Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………….
гр. София, 31.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, 10-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено
на седми декември две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РУСИ АЛЕКСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ : АНЕЛИЯ ЩЕРЕВА
мл. с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Елка
Григорова и в присъствието на прокурора Сашо Тотев, като разгледа докладваното
от съдия Алексиев ВНОХД
№ 4913 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда от 21.03.2018 г. по НОХД №
2642/2017 г., Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 94-ти
състав, е признал подс. Ю.С.Д. за виновна в това, че на 15.03.2016 г., около
17.10 ч., в офис - каса на „Изи Пей“, находяща се в гр. София, кв. „Борово“,
ул. „******, чрез извиване с лявата си ръка на безименния пръст на дясната ръка
на пострадалата, е причинила на Б.М.С., ЕГН **********, средна телесна повреда,
изразяваща се в многофрагментно счупване на проксималната фаланга (костицата на
пръста, най-близка до дланта) на 4-ти пръст на дясната ръка и частично
разкъсване на разгъвачното сухожилие на 4-ти пръст на дясната ръка, което е
реализирало медико - биологичния признак трайно (за срок по-дълъг от тридесет
дни) затруднение на движенията на десния горен крайник – престъпление по чл.
129, ал. 2, пр. 2, алт. 2, вр. ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 54
от НК я е осъдил на наказание „лишаване от свобода“, за срок от девет месеца,
чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, е отложил за срок от три години,
считано от влизане на присъдата в сила. Осъдил е подсъдимата, на основание чл.
189, ал. 3 от НПК, да заплати направените по делото разноски в хода на
досъдебното производство и пред първоинстанционния съд, по сметка на СДВР и в
полза на държавния бюджет, както и сторените от частния обвинител (ЧО) Ю.С.Д.,
за адвокатско възнаграждение, а също и, на основание чл. 190, ал. 2 от НПК,
сумата от по пет лева, представляваща държавна такса за служебно издаване на
всеки един изпълнителен лист.
Недоволен от така постановената
присъда е останал упълномощения защитник – адв. К.С., БлАК, на подс. Ю.Д.,
който, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, е депозирал въззивна жалба с
допълнение. В нея бланково се твърди, че присъдата е неправилна, необоснована и
незаконосъобразна, без да се ангажират каквито и да е аргументи в тази насока.
Желае се изменение на обжалваната осъдителна първоинстанционна присъда, в
насока намаляване на наложеното наказание или освобождаване на подсъдимата от
наказателна отговорност, по реда на чл. 78а от НК.
С подадената въззивна жалба с
допълнение не се правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
В
разпоредително заседание от 28.11.2018 г., въззивният съд, по реда на чл. 327
от НПК, след като се запозна с въззивната жалба с допълнение, както и с
приложените материали към делото, прецени, че за правилното изясняване на
обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимата и/или свидетели,
изслушване на вещи лица, както и ангажирането на нови гласни, писмени и/или
веществени доказателства и в този смисъл не се налага провеждане на въззивно
съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция по
чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото.
С
оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото
лице обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т.
7 от НК, въззивният съд намери, че присъствието му в съдебното заседание е
задължително.
В
открито съдебно заседание пред въззивния съд, защитникът на подсъдимото лице –
адв. С., поддържа жалбата, по наведените в същата съображения. Излага доводи,
че първият съд е тълкувал превратно доказателствената съвкупност, като е
установил неправилно фактическата обстановка по делото по отношение на механизма
на получаване на телесните увреждания на пострадалата, а оттам неправилно е
приел, че подсъдимата е действала умишлено, по отношение на причиняването им.
Посочва, че от събраните по делото доказателства, включително и от разпита на незаинтересованите
от изхода на делото свидетели, сред които и св. Б., се налага изводът, че в
хода на възникналото спречкване между подсъдимата и пострадалата, и двете са се
хващали за ръцете, в резултат на което на пострадалата е била причинена телесна
повреда, но по отношение на същата подзащитната му е действала по
непредпазливост. Предлага на съда да приеме, че причиняването на телесна
повреда от страна на подсъдимата е извършено при условията на чл. 133 от НК.
Желае присъдата на СРС да бъде изменена, като се приеме, че подсъдимата е
осъществила деянието по непредпазливост и същата да бъде освободена от
наказателна отговорност, с налагане на административно наказание.
Представителят
на СГП намира присъдата на първоинстанционния съд за правилна и
законосъобразна. Счита обвинението за доказано по безспорен и категоричен
начин, а присъдата – постановена след внимателен анализ на доказателствата по
делото и убедително мотивирана. Посочва, че първият съд правилно е кредитирал с
доверие показанията на св. С., които се потвърждават и от тези на св. Б.и
заключението на назначената и изготвена съдебномедицинска експертиза. Акцентира,
че от заключението на вещото лице с категоричност се установява, че за да бъде
причинено констатираното при пострадалата телесно увреждане е било необходимо
въздействие с голяма сила. Предлага присъдата да бъде потвърдена в цялост.
Частният
обвинител (ЧО) Б.М.С., редовно призована, не се явява и не ангажира становище
по фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване и по
основателността на депозираната въззивна жалба.
Единият
от поверениците на ЧО Б.М.С. – адв. Р., намира, че с деянието си подсъдимата е
осъществила от обективна и субективна страна състава на вмененото ѝ престъпно
посегателство, като е действала с форма на вината „пряк“ умисъл. Посочва, че
първият съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е постановил
обстойни и изчерпателни мотиви към съдебния акт. Изтъква, че за да постанови
присъдата си, СРС правилно е дал вяра на показанията на свидетелите С., Б., Б.и
Д. и заключението на съдебномедицинската експертиза, между които, според
повереника, не се констатират противоречия. Посочва, че прекият умисъл на подсъдимата
се извежда от действията ѝ, и в частност от това, че с лявата си ръка е
извила 4-и пръст на лявата ръка на пострадалата, като при това е действала със
значителна сила. Желае въззивната жалба да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а присъдата на първия съд да бъде потвърдена, като правилна и
законосъобразна, като отправя и искане за присъждане на направените пред СГС
разноски от доверителката му.
Другият
от поверениците на ЧО Б.М.С. – адв. Й., се присъединява към позицията на
представителя на държавното обвинение и на адв. Р.. Акцентира върху заявеното
от вещото лице в проведеното на 09.10.2017 г. съдебно заседание, че за да се
получи установеното от него увреждане е трябвало да се приложи значителна сила,
като натиск и усукване са били упражнени само върху един пръст, тъй като в
противен случай е щяло да бъдат увредени и други пръсти. Навежда доводи, че
след първоначалното съприкосновение между подсъдимата и пострадалата, подс. Д.
е напуснала помещението, след което отново се е върнала и е нападнала
пострадалата, при което, според повереника, не може да се говори за извършване
на деянието по непредпазливост. Намира за неоснователна претенцията на защитата
за приложение на института по чл. 78а от НК, като в тази насока се мотивира с
предвидения максимален размер на наказанието „лишаване от свобода“ за
извършеното престъпление – до шест години, и с това, че от деянието са
настъпили имуществени вреди. Отправя искане за потвърждаване на
първоинстанционната присъда.
Подсъдимото
лице, в правото си на лична защита, заявява, че на инкриминираната дата
действително е била в пункта, но не се е връщала обратно, тъй като е била с
малко дете и не е искала то да бъде свидетел на агресията срещу нея. Посочва,
че ако е имало спречкване, тя е действала при самозащита, за да не ѝ
бъде нанесен побой пред малкото ѝ дете. Посочва, че е сигурна в това, че
е невинна. При упражняване правото си на последна дума, желае от съда да бъде
оневинена.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен
акт, изложеното във въззивната жалба с допълнение, както и доводите и
възражения, направени в съдебното заседание и след като въз основа на
императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на
обжалвания съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност,
обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира
за установено следното :
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл.
320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.
За да постанови обжалваната присъда,
СРС е провел съдебно следствие по общия ред. Приобщил е по реда на чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните на досъдебното производство писмени
доказателствени средства. Съобразил е събраните пред него и на досъдебното
производство относими гласни, писмени и веществени доказателствени средства,
писмени и веществено доказателства и способ на доказване - експертиза, а именно
: гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите Б.М.С. (л. 84 – л. 85 от съдебното
производство), К.Б.Б. (л. 85 – л. 85/гръб от съдебното производство), Т.Ц.Б.(л.
86 – л. 88 от съдебното производство и тези, снети в хода на досъдебното
производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281,
ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НПК – л. 25, и на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК – л. 25/гръб от досъдебното производство), Р.Д.Д. (л. 88 – л. 88/гръб от
съдебното производство), обясненията на подс. Д., снети в хода на съдебното
следствие л. 121/гръб – л. 122 от съдебното производство) ; писмените
доказателствени средства и писмени доказателства – протокол за
разпознаване на лица и предмети от 20.10.2016 г. (л. 34 от досъдебното
производство), заверени електрофотографски (ксерографски) копия на
съдебномедицинско удостоверение №
59.03/2016 г. (л. 13 от досъдебното производство), епикриза, издадена от
УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ по отношение на Б.М.С. (л. 14 – л. 15 от досъдебното
производство), писмо от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, изх. № АО-25-517/12.07.2016 г., ведно със заверени
електрофотографски (ксерографски) копия на ИЗ № 9886/2016 г. на Б.М.С. (л. 50 –
л. 65 от досъдебното производство), писмо от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, изх. № АО-25-923/25.11.2016 г., ведно със заверени
електрофотографски (ксерографски) копия на ИЗ № 9886/2016 г. на Б.М.С. (л. 89 – л. 101 от
досъдебното производство), заверено електрофотографско (ксерографско) копие на
амбулаторна книга на 108-ми кабинет при УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ към 15.03.2016
г. (л. 105 – л. 107 от досъдебното производство), заверени електрофотографски
(ксерографски) копия на фактури от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ и фискални бонове,
удостоверяващи плащане по фактурите във връзка с лечението на пострадалата (л.
40 – л. 63 от съдебното производство), разписки № 04000425230596 и 04000425230597 от „Изи Пей“
АД (л. 20 от досъдебното производство), писмо от „Изи Пей“ АД, изх. № 5636/28.03.2016 г. (л. 12 от досъдебното
производство), писмо от „Изи Пей“ АД, изх. № 12790/13.07.2016 г., ведно със заверено
електрофотографско (ксерографско) копие на трудов договор на Т.Ц.Б.(л. 37 и л.
38 от досъдебното производство), писмо от „Изи Пей“ АД, изх. № 12863/14.07.2016 г., ведно със справка за
извършени платежни операции на 15.03.2016 г. за времето от 17,00 ч. до 17,19 ч.
