Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София
В И М Е
ТО Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-A въззивен
състав, в публично съдебно заседание на десети май две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина
Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
в.гр.дело № 7296 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 562874 от 17.12.2018 г., постановено по гр.
д. № 15133 по описа за 2018 г. на СРС, 125 състав, са уважени
предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено, че ищецът „П.***“ ЕООД не дължи на ответника А.П.С. сумата от 1000 лева, като част от
претенция с общ размер 221 771,56 лева, представляващ главница; сумата от
500 лева, като част от претенция в общ размер от 13 724,06 лева –
договорна лихва, както и сумата 500 лева, като част от претенция в общ размер
4717 лева – съдебни разноски, за които вземания по ч.гр.д. № 554/2008 г. по
описа на РС – Пазарджик е бил издаден изпълнителен лист.
Недоволна от
постановеното решение, с което предявените искове с правно основание чл. 439,
ал. 1 ГПК са уважени, останала ответницата в производството, предвид което
депозирала въззивна жалба срещу съдебния акт. В жалбата се излагат оплаквания
за необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на решението на СРС, а
също и за несъобразяването на решаващите изводи на съда с актуална практика на
ВКС, цитирана в жалбата. В тази връзка са изложени доводи, че отмяната на ППВС
№ 3/1980 г. поражда действие от обявяването на ТР № 2/26.06.2015 г. ОСГТК, ВКС,
с оглед което до тази дата давност по изпълнителното дело не е текла. Според
въззивника до тази дата взискателят не е имал задължение да поддържа
висящността на изпълнителния процес, доколкото същата се поддържа служебно - чрез спиране течението на давността.
На следващо място
с жалбата се оспорва правилността на изводите на СРС, че изпълнително дело №
937/2011 г. по описа на ЧСИЛ.било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, считано от 01.07.2013 г. На 09.09.2010 г. взискателят поискала
извършването на опис и оценка на имущество на длъжника, като това било
извършено на 10.01.2011 г., като за осъществените действия бил съставен
протокол. Съдебният изпълнител следвало служебно да предприеме по-нататъшни
действия, а за взискателя в процесуалния закон не била уредена възможност да
упражнява контрол върху техническото изготвяне на една публична продан. Действително
в периода 2011 – 2014 г. публична продан не била провеждана, въпреки наличието
на предпоставките за това, което се дължало на бездействието на ЧСИ, което не
следвало да се вменява като бездействие на взискателя, тъй като последният не
бил изоставил изпълнението – през 2012 г. по делото била постъпила молба за
искане на обяснения от ЧСИ за определената през 2011 г. продажна цена.
Следователно взискателят посочил способ за изпълнение по изпълнителното дело, а
санкцията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не можела да се приложи по отношение на
него. Взискателят не можел да изготви сам обявление за публичната продан или да
се иска от него да посочва непрекъснато различни изпълнителни способи.
Заявеното искане е
решението да бъде отменено, а предявените от ищеца искове – отхвърлени.
Подадената срещу
първоинстанционното съдебно решение въззивна жалба се оспорва от ответника по
същата „П.2.“ ООД, с доводи за неоснователност на заявените оплаквания. Позовавайки
се на нормите на чл. 130, ал. 2 и чл. 124 ЗСВ счита, че съдът е длъжен да
прилага тълкувателните решения от момента на постановяването им. На следващо
място въззиваемият сочи, че в периода 30.06.2011 г. – 06.12.2017 г. от страна
на взискателя не били предприети изпълнителни действия, които да прекъснат
давността за вземанията. При тези доводи моли въззивния съд да потвърди
обжалваното решение.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид
наведените във въззивната жалба оплаквания за пороци на атакувания съдебен акт
и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, с които ищецът и
длъжник по изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения по ч.гр.д. № 554/2008 г. по описа на РС –
Пазарджик е бил издаден изпълнителен лист, позовавайки се на изтекла след
производството по издаване на изпълнителния титул погасителна давност за
вземанията.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като постановено при спазване
на съдопроизводствените правила и материалния закон, и при обоснованост на
правните изводи, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявените от ищеца срещу ответника искове.
При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да
разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. В обжалвания
съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване
действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Неоснователни са
изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото
доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна
инстанция. Неоснователен е основният изложен във въззивната жалба довод, че
съдът неправилно е уважил изцяло, като основателни исковете за недължимост от
страна на ищеца на сумите по издаден въз основа на влязлата в сила заповед за
изпълнение изпълнителен лист, в полза на ответника по делото. Противно на
изложеното във въззивната жалба, съдът приема за законосъобразен и обоснован
извода на първоинстанционният съд, направен в съответствие със събраните по
делото доказателства, че петгодишният давностен срок, с оглед разпоредбата на
чл. 117, ал. 2 от ЗЗД по отношение на процесните вземания е изтекъл. Т. е. в
процесния случай следва да се приеме за установено, че е погасено правото на
кредитора да иска принудително изпълнение на процесните суми, за които е
издаден процесния изпълнителен лист.
В конкретния
случай като неоснователни следва да бъдат преценени доводите, съдържащи се в
сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, че след като давността е била
прекъсната с отправеното от взискателя до ЧСИ на 30.06.2011 г. искане да се насрочи
публична продан, взискателят не е бездействал, а проявеното от органа по
изпълнението процесуално бездействие не можело да доведе до прекратяване на
производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради перемирането му.
