацията, в т. 3 - „Your time in the UK" (Вашето време във
Великобритания) на приложения Анкетен формуляр СА3916 От 10.08.2020 г., е вписана
за дата на влизане в Обединеното кралство 19.06.2015 г. и дата на напускане на
страната 30.06.2020 г. В тази връзка, чрез Системата за електронен обмен на
социално осигурителна информация между България и EC (ESSI), до КИ на
Великобритания е изпратено искане за информация за пребиваване за извършване на
проверка и изясняване на данните относно пребиваването на лицето. Едновременно с
това, по електронен път, до КИ на Обединеното кралство са изпратени и формуляри
СЕД U001 СВ и U003 за удостоверяване на декларирания от лицето осигурителен
период и доход. Счетено е, че липсва необходимата информация за отпускане на
ПОБ и с разпореждане № 151-00-15317-1/25.08.2020 г. на Ръководителя на осигуряването
за безработица производството по отпускане на ПОБ е спряно на основание чл.
54г, ал. 4 от КСО (в приложимата до 31.12.2020 г.редакция). На 04.11.2020 г. в
ТП на НОИ - Пловдив, чрез Системата за електронен обмен на социално
осигурителна информация между България и EC (ESSI), от КИ на Великобритания, е
получен отговор от компетентната институция на Великобритания, обективиран в
СЕД Н006 с вх. № Ц3206-15-80/04.11.2020 г., с който КИ на държавата-членка
потвърждава, че по отношение на П., Великобритания се явява държава по
пребиваване. Въз основа на получените документи, с разпореждане №
151-00-15317-2/04.12.2020г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ - Пловдив производството по отпускане на ПОБ е възобновено на
основание чл. 55 от АПК.
При преглед на постъпилите документи и установените в
хода на проверката обстоятелства, е прието, че лицето не попада в обхвата на
разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския
парламент и Съвета от 29.04.2004 г., тъй като държавата-членка по пребиваване и
държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната
му заетост съвпадат. С разпореждане № 151-00-15317-3/15.12.2020 г., на
основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, б."а" и чл.
65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е постановен отказ за отпускане на ПОБ по
подаденото от П. заявление вх. № 151-00-15317/06.07.2020 г. Разпореждане № 151
-00-15317-3/15.12.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ – Пловдив. Разпореждането е връчено на жалбоподателя лично, на
18.01.2021 г., с обратна разписка. П. е оспорил отказа пред горестоящия в
йерархията административен орган, като в жалбата си посочва, че неправилно е прието,
че пребиваването му е в Обединеното кралство, че е гражданин на РБългария, имащ
постоянен и настоящ адрес, удостоверени с приложените удостоверение изх. №
14218/27.01.2021 г. и удостоверение изх. № 14219/27.01.2021 г., както и че за
посочения последен период на заетост във Великобритания от 19.06.2015 г. до
30.06.2020 г. при всяка възможност се е връщал в България, за да посети
семейството, близките и дома си. Към жалбата са приложени 39 броя месечни
сметки от Българска телекомуникационна компания ЕАД, 11 броя извлечения от кредитна
карта, издадена от ТИ БИ АЙ БАНК, 16 броя извлечения от кредитна карта,
издадена от УНИКРЕДИТ БУЛБАНК, 11 броя резервации за полети, удостоверение за
постоянен адрес изх. № 14218/27.01.2021 г., удостоверение за настоящ адрес изх.
№ 14219/27.01.2021 г.
С Решение №2153-15-52/23.02.2021г. Директорът на ТП на
НОИ – Пловдив е отхвърлил жалбата на П. и е потвърдил Разпореждане №151-00-153174-3/15.12.2020г.
