№ 291
гр. Варна , 10.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на двадесети
януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20203100503032 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 266173/16.09.2020 г., депозирана от Т. С. Х.
с ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ж.к. „****“ бл. *, вх. *, ет. 8, ап. 45, срещу Решение №
260067 от 18.08.2020 г., постановено по гр.д. № 19667 по описа на РС-Варна за 2019г.,
ГО, 19 съдебен състав, с което съдът на основание чл. 422 ГПК, е признал за установено в
отношенията между страните, че в полза на ищеца ЕС на сграда с административен адрес
гр. Варна, ж.к. „****“ бл. *, вх. *, представлявана от Ж. И. Ж., в качеството му на
управител на ЕС, съществува вземане срещу ответника Т. С. Б. с ЕГН ********** , в размер
на сумата от 457,77 лв. /четиристотин петдесет и седем лева и седемдесет и седем
стотинки/, представляваща дължими разходи за управление и поддържане на общите части
на жилищна сграда, консумативни разходи и фонд ремонт с административен адрес гр.
Варна, ж.к. „****“ бл. *, вх. * за периода февруари 2017г. - август 2019г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 6826/04.09.2019г. по ч.гр.д.
№13349/2019г. по описа на ВРС.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за това, че атакуваният съдебен акт е
неправилен и постановен при допуснати процесуални нарушения, като се излагат следните
аргументи в тази насока:
Жалбоподателят сочи, че в нарушение на процесуалните правила съдът не се е
произнесъл по възражение относно процесуалната легитимация на ищеца. Намира, че
1
ищецът обосновава легитимацията си на протокол от общо събрание на ЕС от 16.06.2017г.,
но в този протокол е било взето единствено решение за образуване на съдебни производства
по реда на чл. 410 от ГПК, а не и по чл. 422 от ГПК, каквото е настоящото. Също така в тази
насока сочи, че съгласно решение на ОС на ЕС от 08.08.2018г., управителят е бил преизбран
за още две години, като мандатът му е изтекъл на 08.08.2020г., поради което към дата на
постановяване на атакуваното решение, за управителя не е била налице представителна
власт.
Т. Х. твърди, че в нарушение на служебните си задължения по чл. 140 и 146 от ГПК
съдът не е докладвал постъпилото от нея становище от 06.03.2020г., в което същата е
релевирала възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС, като не е разпределил между страните
доказателствената тежест в процеса. Сочи, че съдът не е отчел наличието на предпоставките
по чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС, които се извеждат от представената справка за адресна регистрация,
съгласно която живее и има настоящ адрес във Федерална Република Германия от
15.11.2018г. Обстоятелството, че жалбоподателката не обитава процесния обект от ЕС, се
установява и от многократните неуспешни опити за връчване на съдебни книжа по
първоинстанционното дело.
Жалбоподателката намира, че съдът е извел неправилен извод за основателност на
предявените искови претенции, като видно от протокол на ОС на ЕС от 13.03.2014г. е
предвидено таксата за консумативни разходи да бъде в размер на 3 лв. на обитател от
апартамент, но разбивката на претендираните суми е за такива в различни размери – от по
6.05 лв. до 9.23 лв. Сочи, че на проведените общи събрания не е взето решение за
определяне на падеж на всяка от дължимите суми, поради което и счита, че процесните
вземания не са изискуеми, респективно не са дължими.
В заключение въззивникът моли за отмяна на атакуваното съдебно решение, като
претендира и сторените съдебно-деловодни разноски.
В отговора на въззивната жалба се твърди, че първоинстанционният съд правилно
не е взел становище и не се е произнесъл по депозираното след срока по чл. 131 от ГПК
становище на въззивника. Въззиваемият намира, че възражението на въззивника за
процесуалната легитимация на етажната собственост е неоснователно, тъй като с решение
на ОС на ЕС от 16.06.2017г. е било взето решение да се образуват дела по реда на чл. 410 от
ГПК, а редът по ГПК при възражение на длъжника автоматично препраща към реда по чл.
422 от ГПК. За неоснователно намира и възражението, че лицето на Ж. Ж. няма надлежна
представителна власт, тъй като съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗУЕС, при изтичане на мандата на
управителя, същият продължава да изпълнява функциите си до избора на нов управител,
поради което и до провеждане на такъв избор, управител е Ж. Ж.. Относно възражението по
чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС сочи, че всеки собственик следва да уведоми управителя или касиера за
отсъствието си писмено или устно, тъй като в противен случай няма как последните да се
сдобият с тази информация и да изключат въпросния апартамент от начисляване на такси.
Счита, че възражението е следвало да бъде направено до първото по делото заседание пред
2
първоинстанционния съд. Намира за неоснователно и възражението, че за дължимите такси
не е предвиден падеж, тъй като е явно, че таксите в етажната собственост са месечни,
следователно стават дължими след края на текущия месец.
Предвид изложеното в отговора на жалбата, въззиваемият моли обжалваното
решение да бъде потвърдено.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован не се явява,
но чрез процесуалния си представител адв. Тихчева, поддържа въззивната жалба и моли за
уважаването ѝ и присъждане на сторените разноски в хода на производството.
Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно заседание, чрез писмено
становище от процесуалния си представител адвокат А., поддържа отговора на жалбата,
като моли съда да я отхвърли и да потвърди обжалваното решение. Моли за присъждане на
съдебно-деловодни разноски съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК и
доказателства към него.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 19667 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, е образувано
по предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК за установяване на вземането на
кредитора против длъжника по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 13349/2019 г. на РС Варна, с която е разпоредено длъжникът Т. С.
Х. с ЕГН ********** да заплати на кредитора ЕС на сграда с административен адрес гр.
Варна, ж.к. „****“ бл. *, вх. *, представлявана от Ж. И. Ж., в качеството му на управител
на ЕС, сумата от 457,77 лв. /четиристотин петдесет и седем лева и седемдесет и седем
стотинки/, представляваща дължими разходи за управление и поддържане на общите части
на жилищна сграда, консумативни разходи и фонд ремонт с административен адрес гр.
Варна, ж.к. „****“ бл. *, вх. * за периода февруари 2017г. - август 2019г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 6826/04.09.2019г. по ч.гр.д.
№13349/2019г. по описа на ВРС. Ищецът твърди, че ответницата е собственик на
апартамент № 45, находящ се на горепосочения адрес. За месеците от февруари 2017 г. до
август 2019 г. или за период от общо 31 месеца, същата не е заплатила дължимата процесна
сума, начислена съгласно приети решения на общи събрания на ЕС, свързани с начина на
разпределение на дължими такси към ЕС. На общо събрание на ЕС, проведено на 13.03.2014
г. в т. 4 от протокола било прието решение таксите за консумативи разходи да се
разпределят съобразно обитателите или от по 3 лв. на апартамент месечно. Гласувана била и
такса управление и поддръжка от по 3 лв. месечно, както и сума за фонд ремонт – по 10 лв.
за големи апартаменти и 5 лв. за гарсониери. На събрание от 08.08.2018 г. в т. 1 от
протокола било гласувано решение за вноска за фонд ремонт и обновление от по 3 лв.
месечно за апартамент. На проведените общи събрания били приети решение за избор на
управител, контрольор и определяне на суми за такси и разходи. Протоколите не били
обжалвани по реда на чл. 40 ЗУЕС и били задължителни за всички собственици и обитатели
на самостоятелни обекти в сградата. На общо събрание на ЕС от 16.02.2017 г. в т. 1 и 3 били
приети решение да се образуват съдебни производства спрямо длъжници към ЕС със
задължения в размер по – голям от 200 лв. За събиране на вземането си, ищецът се снабдил
със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена на ответницата по реда на чл. 47, ал. 5
ГПК.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът не е подал писмен отговор на исковата
молба. Същият е подал писмено становище по предявения иск след изтичане на срока за
отговор, в което е противопоставил на ищеца възражение по чл. 51, ал. 2, предл. второ от
ЗУЕС, а именно че пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една
3
календарна година.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид събрания и приобщен по
делото доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
Не е спорно по делото, че Т. Х. е собственик на апартамент № 45, находящ се в
сграда в режим на етажна собственост с административен адрес гр. Варна, ж.к. „****“ бл. *,
вх. *.
От Протокол за проведено общо събрание на собствениците на обекти в жилищна
сграда в гр. Варна, ж.к. „****“ бл. *, вх. * от 13.03.2014г. е видно, че събранието на
собствениците е взело решение дължимите такси за консумативни разходи на етажната
собственост да се разпределят между собствениците на апартаменти от № 29 до № 46 – по 3
лева на месец от обитател, както и такса за управление и поддръжка на етажната
собственост в размер на 3 лева на апартамент. В т. 5 от същия протокол е обективирано
решение на общото събрания, съгласно което големите апартаменти дължат сума от по 10
лева на месец за фонд ремонт. Решенията по двете посочени точки са взети с мнозинство от
64 % идеални части от общите части на сградата. На същото общо събрание е избран за
управител на ЕС Ж. И. Ж..
От Протокол за проведено общо събрание на собствениците на обекти в жилищна
сграда в гр. Варна, ж.к. „****“ бл. *, вх. * от 08.08.2018г. е видно, че събранието на
собствениците е взело решение вноските за фонд ремонт и обновление да бъдат в размер на
3 лева месечно на апартамент. В т. 2 от протокола е обективирано решение за избор на Ж.
