№ 2274
гр. София, 03.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Ваня Н. Иванова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100501173 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 20196389 от 11.10.2021 г., постановено по гр. д. № 2045/2021 г.,
по описа на СРС, 88 състав, е признато за установено по предявения от Д. Т. Б., ЕГН:
**********, отрицателен установителен иск с правна квалификация по чл. 439, ал. 1
ГПК, че същият не дължи на С.О., с БУЛСТАТ: ****, сумата от 200,00 лева,
представляваща размера на наложеното й административно наказание „Глоба“ с
Наказателно постановление № 288545 от 12.12.2016 г., въз основа на което е
образувано изпълнително дело № 20208490401887 по описа на ЧСИ А.П., с рег. № 849
в КЧСИ и район действие – района на Софийски градски съд, поради погасяване на
сумата по давност, както и сумата от 143 лева – разноски по изпълнението и 24 лева,
представляваща такси и разноски, съгласно Тарифата за таксите и разноските към
ЗЧСИ.
Съобразно изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът С.О.
е осъден да заплати на ищеца сумата от 467,90 лева, представляваща съдебно-
деловодни разноски.
Недоволен от така постановеното съдебно решение останал ответникът С.О.,
поради което и депозирал, чрез своя процесуален представител – юрк. Ц.,
1
иницииращата настоящото въззивно производство въззивна жалба в срока по чл. 259
ГПК. С жалбата се оспорва съдебният акт на първата инстанция при доводи, че е
постановен в нарушение на материалния закон. Жалбоподателят обръща внимание, че
СРС игнорирал факта, че става въпрос за действително извършено административно
нарушение, за което жалбоподателят е санкциониран с НП № 288545 от 12.12.2016 г.,
като същото е влязло в сила и са предприети действия за събиране на вземането.
Акцентира, че ТР № 2 от 2017 г. на ВАС засяга изтичане на обикновената давност, но
не и абсолютната такава, поради което и изводът на първия съд в посока, че вземането
е погасено по давност са неоснователни, тъй като не е взето предвид течението на
абсолютния давностен срок. Разяснява, че в случаи, в които се събират принудително
публични задължения, каквото е и процесното, е налице и обществен интерес, като с
налагането на глоби се осъществява и превантивна функция за по-нататъшни такива
нарушения. Заявява искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и за постановяване на
решение, с което искът да бъде отхвърлен.
Въззиваемата страна – ищец Д. Т. Б. в срока и по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не
е подал отговор на въззивната жалба.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:
СРС се е произнесъл по иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК - за
признаване недължимост на сумата от 200 лева, представляваща глоба за непритежаван
редовен превозен документ от пътник в обществения градски транспорт на
територията на С.О., отказал да закупи карта за еднократно пътуване от контрольор по
редовността на пътниците, за която е издадено наказателно постановление № 288545
от 12.12.2016 г., поради изтекъл погасителен давностен срок.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната част.
Относно проверката на правилността на решението, въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, като съдът следи и без довод за допуснати от СРС нарушения на
императивните материалноправни норми.
Решението е валидно и допустимо, като по правилността на съдебното
решение, въззивната инстанция намира следното.
С отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 439 ГПК
длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението – т. е. чрез иск длъжникът оспорва
вземането и материалната незаконосъобразност на изпълнението, като може да се
основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Предявеният иск е отрицателен установителен, поради което абсолютна
процесуална предпоставка за неговата допустимост е наличието на правен интерес,
2
който следва да съществува и към момента на приключване на съдебното дирене.
Правен интерес от провеждане на отрицателен установителен иск за вземане е налице
винаги, докато съществува годно изпълнително основание в полза на привидния
кредитор и същият не е удовлетворен. Този иск е недопустим само ако изпълнителният
процес е приключил поради събиране на дълга и плащане на взискателя, защото тогава
ще е налице интерес от иск по чл. 55 ЗЗД, а защитата, която длъжникът се стреми да
получи не би могла да се осъществи с иск по чл. 439 ГПК, доколкото дори да се уважи
такъв иск събраните и платени на взискателя суми не биха могли да се съберат обратно
от него поради липсата на изпълнителна сила на решението по чл. 439 ГПК.
В конкретния случай изпълнителното производство е висящо към датата на
приключване на съдебното дирене, не са постъпили по изпълнителното дело суми,
които да са преминали в патримониума на взискателя, предвид което той не е
удовлетворен, принудата не е приключила и за ищеца е налице интерес от провеждане
на иска. Интерес от иска е налице с оглед неприключилото събиране на вземането
/така и Определение № 130 от 24.07.2017 г. по ч. гр. д. № 756/2017 г. на ВКС, II г. о.,
ГК/.
В случая не е било спорно, а и това се установява от приложените по делото
писмени доказателства, че на ищеца е наложено административно наказание – „Глоба“
в размер на 200,00 лева с влязло в сила на 27.07.2017 година Наказателно
постановление № 288545/12.12.2016 г., издадено от заместник-кмета на С.О. за
извършено административно нарушение по смисъла на чл. 18, т. 1, б. „а“, б. „б“ и б. „в"
и чл. 35, ал. 1 във връзка с чл. 34, ал. 3 от Наредбата за реда и условията на пътуване с
обществения градски транспорт на територията на С.О. /НРУПОГТТСО/.
Безспорно е също така, че след влизане в сила на наказателното
постановление присъденият с него размер на административното наказание „Глоба“ на
стойност 200,00 лева е възложен за събиране от ЧСИ А.П., рег. № 849 на КЧСИ. Въз
основа на възлагателното писмо изх. № СОА20-ДИ11-4095 от 04.08.2020 г., с
инкорпорирано в него искане от С.О. за събиране на публични вземания, е образувано
процесното изпълнително дело № 20208490401887 с взискател ответната С.О. и
длъжник ищеца Д. Т. Б..
От събраните пред първостепенния съд писмени доказателства се установява
още, че по отношение на ищеца като длъжник в изпълнителното производство е бил
наложен запор на трудовото му възнаграждение при работодател „Г.Б.Д.“ ООД /вж.
запорно съобщение, връчено на 06.01.2021 г., при условията на чл. 49 ГПК чрез
технически секретар, представляващ работодателя/. При все това обаче не се
установява в хода на изпълнителното производство /чрез така наложения запор върху
трудовото възнаграждение/ сумата да е била събрана от ищеца - длъжник.
При така обсъдените доказателства, въззивният състав споделя решаващия
3
извод на СРС, че в производството се установява недължимост на процесното вземане
на ответната С.О. в размер на 200 лева, доколкото същото е погасено по давност,
поради следното:
Съгласно новелата на чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК публични са държавните и
общински вземания по влезли в сила наказателни постановления. Разпоредбата на чл.
163, ал. 4 ДОПК предвижда при възлагане на публични вземания за събиране на
съдебен изпълнител това събиране да се извършва по реда на Гражданския
процесуален кодекс /ГПК/. Редът за събиране на публичното вземане определя и
компетентния съд, който следва да се произнесе по исковата молба за установяване
несъществуването на оспорено вземане от този вид. В случая на основание чл. 163, ал.
4 ДОПК вр. чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ публичното вземане е възложено за събиране на частен
съдебен изпълнител, предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на
чл. 439 ГПК и следва да се разгледа от гражданския съд. /Определение № 16/16.04.2021
г. на смесен петчленен състав на ВАС ВКС по адм. д. № 14/2021 г., както и
постановените по сходни казуси Определение № 63 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д.
№ 47/2017 г., Определение № 48 от 22.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 34/2018 г.,
Определение № 87 от 29.11.2019 г. по адм. д. № 45/2019 г., Определение № 39 от
02.10.2020 г. по адм. д. № 23/2020 г., Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр.
д. № 38/2020 г., 5-членен с-в/. Предвид изложеното въззивната инстанция напълно се
солидаризира с извода, формиран в проверявания акт, че производството е подсъдно на
гражданските съдилища, а възраженията на въззивника-ответник в противен смисъл са
неоснователни.
При принудително събиране на публично общинско вземане съдебният
изпълнител не прилага ДОПК и не разполага с правомощия да се произнесе по
възражението за давност, основано на чл. 171 ДОПК. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК
съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, когато бъде
представено влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, с
който е признато за установено, че не са налице материално-правните предпоставки за
законност на изпълнителния процес, включително поради погасяване на задължението
по давност.
Нормата на чл. 82, ал. 1, б. "а" ЗАНН установява двугодишна давност за
наложено наказание "глоба", която според чл. 82, ал. 2 ЗАНН започва да тече от
влизане в сила на акта, с който същото е наложено и се прекъсва с всяко действие на
надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на конкретното
наказание. Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017 г. на ВАС след
прекъсване на давността в хипотезата на чл. 82, ал. 2 ЗАНН при изпълнение на
административното наказание „глоба", се прилага давностният срок по чл. 82, ал. 1, б.
„а" ЗАНН“ /двугодишен/.
4
По делото не се установяват предприети действия, водещи до прекъсване или
спиране на давността за периода от влизане в сила на наказателното постановление на
27.07.2017 г. до образуване на изпълнителното дело на 12.08.2020 г. или давността по
чл. 82, ал. 1, б. "а" ЗАНН е изтекла преди образуване на изпълнителното дело, а
именно на 27.07.2019 г., като ответникът не е ангажирал доказателства за
предприемане на действия по изпълнение на наложеното административно наказание
глоба преди 27.07.2019 г., за да може да се приложи правилото на чл. 82, ал. 4 ЗАНН.
При това положение възможността наложеното наказание глоба да бъде изпълнена
принудително, включително чрез възлагане на частен съдебен изпълнител в рамките на
образувано изпълнително производство, е била погасена към 12.08.2020 г. Ето защо и
решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
След изпращане делото на първоинстанционния съд, следва да се извърши
преценка от СРС за евентуална необходимост от провеждане на процедура по реда на
чл. 247 от ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка, доколкото в диспозитива
на съдебния акт липсва произнасяне на съда досежно претенцията на ищеца за
признаване за установено, че същият не дължи на ответника следните суми: 143 лева –
разноски по изпълнението и 24 лева, представляваща такси и разноски, съгласно
Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, а в мотивите на съдебното решение съдът
е посочил, че е претенцията по чл. 439 от ГПК включва и последните.
По разноските за настоящата инстанция:
С оглед изхода на спора и направеното своевременно искане, въззваемият-
ищец има поначало право на разноски за настоящото производство на основание чл.
78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 от ГПК, доколкото същият е бил надлежно представляван в
хода на въззивното производство от процесуален представител. Претендират се 800
лева – адвокатски хонорар, но в кориците на делото не е представен сключен между
страната и процесуалния й представител договор за правна помощ и съдействие, а
наред с това и доказателства, онагледяващи реалното сторване на разходите в
горепосочения размер. Така в светлината на т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. №
6/2012 г. на ОСГТК на ВКС в полза на въззиваемата страна не следва да се присъждат
разноски за настоящата въззивна инстанция.
Относно претенцията на въззиваемата страна за присъждане на разноски в
размер на 200 лева, сторени в хода на изпълнителното производство, съдът намира, че
принудително събраните суми в изпълнителното производство, образувано въз основа
на възлагателно писмо, издадено на 04.08.2020 г. за събиране на публични вземания, не
могат да бъдат съобразени в исковото производство, като в този смисъл съдът черпи
доводи от постановките на т. 11в и т. 9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по
тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
При връщане на делото на СРС, 88 състав, следва да се извърши преценка
5
относно необходимостта от провеждане на производство по реда на чл. 247 ГПК дали в
диспозитива на съдебното решение не е допусната очевидна фактическа грешка, като е
посочена единствено сумата от 200 лева, представляваща размера на наложеното
административно наказание „Глоба“ поради погасяване на сумата по давност, а в
мотивите на съдебното решение – освен сумата от 200 лева, още и сумата от 143 лева –
разноски по изпълнението и 24 лева, представляваща такси и разноски, съгласно
Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20196389 от 11.10.2021 г., постановено по гр. д.
№ 2045/2021 г., по описа на СРС, 88 състав.
ВРЪЩА делото на СРС, 88 състав, за извършване на преценка относно
необходимостта от провеждане на производство по реда на чл. 247 ГПК дали в
диспозитива на съдебното решение не е допусната очевидна фактическа грешка
досежно процесните суми.
Решението не подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6