(л. 39 и л. 40 от досъдебното производство), писмо от „Софийска вода“ АД, рег. № 34-817/19.08.2016 г., ведно със заверени
електрофотографски (ксерографски) копия на заявление за смяна на собствеността
на имота и декларация от Ю.С.Д. (л 45 – л. 47 от досъдебното производство), справка
от „Теленор България“ ЕАД, изх. №
18923/27.11.2017 г. (л. 99 от съдебното производство), справка от „БТК“ ЕАД,
изх. № 19324/27.11.2017 г. (л. 101 от
съдебното производство), справка от „Мобилтел“ ЕАД, изх. № 23244/27.11.2017 г. (л. 108 от съдебното
производство), писмо от СДВР – Оперативен дежурен център, рег. № 513р-91559/01.12.2017 г. (л. 107 от
съдебното производство), писмо от Дирекция „Национална система 112“ – РЦ 112 –
София, рег. № 57/21.02.2018 г. (л. 114
от съдебното производство), справка за съдимост на подсъдимото лице (л. 118 от
съдебното производство) ; веществени
доказателствени средства – снимки, оформени във фотоалбум към протокол за разпознаване
на лица (л. 35 от досъдебното производство) ; веществено доказателство - оптичен носител към писмо от Дирекция
„Национална система 112“ – РЦ 112 – София, рег. № 57/21.02.2018 г. (л. 113 от съдебното
производство) и способ на доказване
– заключение на съдебномедицинска експертиза по писмени данни (л. 67 – л. 72 от
досъдебното производство).
Пред настоящата съдебна инстанция не бе проведено съдебно следствие,
респективно не бяха представени и събрани нови доказателства и доказателствени
средства. Въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи изцяло на
база на доказателствата, събрани в хода на съдебното следствие пред първата
съдебна инстанция.
Въззивният съд намира, че вътрешното
убеждение на районния съд по съставомерните факти е формирано въз основата на
правилен анализ на събраните по делото доказателствени материали, като изцяло
споделя доводите и съображенията му относно обясненията на подсъдимата,
показанията на разпитаните свидетели и
приложените писмени и веществени доказателства и доказателствени средства.
Първостепенният съд е кредитирал изцяло показанията на разпитаните по делото
свидетели и частично – обясненията на подсъдимото лице, в съвкупност с
посочените по-горе писмени и веществени доказателствени средства и писмени
доказателства и способ на доказване - експертиза, като на базата на така
събраните и проверени доказателства и доказателствени средства е изградил
своето вътрешно убеждение относно фактическата обстановка по делото, която се
споделя напълно и от настоящия съдебен състав. Съдът не е дал вяра единствено
на обясненията на подсъдимата, че конфликта е бил иницииран от пострадалата и
при „сбутването“ между двете подсъдимата само се е отбранявала, като е
съобразил, че същите се оборват от показанията на свидетелите С. и Б..
С оглед горното, въззивният съдебен състав намира, че не са налице
основания за промяна на установената от районния съд фактическа обстановка, тъй
като, от една страна, пред настоящата инстанция не се установиха нови факти и
обстоятелства, а от друга, същата е правилно установена, на база вярна и точна
преценка на доказателствения материал. Анализът на същия сочи на следното :
На 15.03.2016 г., към 17.00 ч., подсъдимата се намирала пред каса на
„Изи Пей“, находяща се в кв. „Борово“, ул. „Невестина скала“, за да заплати
битовите си сметки. Тъй като на касата имало друга клиентка, подсъдимата
изчаквала пред вратата на помещението. На работа била св. Т.Б., която към
15.03.2016 г. изпълнявала длъжността „оператор - касиер“. По същото време, за
да плати сметките си за ползвани комунални услуги, в касата на „Изи Пей“ АД
дошла и ЧО Б.С.. С. подминала чакащата пред вратата Д., влязла в помещението и
застанала на около един метър от касата. Подсъдимата Ю.Д. направила забележка
на ЧО Б.С., че тя също чака и ѝ казала да не я прережда и да застане зад
нея, за да изчака своя ред. ЧО С. отстъпила ред на подсъдимата С., но
възникналият между двете жени словесен спор продължил, като докато подсъдимата
плащала сметките си, двете си разменяли обидни реплики. След като подсъдимата
заплатила сметките си, двете с ЧО С. се сборичкали с ръце. Свидетелката Б.излязла
от касата, за да ги разтърве. След като ги разтървала, св. Б.се върнала зад
гишето. Подсъдимата Д. излязла пред помещението, а Б.С. останала вътре, за да
плати сметките си. Няколко секунди по-късно, подсъдимата Ю.Д. се върнала
обратно в помещението, където все още се намирала ЧО С., и конфликтът между
двете се подновил, като двете отново се сборичкали с ръце. При сборичкването,
подс. Ю.Д. хванала с лявата си ръка безименния пръст на дясната ръка на ЧО Б.С.
и го извила наляво. Свидетелката Б.отново излязла от гишето и казала на двете
жени да прекратят саморазправата си, след което подсъдимата си тръгнала, а ЧО С.
останала в помещението. С. усетила болка в пръста си, хванала се за ръката и се
обадила на сина си – св. Кирил Б., за да дойде и да я вземе. Свидетелят Б. се
отзовал на молбата на майка си и отишъл, за да я вземе. Двамата се прибрали в
дома им, като впоследствие и тъй като ЧО С. продължавала да изпитва силни
болки, С. и синът ѝ посетили УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, където се
установило, че при св. С. е налице многофрагментно счупване на проксималната
фаланга на 4-ти пръст на дясната ръка и частично разкъсване на разгъвачното
сухожилие на 4-ти пръст на дясната ръка. Констатираните увреждания наложили
дясната ръка и безименният пръст на св. С. да бъдат обездвижени, а няколко дни
по-късно била извършена и оперативна интервенция, след която на ЧО била
поставена шина.
Подсъдимата Ю.С.Д. е родена на *** ***, българка,
българска гражданка, неомъжена, със средно образование, трудово ангажирана,
живуща ***, ЕГН **********.