Ж. за управител на ЕС за още две години. Решенията по двете посочени точки са взети с
мнозинство от 40 % идеални части от общите части на сградата.
От Протокол за проведено общо събрание на собствениците на обекти в жилищна
сграда в гр. Варна, ж.к. „****“ бл. *, вх. * от 16.02.2017г. е видно, че събранието на
собствениците е взело решение да бъдат образувани заповедни производства за събиране на
задълженията на собственици към етажната собственост, като задълженията следва да са по-
големи от 200 лева.
От представените в открито съдебно заседание копие на служебна справка за адресна
регистрация от 23.11.2018г. с превод на български език е видно, че Т. Х. има адресна
регистрация в гр. Бад Вилбел, Германия, ул. „****“ № *4, считано от 15.11.2018г.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество. В тази връзка съдът намира за неоснователно
възражението на въззивника, че по делото не е налице надлежна активна процесуална
легитимация за ищеца, тъй като мандатът на управителя на ЕС е изтекъл на 08.08.2020г.,
поради което към дата на постановяване на атакуваното решение, за него не е била налице
представителна власт. Видно от представените по делото протоколи от общи събрания, за
управител на ЕС е бил избран Ж. Ж., като съгласно императивната норма на чл. 21, ал. 2 от
ЗУЕС, управителният съвет, респективно управителят продължава да изпълнява функциите
си до избора на нов управителен съвет (управител). Доколкото по делото не са ангажирани
доказателства за избора на друг управител, съдът приема, че Ж. Ж. изпълнява тази функция
и към настоящия момент.
4
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални
предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част. В този смисъл е
спазен и срокът по чл. 415, ал. 2 от ГПК, което е допълнително изискване за допустимост на
производството.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т.
1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни
правни норми.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК, за
приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи процесната
сума, представляваща дължими разходи за управление и поддържане на общите части на
жилищна сграда, консумативни разходи и фонд ремонт. Съобразно правилата за
разпределяне на доказателствена тежест в процеса, ищецът е следвало да установи по
несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване, че ответницата е собственик на
жилище, находящо се в процесната сграда, която е в режим на етажна собственост; валидно
взети решения от проведено ОС на ЕС, с които е определен размерът на дължимите такси за
управление, поддръжка на общите части на сградата и тези за фонд ремонт, в изпълнение на
които се търси плащане на процесните суми; размер на задължението за такси за управление
и поддръжка, консумативни разходи, такси за фонд ремонт и обновление, както и
настъпване на падежа на претендираните суми. В тежест на ответника е било да докаже
правоизключващото си възражение, релевирано на основание чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС.
Видно от представените писмени доказателства по делото, на 13.03.2014г. общото
събрание на етажната собственост на сградата е взело решения, съгласно които е
определило дължимите такси за консумативни разходи на етажната собственост да се
разпределят между собствениците на апартаменти от № 29 до № 46 (апартаментът на Т. Х. е
с № 45 и попада в обхвата на решението) – по 3 лева на месец от обитател, както и такса за
управление и поддръжка на етажната собственост в размер на 3 лева на апартамент, както и
решение съгласно което големите апартаменти дължат сума от по 10 лева на месец за фонд
ремонт. С Решение на ОС на РС от 08.08.2018г. е прието вноските за фонд ремонт и
обновление да бъдат в размер на 3 лева месечно на апартамент. В посочените решения е
прието, че дължимите суми за всеки от обектите в сградата се дължат ежемесечно,
респективно техният падеж настъпва в началото на месеца, за който се отнасят, а забавата
настъпва от първо число на следващия месец.
Предвид това, съдът намира, че таксите за консумативни разходи и фонд ремонт са
определени с решенията на ОС в конкретен размер като дължими от всеки собственик на
обект в сградата. Задължението за плащането им следва от нормата на чл. 50 от ЗУЕС
предвиждащ, че Общото събрание на собствениците създава и поддържа фонд "Ремонт и
обновяване", средствата в който се набират от ежемесечни вноски от собствениците в
размер, определен с решение на общото събрание съобразно идеалните части на отделните
собственици в общите части на етажната собственост, но не по-малко от един процент от
минималната работна заплата за страната, както и от други източници. Съгласно нормата на
чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС, таксите за разходите за управление и поддържане на общите части на
5
етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и
обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят.
Задължението на етажните собственици да плащат тези разходи е установено в нормата на
чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС, а § 1, т. 11 ДР на ЗУЕС дава дефиниция на понятието разходи за
управление и поддържане, като именно това са разходите за консумативни материали,
свързани с управлението, за възнаграждения на членовете на управителните и контролните
органи и за касиера, както и за електрическа енергия, вода, отопление, почистване,
абонаментно обслужване на асансьор и други разноски, необходими за управлението и
поддържането на общите части на сградата.
По делото не са релевирани твърдения и не са ангажирани доказателства, от които да
се установява така посочените решения и съставените протоколи да са били оспорени по
предвидения в ЗУЕС ред, респективно същите са влезли в сила и са станали задължителни за
собствениците на обекти в ЕС. Също така, както беше посочено по-горе, ответницата не е
депозирала своевременно в законоустановения срок по чл. 131 от ГПК отговор на исковата
молба, поради което и възраженията срещу представените протоколи от общи събрания и
тяхното оспорване не следва да бъдат разглеждане, доколкото същите са преклудирани по
смисъла на чл. 133 от ГПК.
Предвид горното, настоящият състав на съда намира, че ищецът е установил в
условията на пълно и главно доказване всички факти и обстоятелства, за които е носил
доказателствена тежест в процеса, поради което и вземането му към ответницата е доказано
по основание и размер.
Поради това, следва да бъде разгледано релевираното правоизключващо възражение,
инвокирано на основание чл. 51, ал. 2, предл. второ от ЗУЕС. Съгласно посочената правна
нормата не заплащат разходите по § 1, т. 11 от ДР на ЗУЕС за управление и поддръжка на
общите части на етажната собственост собственик, ползвател и обитател, който пребивава в
етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година. Нормата на
чл. 51, ал. 2 от ЗУЕС е императивна – така в Определение № 1097/17.11.2011 г. на ВКС, I г.
о. по гр. дело № 630/2011 г. по описа на съда, което настоящия съдебен състав изцяло
споделя. В случая ответникът е противопоставил на ищеца именно възражение по чл. 51, ал.
2, предл. второ от ЗУЕС, като негова е била доказателствената тежест да докаже
предпоставките за отпадане на задължението му да заплаща разходи за поддръжка и
управление, решени от ОС. За установяване на твърдените от ответника факти, същия е
ангажирал писмени доказателства, а именно копие на служебна справка за адресна
регистрация от 23.11.2018г. с превод на български език, от която по делото се установява, че
Т. Х. има адресна регистрация в гр. Бад Вилбел, Германия, ул. „****“ № *4, считано от
15.11.2018г. Така представената справка по никакъв начин не води до категоричния извод,
че ответницата е пребивавала само и единствено на територията на Република Германия в
процесния период. Напротив, напълно възможно е същата да има обичайно местоживеене в
Германия и все пак да посещава Република България и собствения си апартамент за период,
по-дълъг от 30 дни. В допълнение към това, процесният период, за който се претендира
заплащане на сумите по делото започва от месец февруари 2017г., а въззивницата е
представила доказателства, от които е видно, че има настоящ адрес в Република Германия
едва от 23.11.2018г. – година и девет месеца по-късно.
Доколкото доказателствената тежест по това възражение е била на ответницата,
същата е следвало да ангажира доказателства, от които да се установи факта, че не е
пребивавала на адреса повече от 30 дни в рамките на една календарна година. Макар това да
е отрицателен факт, който по дефиниция не подлежи на доказване, все пак същият е можело,
а и е следвало да бъде доказан с положителни факти, установени по предвидените в ГПК
правила.
Предвид изложеното, настоящият състав на съда намира, че в хода на производството
6
ответницата по делото не е доказала пълно и главно своето правоизключващо възражение
по чл. 51, ал. 2, предл. второ от ЗУЕС, а именно, че за периода 01.02.2017г. до 31.08.2019г.,
касателно ап. 45 е пребивавала в процесната ЕС по-малко от 30 дни в рамките на всяка една
календарна година, поради което същата дължи суми за заплащане на разходи за управление
и поддръжка на общите части по смисъла на § 1, т. 11 от ДР на ЗУЕС. Поради това искът за
така претендираните суми следва да бъде уважен като основателен.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
първоинстанционно решение следва да се потвърди.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, претенцията на въззиваемата страна за компенсация на
разноските, направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна
жалба, следва да бъде уважена. Същата претендира разноски в размер на 300 лева,
представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложения списък
по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие от 13.01.2021г., имащ характер на
разписка – арг. от т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260067 от 18.08.2020 г., постановено по гр.д.
№ 19667 по описа на РС-Варна за 2019г., ГО, 19 съдебен състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Т. С. Х. с ЕГН ********** , с адрес гр.
Варна, ж.к. „****“ бл. *, вх. *, ет. 8, ап. 45, ДА ЗАПЛАТИ на ЕС на сграда с
административен адрес гр. Варна, ж.к. „****“ бл. *, вх. *, представлявана от Ж. И. Ж.,
в качеството му на управител на ЕС, сумата от 300 лв. /триста лева/, представляваща
сторени пред въззивния съд съдебно-деловодни разноски, включващи адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7