Както е посочил в мотивите на обжалвания акт решаващият състав на
първоинстанционния съд, до изтичането на двугодишния срок, считано от 30.06.2011
г. взискателят по изпълнително дело № 20118200400937 по описа на ЧСИЛ.не е
поискал от съдебния изпълнител извършването на действие, годно да доведе до
прекъсване на давността за вземанията, а също така и да предизвика течението на
нов двугодишен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, който от своя страна да
препятства настъпването на перемпцията.
Съгласно т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. ОСГТК, ВКС, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т. н. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
С посоченото
тълкувателно решение е възприето още, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция”
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление
вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това.
В конкретния
случай с подадената на 12.04.2012 г. молба взискателят не е поискал извършване
на конкретни действия по изпълнението от ЧСИ, а е изискала информация как се
развива делото, каква е възможността да се направи реална пазарна оценка и по
какъв ред. В отговор на постъпилата молба органът по изпълнението е уведомил
взискателя относно начина на формиране на оценката на имотите, изнесени на
публична продан, както и за дължимите държавни такси за насрочване на следваща
публична продан по делото.
Ето защо и с
изтичането на двугодишен срок, считано от 30.06.2011 г., т.е., считано от
01.07.2013 г. изпълнителното производство по делото е било прекратено. В
тази връзка следва да се допълни, че и при действието на ППВС № 3/1980 г., сочещо, че давност не тече докато
трае изпълнителния процес, ако е налице бездействие, настъпва перемпция по
силата на закона съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, в който смисъл има
формирана съдебна практика и преди ТР № 2 по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
За неоснователни
настоящият съдебен състав намира доводите на въззивника, че до приемането на
тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. се е прилагало тълкувателно
постановление № 3 от 1980 г., съгласно което течението на давността е спирало
по време на изпълнителното производство /т.е. че в конкретния случай давност не
е текла до прекратяване на производството на 01.07.2013 г./. Аргументи в
подкрепа на направения извод въззивният съд черпи от мотивите на същото
тълкувателно решение, съгласно които ясно е разграничено кои са причините
разрешението, дадено с постановлението, да не е приложимо след приемането на
Конституцията през 1991 г. Съгласно възприетото за правилно становище и
проведеното разграничение „ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия
процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния
процес като внася съответните такси и разноски за извършването на
изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ
(извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач,
отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като
иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи.
Приетите в
съдебната практика преди 1991 г. разрешения в обратен смисъл се основаваха на
съществувалите задължения на органите по принудително изпълнение да проведат
служебно принудителното изпълнение до удовлетворяване вземанията на
социалистическата държава и на социалистическите организации като кредитори,
които съображения са в основата на ППВС № 3/80 г., съгласно което погасителна
давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането.
При действието на
Конституцията от 1991 г. бездействието на ищеца в исковия процес е правно
ирелевантно за неговото развитие (...) и затова бездействието на ищеца с
оспорено вземане е безразлично за давността - тя спира, докато бездействието на
кредитора със съдебно потвърдено вземане, пред когото са отворени вратите на
изпълнителното производство има правно значение както за неговото развитие
(изпълнителният процес няма да приключи никога, ако кредиторът не посочва
изпълнителни способи), така и за давността. В гражданското право давността е
правна последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да
действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства (не предявява иск),
давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Давността
прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да
направи нищо за събиране на вземането си докато исковият процес е висящ
(кредиторът не може да действа, макар да иска). Когато съдебното решение влезе
в сила почва да тече нова давност. Нова давност започва да тече и с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния
процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да
иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не
действа (да не иска нови изпълнителни способи).“.
За пълнота тук
следва да се отбележи, че развитието на правото е постепенен процес, основаващ
се на формираните нови разбирания в практиката на съдилищата, повлияни от
еволюцията в правното мислене и при съобразяване на променените
социално-икономически условия, дали отражение и в правните норми. Ето защо и по
изложените по-горе мотиви, въззивният съд приема, че давността в изпълнителното
производство не спира, а единствено се прекъсва от валидно предприетите
действия по изпълнението.
Ето защо и в
периода от 10.01.2011 г. до присъединяването като взискател по изпълнително
дело № 20148820400394 на 06.12.2017 г. въз основа на издадения изпълнителен
лист не са извършвани изпълнителни действия, които да са прекъснали давността
за вземанията, с оглед което и правото на принудително изпълнение е погасено по
давност.
Доводите за
бездействието на съдебния изпълнител, който според взискателя следвало служебно
да предприеме действия по насрочване на публична продан, съдът намира за
неотносими към предмета на настоящия спор. Според разпоредбата на чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК релевантно за прекратяване на изпълнителното производство е
проявеното от взискателя бездействие, докато отговорността на съдебния
изпълнител във връзка с незаконосъобразно принудително изпълнение е
регламентирана в нормата на чл. 441 ГПК, с какъвто иск съдът в случая не е
сезиран.
Ето защо въззивната
жалба е неоснователна, а решението на първия съд, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход от
спора разноски за въззивното производство се следват само на въззиваемата
страна. Такива обаче не се претендират в тази фаза на процеса, с оглед което не
следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 562874 от 17.12.2018 г., постановено по гр.
д. № 15133 по описа за 2018 г. на СРС, Гражданско отделение, 125 състав.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.