на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив. За да
постанови този резултат, ответният административен орган е приел, че видно от получен
документ Н006, компетентната институция на Обединеното кралство е удостоверила,
че именно Великобритания се явява страна по пребиваване. Прието е, че предвид
така получения документ, е безспорно установено, че именно Великобритания се
явява държава по пребиваване по отношение на П., и че лицето не попада в
обхвата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., тъй като
държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е
прилагало по време на последната заетост на лицето съвпадат. Цитирана е
разпоредбата на чл.5 т.1 от Регламент/ЕО/ №987/2009г. за установяване
процедурата за прилагане на Регламент/ЕО/ №883/2004г. за координация на
системите за социална сигурност, съгласно която документи, които са издадени от
институция на държава-членка и показват положението на дадено лице за целите на
прилагането на основния регламент и на регламента по прилагане, и подкрепящите
доказателства, въз основа на които са издадени документите, се приемат от
институциите на останалите държави-членки, доколкото не са отнети или обявени
за невалидни от държавата-членка, в която са били издадени. При това положение
и при наличие на валиден документ по смисъла на чл.5 ал.1 от Регламент/ЕО/
№987/2009г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент/ЕО/
№883/2004г. за координация на системите за социална сигурност, удостоверяващ по
безспорен начин пребиваването на Д.П., посочените в жалбата факти и
обстоятелства, включително произтичащите такива от приложените доказателства
към нея, а именно: 39 броя месечни сметки от Българска телекомуникационна
компания ЕАД, 11 броя извлечения от кредитна карта, издадена от ТИ БИ АЙ БАНК,
16 броя извлечения от кредитна карта, издадена от УНИКРЕДИТ БУЛБАНК, 11 броя
резервации за полети, удостоверение за постоянен адрес изх. № 14218/27.01.2021
г., удостоверение за настоящ адрес изх. № 14219/27.01.2021 г., е прието, че са
ирелевантни и същите няма как да доведат до промяна в преценката по отношение
на пребиваването на лицето. Според решаващия орган, всички тези обстоятелства
не дават повод за формиране на различно от вече потвърденото от
държавата-членка становище по отношение на пребиваването на П. и е потвърдил
Разпореждане №151-00-15317-3/15.12.2020г. на Ръководителя на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ - Пловдив, с което на основание чл.54ж ал.1 КСО, във
връзка с чл.11 §3 б.“а“ и чл.65 §2 от Регламент/ЕО/ №883/2004г. е отказано
отпускане на ПОБ на жалбоподателя.
Недоволен от произнасянето, жалбоподателят инициирал
настоящото съдебно производство. В хода на съдебното производство по делото са разпитани
в качеството им на свидетели С.Й.С. /леля по майчина линия на жалбоподателя
и С.И.И. /без роднинска бръзка/. Свидетелят
Стоянова заявява, че първоначално жалбоподателят е бил таксиметров шофьор, след
това в работил в банка, в „Спиди“, а след това заминал за Англия, където работел
като шофьор от 2015 г. до 2020 г. От 2020 г. до сега живее само в България,
като към момента работи в куриерска фирма в Пловдив кат шофьор. За времето, в което е работил в Англия си идвал
много често - на всички семейни празници, на Коледа, на Нова година и през
лятото. Стоянова сочи, че тъй като майката на П. се разболяла той се прибирал много
на две седмици. През 2020 г. П. се прибрал в България в края на лятото и от
тогава не е ходил във Великобритания или в друга държава. Свидетелят И. сочи, че с жалбоподателя са приятели и поддържат
връзка. Знае, че от 2015 г. до 2020 г. П. работи във Великобритания, но непрекъснато
си е идвал в България за летни почивки и през празниците, като през зимата
престоя му в България бел в по-голям. За постоянно се върнал през 2020 г. и към
момента работи в България.
Фактическата обстановка не е спорна между страните.
