№ 6734
гр. София, 06.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20241100506522 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 3906 от 05.03.2024 г. по гр. д. № 44303/2022 г. по описа на СРС, 64
с-в е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че С. В. И., ЕГН **********,
съдебен адрес : гр. София, ул. „******* - адв. А. А., дължи на "Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление : гр.
София, ул. „******* (конституирано на основание чл.227 ГПК на мястото на заличения
търговец „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********) на
основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9, ал.1 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 1200.00 лева -
главница по договор за паричен заем № 96356/28.01.2020г., сключен между ответника
и „К.Й.“ ООД, ведно със законна лихва от 10.09.2021г. (дата на подаване на заявление
за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, сумата от 275,30
лева - възнаградителна лихва за периода 27.02.2020г. - 27.01.2021г. и сумата от 77,15
лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 28.02.2020г. -
24.08.2021г., които вземания са прехвърлени в полза на ищеца с договор за цесия от
22.01.2021г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д. № 52862/2021 г. на СРС, 64 - ти състав.
Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника С. В. И.
с изложени доводи за неправилност. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че в
производството е доказано, че цесията, с която вземанията по договора за кредит са
1
били прехвърлени на ответника му е съобщена надлежно според указанията на чл.99,
ал.4 ЗЗД. С оглед това заявява, че предявените искове следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни, поради това че ищецът не е материално правно легитимиран да
претендира вземанията.
Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението, като неправилно и
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата страна "Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД
изразява становище за неоснователност на жалбата.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Решението на Софийски районен съд е валидно, допустимо и правилно. Във
връзка с доводите за неправилност на постановеното решение изложени във
въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
Чрез представените пред първата инстанция доказателства се установява, че
между „К.Й.“ ООД в качеството на заемодател и ответника С. В. И. в качеството на
заемател е сключен договор за паричен заем № 96356 от 28.01.2020г., по силата на
който на ответника е била предоставена сумата 1200 лева при уговорен месечен лихвен
процент 3,330 % и ГПР 48,155 %. В договора е посочено, че с подписа си ответникът
удостоверява, че надлежно е получил заемната сумата от 1200.00 лева, като в тази част
договорът служи и като разписка за получената сума (чл.7, ал.2 от договора) и се
задължава да я върне съгласно уговореното (чл.4 от договора за заем). Предвид
изложеното съдът приема, че уговорената главница по договора за кредит е усвоена от
ответника, като договорът за заем служи и като разписка за получената заемна сума.
Установява се, че заемателя ответник не е върнал на заемодателя сумите по
договора за кредит – главница и договорна лихва. Общата дължима от ответника сума
е уговорена в размер 1475,30 лева, която е следвало да се издължи на 12 бр. вноски,
2
всяка от които в размер на 122,94 лева. Датата на първото уговорено плащане е
27.02.2020г. и датата на последното уговорено плащане - 27.01.2021г.
В случая годишният процент на разходите, който включва общите разходи по
кредита за потребителя (лихви, други разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит (чл.19, ал.1 ЗПК), е 48,155 %. Така определеният размер на ГПР, както
правилно е посочил СРС и настоящия състав възприема по идентичен начин, не
надвишава ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК, т.е. не надвишава петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове.
Отделно от посоченото, настоящия състав намира, че договорената от страните
възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави. В случая размерът на
възнаградителната лихва за целия 12 - месечен срок на договора върху главница от
1200 лева е 275,30 лева, т.е. представлява около 23 % от размера на главницата. При
това правилно СРС е приел, че така уговорената възнаградителна лихва не е
прекомерно, неоправдано висока. С оглед това клаузата, с която е договорена същата
като 3,330 % месечна лихва, е валидна и не противоречи на добрите нрави. В полза на
заемодателя валидно е възникнало правото да получи уговорената възнаградителна
лихва.
От събраните по делото писмени доказателства (договор за покупко - продажба
и прехвърляне на вземания (цесия) от 22.01.2021г. между „К.Й.“ ООД и „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД - л.16 от делото, приложение № 1 към
същия и потвърждение за извършена цесия на основание чл.99, ал.3 ЗЗД от „К.Й.“
ООД - л.24 от делото), се установява, че заемодателят „К.Й.“ ООД е прехвърлило на
ищеца в качеството му на цесионер вземанията по настоящия договор. Заемодателят
„К.Й.“ ООД е разполагал с такова право съгласно чл.6, ал.3 от Общите условия към
договора за заем, поради което извършеното цедиране на вземанията по договора за
потребителски кредит е допустимо съгласно чл.26, ал.1 ЗПК.
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права (вземания), по
силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение -
кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата
на сключен между тях договор. Като всеки договор, цесията трябва да отговаря на
всички условия за действителност на договорите.
Длъжникът по вземането не е страна по договора, но тъй като цесията засяга
интересите освен на страните по договора и на трето лице - длъжник, се налага
извършването на допълнително действие - съобщаване на длъжника за цесията - чл.
99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от
цедента - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора,
съобщението има значение с оглед на третите лица - длъжника, правоприемниците и
3
кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за
всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника - чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Макар в случая такова съобщаване преди завеждане на делото да не е
извършено, то, същото е направено в хода на процеса чрез връчване на приложеното
към исковата молба уведомление (л.25 от делото на СРС) от стария кредитор
(действащ като пълномощник на новия кредитор, видно от приетото като
доказателство по делото пълномощно - л.26 от делото на СРС) до ответника за
извършената цесия, което обстоятелство следва да бъде взето предвид на основание
чл.235, ал.3 ГПК, вр. дадените разяснения с т.9 от ТР № 4/2013г. по тълк. дело №
4/2013г. на ОСГТК.
С огред това, настоящият състав намира че цесията има действие спрямо
длъжника и изложените доводи в обратен смисъл са неоснователни. В този смисъл са
и постановените по реда на чл.290 ГПК Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д.
№ 2352/2013 г., II т. о., Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т.
о., които се възприемат от настоящия състав. Както е посочено в тях, няма пречка
съобщаването в хода на процеса да се извърши и чрез особен представител на
длъжника, назначен по ред на чл.47, ал.6 ГПК, защото особеният представител
разполага със същия обем права, с които разполага и упълномощеният представител (с
изключенията по чл.29, ал.5, вр. чл.34, ал.3 ГПК, неотносими в случая). Връчването на
уведомлението за цесията на особения представител на длъжника като част от книжата
по делото (исковата молба и приложенията) се счита за лично връчване на длъжника -
арг. чл.45, изр.2 ГПК. От изложеното следва, че цесията има действие спрямо
ответника.
От горното следва, че исковете са основателни до пълните предявени размери и
следва да се уважат така, както са предявени.
При така установеното, правилно и законосъобразно СРС е уважил претенциите
на ищеца при доказване от негова страна, че е носител на материалното право по
сключения договор за паричен заем.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, постановеното решение следва
да бъде потвърдено като правилно на основание чл.271, ал.1, изр.1 ГПК.
По разноските:
В полза на въззивника, с оглед изхода на спора не следва да бъдат присъждани
разноски.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3906 от 05.03.2024 г. по гр. д. № 44303/2022 г. по
описа на СРС, 64 с-в.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5