Същата
е неосъждана.
Така възприетата от
въззивния съд фактическа обстановка по делото по съществото си кореспондира
изцяло с установената и от първата инстанция. Фактическите констатации на
първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на
доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и
от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите
обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от
обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната
логика. При изграждане на фактическата обстановка от районния съд не са
допуснати процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй
като са обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да са били
подценени или игнорирани за сметка на други. Решаващият съд по ясен и
убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение,
като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното
установяване. Обсъдени
са противоречията в доказателствените материали и са изложени убедителни доводи
относно това кои доказателства съдът кредитира и кои – не. Настоящият въззивен
състав, като напълно се солидаризира с доказателствения анализ на първата
инстанция, счете, че се явява безпредметно той да бъде преповтарян в настоящото
изложение. В тази връзка е необходимо да се посочи, че когато изразява съгласие
с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не
е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да
анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на
наведените доводи в жалбата или протеста (решение № 181/2012 г. на ВКС, І н. о., решение № 372/2012 г. на ВКС, III н. о., решение № 513/2013 г. на ВКС, І н. о., решение № 371/2016 г. на ВКС, ІІІ н. о.).
С оглед на
изложеното и без да бъдат преповтаряни изводите на СРС, настоящият съдебен състав намира
за необходимо, с оглед на доводите и възраженията във въззивната жалба, както и
в съответствие със законово вмененото му задължение за служебна проверка на
правилността на присъдата в цялост, да посочи следното :
Правилно и в
съответствие с установеното от всички останали доказателствени източници, съдът
е поставил в основата на изводите си по фактите, показанията на ЧО Б.С., като е
приел, от една страна, че същите са единни, вътрешно непротиворечиви, логични и
житейски убедителни поради което и са депозирани обективно, безпристрастно и
добросъвестно, а от друга – че намират категорична доказателствена опора в
съобщеното от свидетелите Б., Д. и Б., в заключението на назначената и
изготвена СМЕ по писмени данни и писмените доказателства и доказателствени
средства, събрани по делото. Така, показанията на тази свидетелка, по отношение
местонахождението ѝ и това на подсъдимата към инкриминираните дата и час,
а именно в каса на „Изи Пей“ АД, се потвърждават от показанията на свидетелите Б.,
Д. и Б., както и от обясненията на подс. Д., по отношение на тези обстоятелства
и от приложените по делото разписки № №
04000425230596 и 04000425230597 от „Изи Пей“ АД (л. 20 от досъдебното
производство), поради което следва да се приеме, че тези факти и обстоятелства
са безспорно установени.
Показанията на св. С., в
съвкупност с тези на св. Б.и обясненията на подс. Д., послужиха на инстанциите
по същество да формират еднозначни изводи по отношение на поводът за конфликта
между подсъдимата и пострадалата, както и разменените помежду им реплики.
Събраните по делото доказателствени източници в тази насока са напълно
еднопосочни и взаимно допълващи се. Тук е мястото да се отбележи, че в хода на
разпита си пред съда, подсъдимата не отрича възникналия конфликт и размяната на
реплики с пострадалата, но и не дава обяснения, че е отправяла обидни и провокативни
изрази по отношение на ЧО С.. Поведението на подсъдимата в тази насока, обаче,
изразяващо се в отправяне на обидни реплики към ЧО, съдът установи по несъмнен
начин, кредитирайки показанията на св. С., като прецени, че съобщеното от нея
се подкрепя от показанията на св. Б., в т.ч. и депозираните от нея в хода на
досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност от първия
съд, и е логично и житейски убедително, предвид ескалацията на конфликта, без
съмнение провокирана от продължителната размяна на обидни и провокативни
реплики. Констатираното противоречие измежду така събраните гласни
доказателствени средства съдът отдаде на стремежа на подсъдимата да омаловажи
поведението си и да посочи именно пострадалата като инициатор на конфликта,
като по този начин формира защитна версия по повдигнатото ѝ обвинение.
Ето защо и въззивният съд прецени, че не може да постави обясненията на
подсъдимата, в обсъжданата част, в основата на изводите си по фактите, а за да
установи същите, се позова на показанията на свидетелите С. и Б., както
правилно е направил и първият съд.
Вярно е, че между така
събраните гласни доказателствени средства се констатиран известни несъществени
несъответствия, но същите съдът отдаде на изминалия сравнително продължителен
период между датата на извършване на инкриминираното деяние – 15.03.2016 г. и
тази на разпита на свидетелите пред съда – 09.10.2017 г., при което е съвсем
естествено свидетелите да не могат да възпроизведат в пълнота и детайли
възприетата от тях фактическа обстановка, а не на недобросъвестност или
субективизъм при депозиране на показанията им пред съда. Констатираните
непълноти не разколебават извода на въззивната инстанция, че показанията на
тези свидетели са депозирани обективно и безпристрастно, нито изключват
възможността да бъдат ползвани от съда при формиране на свободното му
вътрешносъдийско убеждение, относно предмета на доказване по делото. И това е
така, тъй като, от една страна, в своята съвкупност и единство, показанията на
разпитаните и цитирани по-горе свидетели са достатъчни, за да формират извода
на съда относно фактите и обстоятелствата, относими към предмета на доказване в
производството, а от друга – да послужат за проверка на достоверността на
останалите, събрани по делото гласни доказателствени средства. Настоящата
инстанция не може да подмине без внимание факта, че св. С. е конституирана в
качеството ѝ на частен обвинител по делото и в този смисъл безусловно се явява
заинтересована от изхода на делото. Това обстоятелство, обаче, не води до
еднозначен извод, че свидетелката априори депозира необективни показания пред
съда, които не следва да бъдат кредитирани с доверие. Евентуален субективизъм и
пристрастност при депозиране на показания следва да се установи по отношение на
всеки свидетел и то въз основа на задълбочен анализ и съпоставка на показанията
му с останалите, събрани по делото, доказателства, а не да се предполага, тъй
като противното би довело до принципна невъзможност да се установяват факти и
обстоятелства, възприети, поради естеството си, само от пострадалите лица. В
конкретния по делото случай, показанията на св. С. в нито една тяхна част не се
оборват от останалия, събран по делото доказателствен материал, а тъкмо
напротив – получават категорична доказателствена опора. Поради това и за
въззивния съд не възникна съмнение, че с показанията си ЧО С. се стреми да
изясни в максимална степен и в пълнота фактите и обстоятелствата, относими към
предмета на доказване, и то – обективно, безпристрастно и добросъвестно.
Настоящата инстанция се
довери изцяло на съобщеното от свидетелите С. и Б.и относно връщането на подс. Д.
в касата на „Изи Пей“ АД, след първоначалното спречкване между подсъдимата и пострадалата,
като прецени, че същите са напълно единни, еднопосочни, взаимно допълващи се и
непротиворечиви. Пред настоящия съдебен състав подсъдимата отича да се е
връщала повторно в касата, като обосновава тази си теза с това, че не е искала
малкото ѝ дете да става свидетел на агресивното поведение на
пострадалата. СГС, обаче, не възприема доводите на подсъдимата в тази насока,
тъй като, от една страна, същите не намират опора в доказателствената
съвкупност, а от друга – доколкото по делото безспорно е установено, че именно
подсъдимата е инициирала конфликта с пострадалата, във връзка с опасенията ѝ,
че ЧО С. ще я пререди, и е разменяла обидни и провокативни реплики със същата
по време на целия си престой в касата, в присъствието на малкото ѝ дете,
не може да се приеме, че последното обстоятелство е упражнило възпиращо
въздействие спрямо подсъдимата да не влезе повторно в касата, където да
продължи конфликта си с пострадалата свидетелка.
Показанията на св. С. и
тези на свидетелите Б.и Б., ведно със заключението на вещото лице Веселинов,
изготвило СМЕ по писмени данни, послужиха на инстанциите по същество да
установят механизма на извършване на инкриминираното деяние. Така събраните по
делото доказателствени източници, освен че са напълно единни и еднопосочни,
категорично опровергават защитната версия на подсъдимото лице, че е
осъществявало само защитно поведение спрямо пострадалата, като се е отбранявала
с ръце. По-конкретно, предвид констатираното от вещото лице телесно увреждане в
областта на десния горен крайник на пострадалата и разясненията му относно
начина на получаване на такова увреждане и силата, необходима да бъде приложена
за получаването му, за съда е несъмнено, че то е получено именно по механизма,
съобщен от ЧО С., а именно чрез хващане на дясната ѝ ръка от подсъдимата
и извиване настрани на четвърти безименен пръст със значителна сила. В този
смисъл са и показанията на св. Б.. Същият действително не е бил свидетел –
очевидец на инкриминираното деяние, но показанията му, доколкото пресъздават съобщеното
му от ЧО непосредствено след инцидента, допринасят за проверка на показанията
на св. С. и се явяват като тяхна доказателствена опора. Настоящата инстанция
намира за напълно житейски неубедителни и нелогични твърденията на подсъдимата,
че само се е отбранявала срещу действията на пострадалата, тъй като при
подобно, описано от нея, поведение, въобще не би могло да се получи
констатираното от вещото лице телесно увреждане.
Фактите и обстоятелствата,
свързани с конкретно причиненото на пострадалата телесно увреждане и неговата
медико-биологична характеристика, както и периода, необходим за пълното ѝ
възстановяване, настоящата инстанция съобрази, като кредитира изцяло
заключението на съдебномедицинската експертиза по писмени данни, изготвено от
в. л. Веселинов. СГС намери за правилна преценката на първия съд, че същото е
обективно, компетентно, ясно, пълно и точно, относимо към предмета на доказване
и кореспондира по небудещ съмнение начин с медицинската документация от проведено
лечение на пострадалата.
За да формира изводите си
досежно оплакванията на пострадалата непосредствено след инцидента и
напускането на касата от страна на подсъдимата, въззивният съд, подобно на
първия, се довери на показанията на свидетелите С., Б., Д. и Б., като не
констатира каквото и да бъди съществено несъответствие между същите. В тази
насока, настоящата инстанция намира за необходимо да отбележи, че първият съд е
приобщил, по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НПК показанията на св. Б.,
депозирани в хода на досъдебното производство (л. 24 и л. 25/гръб от
досъдебното производство) относно съобщеното от пострадалата за изпитваните от
нея болки. Преди да пристъпи към прочит на показанията на св. Б., обаче, съдът
е пропуснал да вземе съгласието на защитата на подсъдимата. Ето защо и
показанията на същата, в обсъжданата част, следва да се считат приобщени към
доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК,
а не по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Изложеното, обаче, не
рефлектира по никакъв начин върху пълната кредитируемост на показанията на св. Б.от
досъдебната фаза.
Фактите и обстоятелствата,
относими към посещението на пострадалата в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“,
предприетото лечение и периодът на възстановяването ѝ, се установяват по
нужния несъмнен и категоричен начин въз основа на показанията на свидетелите С.
и Б. и отразеното в приложената по делото, в качеството ѝ на писмени
доказателствени средства, медицинска документация, които съдът кредитира
изцяло. Същите не се оспорват и от страните по делото.
Като цяло, въззивният съд
намира, че за установяването на обективната фактическа обстановка
първоинстанционният съд е положил всички възможни и необходими процесуални
усилия, като фактическата обстановка е установена по несъмнен и категоричен
начин въз основа на събраните по надлежния процесуален ред и обсъдени правилно
и задълбочено доказателствени източници. Разпитани са установените по делото
свидетели, които пряко или косвено са възприели факти от обективната
действителност, имащи връзка с инкриминирания случай, при условията на чл. 12,
ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на принципите на
непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко посочван в
практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на „ефективно
участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд срещу
Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК,
съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните в рамките на досъдебна фаза
на процеса писмени доказателствени средства.
Въззивният състав служебно констатира, че правото на
защита на подс. Д. не е било нарушено в нито един етап от първоинстанционното
съдебно производство. Спазени са всички изисквания на процесуалния закон,
гарантиращи законосъобразното упражняване на правото на защита от страна на
подсъдимата – редовно връчване на обвинителния акт, гарантиране на участието ѝ
в процеса, на правото ѝ да дава обяснения, да представя доказателства и
да прави доказателствени искания, да се ползва от адвокатска помощ, каквато тя
е ангажирала, както и възможност да се изказва последна и да обжалва актовете
на съда, накърняващи законните ѝ права и интереси, от които права
подсъдимото лице се е възползвало в пълна степен.
Събраните на двете фази на
процеса писмени и гласни доказателствени средства и заключенията на приетите
експертизи очертават една константна логична верига от обективни и субективни
факти, от които безспорно и по несъмнен начин се установява както самото деяние,
неговите механизъм, предмет и начин на извършване, така и съпричастността към
същото на подс. Д..
Настоящият съдебен състав намира, че
изводите на първоинстанционния съд, досежно изложената фактическа обстановка и
установените факти, се явяват правилни и обосновани, в съответствие с
императивите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Извършеният от състава на СРС
доказателствен анализ на доказателствените средства по делото и изводимите от
тях доказателства е задълбочен, професионален, прецизен и кореспондиращ на
техния смисъл и значение, при стриктно придържане към правилата на формалната
логика. При оценка на доказателствените материали не е извършено тяхно
превратно тълкуване и/или игнориране, а е съобразено действителното им
информационно съдържание и относимост към предмета на доказване по делото. Не
се отчита и не се установява по отношение на доказателствата и
доказателствените средства да им е придадено съдържание, каквото те нямат.
Предвид всичко
изложено, въз основа на така направения анализ на доказателствата и въз основа
на установената фактическа обстановка, първостепенният съд е направил правилни
правни изводи, в съгласие със закона и постоянната практика на ВКС на РБ,
досежно съставомерността на инкриминираното деяние, като напълно законосъобразно
го е подвел под диспозицията на наказателноправната норма по чл. 129, ал. 2,
вр. ал. 1 от НК, доколкото събраните по делото
доказателства сочат на това, че извършеното на инкриминираните време и място от
подсъдимото лице осъществява, от обективна и субективна страна, състава именно
на това престъпление.
От обективна и субективна страна са налице всички признаци на този
престъпен състав.
От обективна
страна, по делото е доказано по нужния несъмнен и категоричен начин, че на
инкриминираната дата – на 15.03.2016 г., около 17.10 ч., в офис - каса на „Изи
Пей“ АД, находяща се в гр.София, кв. „Борово“, ул. „******, подсъдимата хванала
с лявата си ръка дясната ръка на пострадалата С. и извила безименния пръст на
дясната ръка на пострадалата. С това подсъдимата причинила на пострадалата Б.М.С.
телесно увреждане, изразяваща се в многофрагментно счупване на проксималната
фаланга (костицата на пръста, най-близка до дланта) на 4-ти пръст на дясната
ръка и частично разкъсване на разгъвачното сухожилие на 4-ти пръст на дясната
ръка. Това увреждане е реализирало медико-биологичния признак трайно (за срок
по-дълъг от тридесет дни) затруднение на движенията на десния горен крайник, което
е една от проявните форми на средната телесна повреда по чл. 129, ал. 2 от НК.
В този смисъл е и изрично указаното в ППВС
№ 3/1979 г. В случая е налице пряка, непосредствена и ненарушена
причинно – следствена връзка между поведението на подсъдимото лице, изразяващо
се в извиване на безименния пръст на пострадалата настрани, и полученото от нея
телесно увреждане.
От субективната
страна, деянието е извършено от подс. Д. виновно, при форма на вината „пряк“
умисъл, по смисъла на чл. 11, ал. 2, пр. 2 от НК. В конкретния случай, прецизно
изследвайки установената фактическа обстановка, правилно районният съд е
заключил, че подсъдимата е действала с форма на вината „пряк“ умисъл, а
настоящата инстанция намира за необходимо да добави, че същият е и конкретен.
От логическата взаимовръзка на несъмнено установените обстоятелства за това, че
подсъдимата се е насочила пряко към това да хване с лявата си ръка дясната ръка
на пострадалата и със значителна сила да извие конкретно безименния пръст на
дясната ръка на С. настрани, се изяснява красноречиво, че в представите на
дееца е била оформена целта, с оглед на която е извършил инкриминираното деяние
- физически да нарани пострадалата и то като именно като извие силно 4-ти пръст
на дясната и ръка, което би могло и е довело до конкретно причиненото на
пострадалата телесно увреждане. Едновременно с това, подсъдимата е могла да
предвиди общественоопасните последици на деянието си – конкретно причинените
съставомерни увреждания на пострадалата, най-вече предвид обстоятелството, че
подсъдимата е въздействала със значителна сила върху пръста на ЧО С.. Поради
това, съдът намира, че подсъдимата е съзнавала общественоопасния характер на
деянието си, предвиждала е настъпването
на общественоопасните последици от него и пряко ги е целяла. След като е
установено несъмнено наличието на положителен интелектуален момент в
субективното отношение на подсъдимата към деянието и волевия такъв – да се
причинят общественоопасни последици от определен вид, категорично се изключва
възможността по отношение на резултата подс. Д. да е действала по
непредпазливост, в какъвто смисъл е възражението на защитата.
Мотивиран от
горното, настоящият съдебен състав намира, че първостепенният съд е направил
правилни, обосновани и доказателствено обезпечени правни изводи за
съставомерността, от обективна и субективна страна, на вмененото на подс. Д.
инкриминирано деяние.
На плоскостта на изложеното,
чрез очертаването на относимите по случая факти и приложимият наказателен закон
и собствения анализ на доказателствената съвкупност, въззивният съд приема, че
е отговорил пряко на твърденията и доводите на защитника на подсъдимия,
наведени от същия и във въззивното съдебно заседание. Неоснователни и
неубедителни се явяват съображенията на защитата на подсъдимия, че
постановената присъда е необоснована и незаконосъобразна. Както бе отбелязано и
по-горе, въззивната инстанция не установи съществено или дори несъществено
нарушение на процесуалният закон от първия съд, нито се установи неправилно
приложение на материалния закон.
Предвид съвпадението на
правните изводи на инстанциите по същество относно съставомерността на деянието,
осъществено от подсъдимата на инкриминираните дата и място, по чл. 129, ал. 2,
пр. 2, алт. 2, вр. ал. 1 от НК, неоснователно се явява искането на защитата за
преквалификацията му по чл. 133 от НК, респективно за приложение на института
по чл. 78а, ал. 1 от НК. В конкретния случай не са налице предпоставките за
освобождаване на подсъдимата от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание, тъй като не е налице първата и основна формална
предпоставка за това, а именно предвиденото наказание за умишлено престъпление
да е до три години „лишаване от свобода“ или по-леко такова. Извършеното от
подсъдимата престъпление е наказуемо с лишаване от свобода до шест години,
поради което и институтът по чл. 78а, ал. 1 от НК се явява принципно неприложим
по отношение на извършителя му.
При правилна правна оценка
на събрания доказателствен материал и на установената по делото фактическа
обстановка, първоинстанционният съд правилно е индивидуализирал наказанието на
подсъдимата, като е приел, че следва да го определи при условията на чл. 54 от НК, поради отсъствието на многобройни или изключителни смекчаващи отговорността
на подсъдимата обстоятелства, които да обусловят приложение на чл. 55 от НК.
Тези изводи се споделят и
от въззивния съд, като следва да се посочи, че в случая не са налице
многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства, нито такива,
които да имат изключителен характер. Такива конкретни не са посочени от
защитата, нито във въззивната и жалба, нито в откритото съдебно заседание пред
въззивния съд, а и настоящият състав не констатира наличието им при извършената
служебна проверка.
При тези
обстоятелства, правилно районният съд е отмерил и вида и размера на
наказателната санкция, която е „лишаване от свобода”, в размер, близо до
минимума, предвиден за извършеното престъпление, а именно девет месеца, с която
преценка настоящият въззивен състав изцяло се солидаризира. Отреденото
наказание не се явява нито несъразмерно тежко и завишено, нито явно
несправедливо, с оглед степента на обществена опасност на конкретното деяние и
дееца. Размерът и видът на наказателната санкция е съобразен с обществената
опасност на дееца и самото деяние.
При
индивидуализацията на наказателната отговорност, районният съд обосновано е
приел, че като смекчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства следва да
бъдат отчетени чистото ѝ съдебно минало, липсата на други
противообществени прояви, обстоятелството, че телесната повреда е причинена на
пострадалата в хода на възникналия конфликт между двете жени, чието начало е
поставено от пострадалата, а като отегчаващи – значителните неудобства и
смущения в ежедневните дейности, които пострадалата е претърпяла вследствие на
причиненото ѝ увреждане. СГС споделя изводите на районния съд, относно
смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, като дължи да добави,
че като такива отчита още обстоятелството, че подсъдимата е майка на малолетно
дете и трудово ангажирана. Тези обстоятелства, обаче, не са основание да се
приеме наличието на многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства,
тъй като отегчаващи такива се явяват това, че деянието е извършено на публично
място – в каса на „Изи Пей“ АД, в присъствието на други лица, възприели
общественоопасното посегателство срещу телесния интегритет на пострадалата,
както и че подсъдимата, наред с физическата агресия спрямо пострадалата, е
упражнила и вербалната такава, която е несъставомерна, при така очертаното от
представителя на СРП обвинение.
Вземайки предвид
всички посочени по-горе обстоятелства, въззивният съд намира, че така
определеното наказание е справедливо и съответно на обществената опасност на
конкретните деяние и деец, отговаря в най - пълна степен на изискванията на
наказателната репресия и на принципите на българското наказателно
законодателство, както и в пълна степен би изпълнило визираните в чл. 36 от НК
цели на генералната и на специална превенция, като същевременно определянето му
в рамките, посочени в закона, не се явява несъразмерно тежко и се явява
достатъчно за осигуряване поправянето и превъзпитанието на подсъдимата и
оказване на предупредително въздействие върху нея и върху останалите членове на
обществото.
Правилно, на основание чл.
66, ал. 1 от НК е било отложено реалното изпълнение на така определеното едно
общо най-тежко наказание на подсъдимата, за срок от три години, считано от
влизане на присъдата в сила. Въззивният съд, подобно на първоинстанционния,
приема, че в конкретния случай са налице предпоставките за приложение на
института на отлагане на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”,
съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Размерът на наказанието,
наложено на подс. Д., и това, че същата не е била осъждана на наказание
лишаване от свобода към датата на извършване на деянието, очертават формалните
предпоставки, визирани в посочената правна норма. Съдът се съгласява с изводите
на първата инстанция, че за поправянето и превъзпитанието на подсъдимото лице
не се налага същото да бъде изолирано от обществото, чрез постановяване на
ефективно изтърпяване на така определеното наказание „лишаване от свобода“. За
да се изпълнят целите на специалната и генералната превенция в този случай, не
е необходимо оказване на въздействие от по-интензивен тип, чрез въдворяването
на подсъдимата в място за лишаване от свобода. Визираните в разпоредбата на чл.
36, ал. 1 от НК цели на наказанието сочат, че същото следва да осигури, по
възможно най-балансиран, ефективен и приемлив за обществото и личността на
осъдения начин, едновременно поправително, превъзпитателно и предупредително
действие върху осъденото лице и превантивно и предупредително въздействие върху
останалите членове на обществото. Въпреки липсата на протест, целящ влошаване
на наказателно – правното положение на подсъдимата, въззивният съд намира за
необходимо да отбележи, че напълно споделя вярната и точна преценка на първият
съд, че не се налага изолирането ѝ от обществото в местата за лишаване от
свобода и откъсването от обичайната ѝ социална среда. Евентуално такава
би се явило разрешение, непропорционално на извършеното престъпление, което би
излязло извън законоустановените цели на наказанието, би ги надхвърлило и
изопачило. Подсъдимата не е с трайни престъпни навици (чисто съдебно минало),
същата е трудово заета и отглежда малолетно дете. При това законоустановените
цели на наказателната репресия са постижими и без ефективното изтърпяване на
наказанието. Предоставеният изпитателен срок на условно осъждане притежава и
силно възпиращо - превантивна функция, изразяваща се в потенциалната възможност
за привеждане в изпълнение на наложеното наказание в случай, че подсъдимата, в
рамките на определения ѝ изпитателният срок, извърши ново престъпление.
Съдът намира това обстоятелство за достатъчно обвързващо за подсъдимото лице, в
контекста на наложеното му наказание, както и силно мотивиращо бъдещото му
законосъобразно поведение, в аспекта на необходимостта от спазване на законите.
Воден от изложените
съображения, въззивната инстанция намира за вярно и точно решението на
първоинстанционния съд да отложи за срок от три години изпълнението на така
определеното наказание „лишаване от свобода“, на основание чл. 66, ал. 1 от НК,
считано от влизане на присъдата в сила. При определяне на размера на
изпитателния срок, районният съд е съобразил личността на подсъдимата, като
едновременно с това отчел и обстоятелството, че законодателят изрично свързва
ролята на условното осъждане с преобладаващото му значение за поправяне на
подсъдимото лице, като въз основа на това законосъобразно е приел, че именно
такъв размер отлагателен срок, ще окаже максимално поправително и продължително
възпитателно - превантивно въздействие върху подсъдимото лице и останалите
членове на обществото.
Правилно и
законосъобразно, с оглед изхода на делото, подсъдимата е осъдена, на основание
чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплати направените по делото разноски, в хода на
досъдебното производство и пред първоинстанционния съд, по сметка на СДВР и в
полза на държавния бюджет, както и сторените от ЧО Ю.С.Д. разноски за
адвокатско възнаграждение, а също и, на основание чл. 190, ал. 2 от НПК, сумата
от по пет лева, представляваща държавна такса за служебно издаване на всеки
един изпълнителен лист. Разноските са правилно изчислени.
Настоящата инстанция
намира, че доколкото пред настоящата инстанция ЧО С. е сторила разноски за
адвокатско възнаграждение на повереника ѝ – адв. Н.Р., САК, видно от
отразеното в представения в съдебно заседание на 07.12.2018 г. договор за
правна помощ № 194296 от 04.12.2018 г. –
в размер на 900 (деветстотин) лева, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, съгласно
изрично направеното волеизявление на единия от поверениците на ЧО, следва да
осъди подс. Д. да заплати направените от ЧО разноски за адвокатско
възнаграждение пред въззивния съд.
Предвид изложеното до тук
и с оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
настоящият въззивен състав приема, че обжалваната присъда е правилна и
законосъобразна и като такава следва да се потвърди изцяло. Изложените в
жалбата и в хода на съдебните прения пред въззивния съд доводи са неоснователни.
Присъдата е постановена при безспорно и коректно изяснена фактическа
обстановка, без да са допуснати нарушения на процесуалните правила и на
материалния закон. Определеното наказание не е явно несправедливо и напълно
съответства на обществената опасност на деянието и дееца.
При
извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на
правилността на обжалваната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на основания, налагащи нейното изменение или отмяна, поради което и с
оглед изложените съображения, същата следва да бъде потвърдена, а въззивната
жалба - да бъде оставена без уважение, като неоснователна.
Воден от
гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от
21.03.2018 г. по НОХД № 2642/2017 г. на СРС – НО, 94-ти състав.
ОСЪЖДА
подсъдимата Ю.С.Д., ЕГН **********, да заплати на частния обвинител Б.М.С., ЕГН
**********, сумата от 900 (деветстотин) лева, представляваща сторените от нея разноски за
адвокатско възнаграждение на повереник, за участие пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.