При така установеното от фактическа страна, съобразно
събраните в производството гласни и писмени доказателства, преценени поотделно
и в тяхната съвкупност, съдът прие следното
от правна страна:
Оспореният административен акт е постановен от
материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма и при спазване на
административнопроизводствените правила. По отношение на преценката за
съответствието с материалноправните разпоредби, прие следното:
Настоящият състав намира, че спорът в случая е относно
това, коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за
безработица. Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории
лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са
осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия;
как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Но разпоредбите на ЕС
определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички
национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането
на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи
се съдържат в Регламент/ЕО/ №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от
01.05.2010г., както и в Регламент/ЕО/ №987/2009 на Европейския парламент и на
Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на
Регламент/ЕО/ №883/2004г.. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът
се прилага пряко, т.е., съдържащите се в регламента правила като нормативни
разпоредби с обща правна сила са пряко приложими във всички държави –
членки/чл.288 ДФЕС/ и са задължителни за спазване от националните органи и
администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат
приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните
законодателства. Съгласно чл.3 от Регламент/ЕО/ №883/2004г. разпоредбите му се
прилагат към всички законодателства/по смисъла на чл.1 б.„л“/ относно
посочените клонове на социална сигурност/обезщетения и помощи/, в т.ч. и
относно обезщетенията за безработица/чл.3 §1 б.“з“/.
Няма спор по делото, че П. е гражданин на Република
България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което и е лице,
спрямо което намира приложение Регламент/ЕО/ №883/2004г./чл.2 от Регламента/, с
който регламент са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в
сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и
обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:
определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на
периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По
отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на
приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва
да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия
е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения
от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна
държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани
в чл.65 от Регламент/ЕО/ №883/2004г., сред които е и правилото на §2, в който е
уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Легална дефиниция
на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл.1 §3 б.„й“ от цитирания Регламент, а
именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място/на обичайно
пребиваване на лицето/ се определя съгласно чл.11 §1 от Регламент/ЕО/
№987/2009/Регламента по прилагането/, с оглед центъра на интересите на
съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно
релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на
територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските
връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч.
постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно
изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл.11 §2 от Регламента по
прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на
обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича
от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на
лицето. В чл.1 б.„й“ и б.“к“ от Регламент/ЕО/ №883/2004 пък се прави
разграничение между „пребиваване“ и „престой“. А в изготвения съвместно с
държавите-членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“,
„временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в
законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава-членка е
отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на
граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки. Съгласно правото на
ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една
държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по
социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и
самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в
държавата по месторабота, а неактивните/напр. пенсионери и студенти/ - в
държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по
обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят
в повече от една държава-членка. В наръчника се разглеждат специфичните
критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото
на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и
роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в
съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост/по-специално
мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният й
характер, както и продължителността на договора за работа/; упражняването на
неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко
постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето
плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на
всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост
могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така
конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на
мястото на пребиваване, като например при погранични, сезонни или командировани
работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е
характерна голяма мобилност.
Съдът намира, че е неправилна преценката на
административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на
жалбоподателя. Не е спорно между страните, че П. е осъществявал през периода 19.06.2015г.
- 30.06.2020г. трудова дейност на територията на Великобритания, както и че към
момента на подаване на заявлението за отпускане на безработица е безработно
лице. От данните по делото е видно, че след прекратяване на трудовото дейност във
Великобритания, след 30.06.2020г. , същият се е завърнал в Република България. Декларирал
е, че през периода на последната му заетост във Великобритания, преобладаващата
част от роднините му са живели в Република България. Действително, посочил е,
че не притежава собствено жилище в Република България, но такова не се установява,
да притежава и във Великобритания. П. е декларирал обаче, че възнамерява да се
установи трайно в Република България. Така декларираното се потвърждава в пълна
степен както от събраните по делото доказателства, така и от свидетелските
показания. Достатъчно е в тази връзка да се посочи, че както от представеното
от жалбоподателя удостоверение за настоящ и постоянен адрес, се установява, че
както постоянният, така и настоящият адрес на П. са на територията на Република
България, което потвърждава намеренията му рано или късно да се завърне в
родината. Тези данни сочат, че центърът на интересите на П. е именно в
Република България, в която той е заявил категорично намерение да се установи.
Това е и мястото на обичайно му пребиваване по смисъла на чл.11 от
Регламент/ЕО/ №987/2009.
Не е спорно и също така, че към момента на подаване на
заявлението П. е безработно лице. Същият е пребивавал за времето на трудовата
си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно
във Великобритания. Безспорно установено е обаче, че оспорващият не продължава
да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал в тази държава-членка/т.е.
във Великобритания/, на чието законодателство за последно е бил подчинен, за
това същият не се е регистрирал/т.е. не се е поставил на разположение/ в
службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване/за времето на трудова
заетост/ във Великобритания, а се регистрира в България, където той се е върнал
и обичайно пребивава с намерение да остане да живее в България, като си намери
работа, което се подкрепя от събраните по делото доказателства. Приложимото
законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното
местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно
- законодателството на Република България. Обезщетението за безработица,
претендирано от П., следва да бъде поискано именно по реда и при условията на
действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски
регламенти за това. В този смисъл е т.3 от Решение №U3 от 12.06.2009г. на
Административната комисия за координация на системите за социална сигурност,
съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно
отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на
заетост/например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено
или срокът му е изтекъл/, то се разглежда като напълно безработно в
съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се
предоставят от институцията по местопребиваване. Все в тази насока следва да се
посочи, че за разлика от националното ни законодателство, европейските правила
за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза
не предвиждат възможност дори за спиране производствата по отпускане на
обезщетение/още по-малко пък за отказ/ в случаи от категорията на процесния. За
сметка на това уреждат правила за временно прилагане на законодателството и
предварително предоставяне на обезщетения, които са регламентирани в член 6 от
Регламент/ЕО/ №987/2009. В параграф 2 на цитирания член 6 от Регламент/ЕО/
№987/2009 е предвидено, че когато има различия в становищата на институциите
или органите на две или повече държави-членки относно това коя институция
следва да предостави парични обезщетения или обезщетения в натура, съответното
лице, което би могло да претендира за обезщетения, ако нямаше спор, има право
предварително да получава обезщетенията, предвидени в законодателството,
прилагано от институцията по мястото му на пребиваване, или, ако това лице не
пребивава на територията на нито една от съответните държави-членки,
обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията, до
която първо e било подадено искането. С други думи казано, правото на ЕС предвижда
дори предварително получаване на обезщетение от трета страна. И всичко това е с
оглед спазване целта на социалното осигуряване - получаване на адекватно на
размера на внасяните осигуровки обезщетение за осигуреното лице при
настъпването на съответното осигурително събитие. Ето защо и по изложените
съображения, съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ -
Пловдив и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в
нарушение на закона и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не
позволява делото да се реши по същество, същото следва да се върне като
преписка на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Пловдив
за ново произнасяне по заявлението на Д.Т.П. при съобразяване с мотивите на
настоящето решение.
При посочения изход на спора, на основание чл.120 ал.2 КСО, на жалбоподателя се дължат извършените разноски по производството. Те се
констатираха в размер на 300 лева, представляващи възнаграждение за един
адвокат.
Така мотивиран, на осн. чл.172 ал.2 АПК Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба на Д.Т.П., с постоянен адрес
*** Решение №2153-15-52/23.02.2021г. на Директор на ТП на НОИ – Пловдив, с
което е отхвърлена жалбата му с вх.№1012-15-38/28.01.2021г. и е потвърдено
Разпореждане №151-00-15317-3 от 15.12.2020г. на Ръководителя на осигуряването
за безработица при същото поделение на НОИ, с което на основание чл.54ж ал.1 КСО, във връзка с чл.11 §3 б.“а“ и чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004г. е
отказано отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/, като
незаконосъобразно.
ИЗПРАЩА административната преписка на
Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив за ново
произнасяне по заявление вх. №151-00-15317/06.07.2020г. от Д.Т.П., съобразно
даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване и прилагане на
закона.
ОСЪЖДА Национален осигурителен институт –
град София да заплати на Д.Т.П. с адрес *** сумата от 300.00 /триста/ лева
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно разпоредбата
на чл.119, вр. чл.117 ал.1, т.2 б.“б“ КСО и не подлежи на касационно обжалване или протест.
СЪДИЯ: