Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 13.04.2020г.

 

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                                             СЪДИЯ: Екатерина Стоева

 

при секретаря Антоанета Петрова разгледа гр.д. № 7463 по описа за 2017г. на съда и за да се произнесе взе предвид следното:

 

 

Предмет на производството е предявен от И.Й.К. против „Д.З.” АД осъдителен иск за сумата 30 000лв. на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 12.07.2014г. до изплащането, съединен в условията на евентуалност с осъдителен иск против Г.Ф.за същата сума с правно основание чл.288, ал.1, т.1 КЗ /отм./, ведно със законната лихва от 06.03.2017г. до изплащането.

В исковата молба ищцата излага, че на 12.07.2014г. се качила на автобус  „Исузу Новобус” на градския транспорт, обслужващ линия № 17 в гр.Пловдив, движещ се в посока Централна гара. Седнала на седалка в задната част. След като автобусът спрял на спирка „Ресторант Копчето” станала и отишла близо до шофьора за да го попита на коя от следващите спирки трябва да слезе. Поради претърпяна през 2006г. тежка травма имала хемипареза на дясната ръка, която е неподвижна и това й състояние било видимо. Твърди при тръгване от спирката и преди да успее да седне водачът потеглил бързо и много рязко, при което паднала на пода и си ударила силно главата и дясното рамо. Като последица от злополуката получила счупване на дясната ключица с дислокация, във връзка с което претърпяла болки и страдания. Оздравителния период продължил около 5 месеца, в първите 3 от които била с поставена имобилизация и ръката обездвижена. Това създало големи затруднения при обслужването и в осъществяването на ежедневни дейности, наложило ползването на чужда помощ. Нарушено било и психичното й здраве-не можела да спи, страхувала се да излиза и да се придвижва в градския транспорт, не можела да ходи на работа. Твърди тези неимуществени вреди да са в причинна връзка с противоправното и виновно поведение на водача, който в нарушение на чл.132, т.2 ЗДв.П не се убедил, че са налице всички условия за осигуряване безопасността на пътниците и конкретно да потегли от спирката след като я изчака да седне. В рамките на образуваното досъдебно производство било установено, че в деня на злополуката линия № 17 на градския транспорт била обслужвана от четири автобуса „Исузу Новобус” с тяхното идентифициране, но не бил установен водачът. По тази причина и с оглед липсата на доказателства за извършването на престъпление по НК досъдебното производство било прекратено. Четирите автобуса са собственост на „Автотранс 2000” ООД и твърди за всеки един да е била сключена с „Д.з.” АД застраховка „Гражданска отговорност”. Поради това поддържа, че е налице основание за ангажиране договорната отговорност на първия ответник за причинените вреди, независимо от това кой измежду водачите на автобусите е осъществил деликта. В условията на евентуалност и в случай на отхвърляне иска против предпочитания ответник поради неразкриване конкретния автобус и водач претендира осъждане на втория ответник Г.Ф.по чл.288, ал.1, т.1 КЗ /отм./.

Ответникът З. „Д.з.” АД изразява становище за неоснователност на иска по съображения, че застрахователят дължи плащане на обезщетение, когато вредите са причинени от деликт на конкретно лице, чиято отговорност е обект на застраховката „Гражданска отговорност”. В случая автобусът и водачът не са идентифицирани, поради което счита, че не е материално правно легитимиран. Оспорва вредите да са последица от осъществено непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД, като навежда падането в автобуса да е резултат единствено от поведението на ищцата, която била изправена без да се държи здраво, особено след като не е могла да си служи с едната ръка. В условията на евентуалност с тези обстоятелства обосновава възражение за съпричиняване. Навежда доводи за прекомерност на претендираното обезщетение. Релевира и възражение за недопустимост на иска поради неизпълнение изискванията на чл.380 КЗ за предявяване на извънсъдебна претенция.

Ответникът Г.Ф.навежда искът против него да е недопустим поради това, че към деня на произшествието всички автобуси, обслужвали линия № 17 на градския транспорт, са били със сключена и действаща застраховка „Гражданска отговорност”, което изключва отговорността му за заплащане на обезщетение за вреди. Аналогично с първия ответник оспорва претърпените от ищцата вреди да са резултат на деликт по чл.45 ЗЗД, а последица от собственото й поведение, съответно да е допринесла за тяхното настъпване.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:

От фактическа страна не е спорно на 12.07.2014г. ищцата да е пострадала при пътуване в автобус на градския транспорт в гр.Пловдив, обслужващ линия № 17. Качила се от спирка на бул.Васил Априлов и седнала на седалка в задната част на автобуса. Отивала при своя колежка в друг квартал на града, с която се разбрала да я посрещне /св.Е.А./. Тъй като не знаела точно на коя спирка трябва да слезе решила да попита шофьора. След като автобусът спрял на една от спирките по маршрута „Ресторант Копчето” станала от мястото си и започнала да се придвижва към водача. В момента, в който била близо зад него и в изправено положение той потеглил, ищцата загубила равновесие, паднала на пода и си ударила главата и дясната ръка. Вследствие на падането получила счупване на дясната ключица. Не е спорно, а и видно от представеното решение на ТЕЛК преди години претърпяла черепно-мозъчна травма, като последица от която имала хемипареза на дясната ръка и не може да си служи с нея.

По делото е установено, че въпросния ден линия № 17 била обслужвана общо от 4 автобуса „Исузу Новобус” с регистрационни номера ******, ******, ******и ******, за всеки един от които сключена застраховка „Гражданска отговорност” с „Д.З.” АД. Видно от представените застрахователни полици /стр.141-144/ застраховките са сключени на 11.03.2014г. между посочения застраховател и „Автотранс 2000” ООД гр.Пловдив, което дружество чрез посочените автобуси осъществявало градския транспорт по линия № 17.

 Образуваното по случая ДП № 66/2016г. по описа на 06 РУ на МВР-гр.Пловдив е прекратено с постановление на РП-Пловдив от 06.02.2017г. В рамките на досъдебното производство не е било установено в кой от четирите автобуса е пътувала ищцата и кой е бил негов водач при злополуката.  Видно от постановлението, основния аргумент за прекратяване е липса на осъществен от обективна и субективна страна състав на престъпление по чл.343, ал.1 НК и по-конкретно извод за липса на допуснато от водач на градския транспорт нарушение на правилата за движение, което да се намира в причинна връзка с увреждането на ищцата. Постановлението на прокурора не обвързва настоящия съд със задължителна сила, доколкото на основание чл.300 ГПК с такава се ползва само влязлата в сила осъдителна присъда /включително решение по чл.78а НК или споразумение/ в пределите относно извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца. То не съставлява и доказателство за механизма на произшествието и поведението на участниците в него, защото отразява мнението на компетентния орган относно наличието или не на предпоставки за наказателно преследване на определено лице /Решение № 43/16.04.2009г. по т.д.№ 648/2008г., ВКС, ІІ т.о., Решение № 29/14.05.2016г. по т.д.№ 94/2015г., ВКС, І т.о. и др./.

По делото са събрани доказателства относно водачите на автобусите /стр.116/, пътните листи на всеки един показващи маршрута с посочване часа на тръгване, на пристигане и времето за престой /стр. 117-120/,  маршрута на линия № 17 в гр.Пловдив и разписанието по часове /стр.121-123/, но от тях не може да се установи кой точно автобус и водач са участвали в процесното произшествие.

Ищцата отправила извънсъдебна претенция пред Г.Ф.с искане за заплащане на обезщетение /стр.26/, по която бил постановен отказ /стр.28/.

Възприетия от вещото лице по изслушаната САТЕ механизъм на произшествието е идентичен с този посочен от ищцата, но с допълнението от фактическа страна, че седалката зад шофьора, към която се насочила е по-високо от пода на автобуса със стъпало и за да седне на нея трябва да качи стъпалото. Самата седалка е разположена напречно на движението на автобуса с наличието на тръба за захващане от пътници, успоредна на фургона на превозното средство. Взело е предвид и заявеното от ищцата в досъдебното производство /стр.53 от приложеното ДП № 69/2015г./, че преди да изкачи стъпалото и в момента на потеглянето на автобуса се държала само с лявата си ръка, в която държала и малка торбичка, както и носила дамска чанта, преметната на лявото рамо. Според заключението в момента на потеглянето на автобуса ищцата не е имала опора на двата си крака, а само захват с лявата ръка, която не е издържала на необходимото усилие да задържи тялото, поради което се завъртяла с дясното рамо напред, плъзнала се назад и паднала на пода. Вещото лице сочи, че в случая падането на ищцата зависи не от скоростта на автобуса, а от ускорението, което е с най-високи стойности при потегляне, когато тялото полита назад, и при рязко спиране, когато тялото полита назад. Обяснява, че при нормално ускорение плавно до 0.5м/сек. пътничката не може да натовари ръката, защото инерционните сили са малки до 20% от теглото й. Трябва да се държи за нея, както и да е стъпила здраво на двата си крака. При силно ускорение над 1 м./сек., дори и да се държи с лявата ръка тя се натоварва поради голямата инерционна сила до 45 кг. За автобусите плавното потегляне е с ускорение от 0.5 /6.2 км./ч./ до 1 м/сек. /8.82км./ч./, като в случая приема то да е било в тези граници. Сочи, че падането на ищцата от изправено положение не би настъпило, ако е била застанала устойчиво на двата си крака успоредно на направлението на автобуса.  

Въз основа горното от фактическа страна, съдът намира от правна следното:

На основание §22 от ПЗР на Кодекса за застраховането /в сила от 01.01.2016г./ приложими в настоящия случай са разпоредбите на Кодекса за застраховането от 2005г. /отм./. Ищцата е пострадала при пътуване в автобус на градския транспорт през 2014г., при наличието на действаща към този момент застраховка „Гражданска отговорност”, страна по която е първият ответник „Д.З.” АД. Наличието на застрахователно правоотношение по тази застраховка към увреждащото събитие е достатъчно да обуслови пасивната легитимация на застрахователя по предявения против него пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./.

В КЗ от 2005г. /отм./ не се съдържа норма задължаваща пострадалия да предяви своята претенция за обезщетение пред застрахователя и това да е поставено като процесуална предпоставка за предявяването на иска по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ Такова условие е въведено с чл.498, ал.3 КЗ от 2016г., която разпоредба няма обратно действие и съобразно §22 от ПЗР неговите разпоредби са приложими за сключени договори „Гражданска отговорност“ след влизането му в сила. Предвид това възражението за недопустимост на иска поради неотправяне на писмена претенция към застрахователя преди подаване на исковата молба е неоснователно.

Уважаването на прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ предпоставя наличието на валидно и действащо застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност”, покриващ отговорността на делинквента, и непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД с осъществяване всички елементи от фактическия му състав-деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреди, причинна връзка между деянието и вредите. Те подлежат на доказване от увредения претендиращ обезщетение. На основание чл.45, ал.2 ЗЗД вината на прекия причинител се предполага, поради което оборването на законовата презумпция е в тежест на застрахователя-ответник по прекия иск.

Вредоносното за ищцата събитие е настъпило в автобус, обслужващ линия № 17 в гр.Пловдив, без да е идентифицирано превозното средство и установен неговия водач, като пряк причинител. Същевременно по делото е доказано, че в деня на злополуката по линия № 17 са се движили общо 4 автобуса, управлявани от различни лица. За всяко от превозните средства е била сключена застраховка „Гражданска отговорност” между първия ответник и „Автотранс 2000” ООД гр.Пловдив, което дружество осъществява превоза на пътници по тази маршрутна линия, а водачите са негови служители. Застраховките са сключени на една и съща дата, при едни и същи условия и срок на валидност. Липсват твърдения и данни към деня на произшествието всички или някоя от тях да са преустановили действието си. При тези обстоятелства прекият иск не може да бъде отхвърлен само поради това, че не е установено в кой точно автобус е пътувала ищцата, съответно кой е бил неговия водач. По аналогия следва да намери приложение разрешението свързано с искове по чл.49 ЗЗД, според което възложителят отговоря за вредите, причинени от негови работници и служители при или по повод възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Установяването на нарушението на правилата, които обезпечават безопасното осъществяване на дейността е достатъчно за възникване гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя, без необходимостта да се установи конкретното физическо лице-делинквент /в този смисъл ППВС № 9/1961г./. След като ответникът-застраховател е обвързан от действащ договор по застраховка „Гражданска отговорност” за всички автобуси при едни и същи условия, и на основание чл.257, ал.1 и ал.2 КЗ /отм./ отговорността на водачите им е обект на застраховките /те са застрахован лица/, за възникване задължението му за обезвреда на трето увредено лице в границите на застрахователната сума е достатъчно да е осъществен деликт, независимо кой от застрахованите е пряк причинител на вредите.

Предвид това следва да се извърши преценка дали са налице останалите предпоставки за ангажиране отговорността на предпочитания ответник „Д.З.” АД по прекия иск с правно основание чл.226 КЗ/отм./.

Евентуалният иск по чл.288, ал.1, т.1 КЗ /отм./ против Г.Ф.не подлежи на разглеждане по същество с оглед несбъдване условието, под което е предявен.  

По дефиниция застраховката „Гражданска отговорност” е имуществена и има обезщетителен характер. Непозволеното увреждане е необходим елемент от фактическия състав на застрахователното събитие и последното ще е налице само доколкото е осъществен деликт. Затова застрахователят по застраховката срещу гражданска отговорност не отговаря, когато отсъства деликт, извършен от застрахования и извън обема на гражданската му отговорност /ТР № 1/2014г. ОСГТК на ВКС/.

            По делото е доказано ищцата да е претърпяла вреди от инцидент при пътуване в автобуса, но не е доказано те да са последица от противоправно поведение на застрахованият водач, покриващо фактическия състав на чл.45 ЗЗД. Конкретно не са събрани доказателства, от които може да се направи обоснован и несъмнен извод за нарушение от водача на чл.132, т.2 ЗДв.П /в редакцията към 2007г./, задължаващ го преди потегляне да се убеди, че са осигурени всички условия за безопасно превозване на пътниците.

При безспорното от фактическа страна, че при спиране на автобуса на спирка ищцата станала от седалката в задната част и започнала да се придвижва напред към шофьора; че дясната й ръка била обездвижена поради претърпяна отпреди травма; че автобусът потеглил в момента, в който била в близост до водача, в изправено положение и държаща се с лявата ръка, събраните доказателства установяват непосредствената причина за падането да е липсата на заето устойчиво положение на тялото с опора на двата крака, поради което не е могла да противостои на ускорението при потегляне на превозното средство. Доказателства в подкрепа на твърдението водачът да е потеглил бързо и рязко не са ангажирани, а заключението на вещото лице по САТЕ сочи, че ускорението при потеглянето е било до 1м/сек., което е в границите на нормалното и плавното.

На следващо място, неоснователно е поддържаното от ищцата нарушение на чл.132, т.2 ЗДв.П поради несъобразяване от водача на състоянието й /увреждане на дясната ръка/ и демонстрираното намерение да седне на седалката зад него, което налагало преди да потегли да я изчака да направи това. По начало задължението по чл.132, т.2 ЗДв.П предполага водачът да съобразява състоянието, поведението и положението на пътниците и според това да предприеме необходимото за да осигури техния безопасен превоз преди да потегли. Конкретиката по делото обаче не налага извод състоянието на ищцата и поведението й да са били такива, че да бъдат отчетени от водача като възможна опасност за инцидент. Увреждането на ръката, дори и да е било видимо, не е било пречка да се придвижва в автобуса, а намерението й да седне на седалката зад шофьора не е от значение, доколкото в момента на потеглянето е била в изправено положение и се държала с лявата си ръка, т.е. обективно е създавала впечатление за стабилна позиция.

Ето защо съдът намира, че с действията си водачът на автобуса не е причинил или създал предпоставки за настъпване на инцидента. Липсата на противоправност в поведението изключва отговорността му по чл.45 ЗЗД към ищцата за причинените вреди, което от своя страна не поражда такава отговорност и за застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност”, доколкото не е налице осъществен от застрахован деликт.

Искът по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

            При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата следва да заплати на първия ответник разноски от 600лв. /450лв. депозити за вещи лица и 150лв. възнаграждение за юрисконсулт/.

На основание чл.78, ал.4 ГПК на евентуалния ответник следва да се присъдят разноски от 300лв. /150лв. депозит за вещо лице и 150лв. възнаграждение за юрисконсулт/.

            Водим от горното съдът

 

 

Р   Е   Ш   И:

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Й.К., ЕГН **********, с адрес ***, против „Д.З.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** ******, иск за сумата 30 000лв. на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 12.07.2014г. до изплащането.

ОСЪЖДА И.Й.К., ЕГН **********, от гр.Пловдив, да заплати на Д.З.” АД, ЕИК ******, гр.София, разноски по делото на основание чл.78, ал.3 ГПК от 600лв.

ОСЪЖДА И.Й.К., ЕГН **********, от гр.Пловдив, да заплати на Г. фонд, ***, разноски по делото на основание чл.78, ал.4 ГПК от 300лв.

 

Решенето може да се обжалва в двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.

 

 

 

                                                                      СЪДИЯ: