Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 114
гр. Добрич, 03.05.2017г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Добричкият окръжен съд гражданско
отделение
На четвърти април година
2017
В публичното съдебно заседание в следния състав:
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА
Секретар П.П.
разгледа докладваното от съдията Г.Ханджиева
гражданско дело номер 593 по
описа за 2015 година
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от О.К. срещу Държавата чрез министъра на регионалното
развитие и благоустройството. Съгласно изложеното в исковата молба поземлен имот с
идентификатор *****.***.*** с площ 1 880кв.м. и поземлен имот с
идентификатор *****.***.*** с площ 7 400кв.м. по кадастралната карта на
гр.К. съставляват терен и брегоукрепително съоръжение. Още при изграждане
на съоръжението, то заедно с терена около него, били предадени безвъзмездно на
общината за стопанисване и поддържане, попадали в строителните граници на града
и обслужвали нуждите на общината. С оглед тези обстоятелства собствеността
върху терена и съоръжението преминали в О.К. по силата на закона – пар.6 т.1 от ПЗРЗМСМА във вр. с
чл.6 ал.2 т.7 от ЗС /ред. ДВ бр.77/91г./, пар.7 т.7
от ПЗРЗМСМА, пар.10 ал.1 от ПЗРЗОС, пар.42 от ПЗРЗИДЗОС, чл.16 от Наредба №1/20.01.1994г. за геозащитната дейност.
Независимо, че
двата поземлени имота били собственост на О.К. и актувани като такива, за същите
били съставени и актове за публична държавна собственост. Удостовереното в тях
не съответствало на действителното правно положение. Визираните в актовете
норми за придобиване от държавата на правото на собственост и по конкретно чл.6
ал.4 т.2 от ЗУЧК били неприложими в случая, защото съоръжението било в
границите на населеното място; що се касае до чл.12
ал.2 от ЗВ – не било ясно коя
хипотеза се има предвид като основание за придобиване от държавата, а и нито
една от тях не била налице.
По тези съображения
ищецът иска да бъде признато за установено, че Държавата не притежава
правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *****.***.*** и поземлен
имот с идентификатор *****.***.*** по кадастралната карта на гр.К..
Ответникът Държавата чрез министъра на регионалното развитие и
благоустройството оспорва исковете и настоява за тяхното отхвърляне.
В отговора на исковата молба, представен в срока по чл.131 от ГПК, ответникът
е изложил хронология на актуването на имотите от страна на ищеца като общински
и на извършваните промени в кадастралните им заснемания и регулационни
отреждания. Посочил е, че имотите се намират в крайбрежната част на гр.К..
Съставляват отвоювана от морето територия и територия, изключена от ДГФ
/по-рано придобита от държавата чрез отчуждаване/, върху част от която е изградено
брегоукрепително съоръжение, а друга била отредена
„за плаж“. Тези обстоятелства според отговора на исковата молба определят
спорните имоти като изключителна по чл.18 ал.1 от Конституцията и публична по
чл.6 ал.4 т.2 от ЗУЧК държавна собственост.
В течение на съдебното производство ответникът се е позовал на новонастъпил факт – включване на спорните имоти в
териториалния обхват на недвижима културна ценност и в охранителната зона на
такава.
В защитата си по същество е изложил доводи за включване на имотите в други
по вид защитени зони, в териториалния обхват на паметник на културата от преди
образуване на производството, за лошо стопанисване и липса на ресурс за
поддържане на спорните имоти от страна на ищеца.
След като обсъди съображенията на страните и събраните по делото
доказателства, съдът намира за установено следното:
Заснетите в кадастралната карта на гр.К. поземлен имот с идентификатор *****.***.***
и поземлен имот с идентификатор *****.***.*** съставляват терен в южната част на града, в
подножието на нос „Ч.“ и в близост до морето. Това следва от съвпадащите
твърдения на страните, гласните доказателства по делото и заключенията на
вещите лица. От извършената от вещото лице М.Х. експертиза се установява, че
територията, сега съставляваща двата спорни поземлени имота, не е била обект на
кадастрално заснемане и регулационно предвиждане в действалите преди 1999г.
кадастрални и регулационни планове на гр.К..
Съпоставката по
приложение №8 от експертизата между топографската карта от 1976г. и
кадастралната карта показва, че част от терена, съставляващ понастоящем
поземлените имоти с идентификатори *****.***.*** и *****.***.***,
през 1976г. е бил в морето, а друга част е съставлявала морски бряг. При
съпоставка на показанията на ангажираните от двете страни свидетели може да се
направи извод, че брегът е бил покрит с минимална пясъчна ивица, камъни, пръст
и скали, срутени от ската на нос „Ч.“.
Не е спорно, че в
района, в който са ситуирани процесните поземлени
имоти, е изградено и функционира брегоукрепително
съоръжение „Ч.“. Съгласно представения по делото протокол обр.16,
съоръжението е въведено в експлоатация на 30.11.1989г. Със заповед №**/25.01.1989г.
на ДФ“Г.“ – В. съоръжението е предадено на ОбНС – К..
От заключението на
вещото лице М.Х. се установява, че брегоукрепителното
съоръжение е изградено в морето, върху морското дъно, така, че зад съоръжението
в посока към брега е останала част от морето. Тази именно част /отводнена/,
ведно с площта на брега в подножието на ската на нос „Ч.“ образува територията,
съставляваща двата спорни поземлени имота. Същите са ситуирани
между брегоукрепителното съоръжение и ската на нос „Ч.“,
като теренът е покрит изцяло с натрошена скална маса с произход от другаде
/двете вещи лица/.
Според
първоначалното заключение на вещото лице М.Х., двата спорни имота съставляват задтилието на брегоукрепителното
съоръжение, като в тях е изградена система канали и дренажи за отводняване,
съставляваща елемент от брегоукрепителното
съоръжение.
Заключението в тази
част не може да се възприеме. В съдебно заседание вещото лице е обяснило, че е
направило извода въз основа на опита и запознатостта си с проектите, въз основа
на които е изградено брегоукрепителното съоръжение в гр.Б.
и принципната според вещото лице необходимост за функционирането и запазването на
едно брегоукрепителносъоръжение от система за
отводняване. Конкретно за брегоукрепителното
съоръжение „Ч.“ в гр.К. по първоначалния проект е била предвидена система за
отводняване в задтилието на съоръжението; то обаче не
е изградено по първоначалния проект, а в отклонение от него /приложение към
допълнителната експертиза на л.277/ и проектът за изменението не е наличен, за
да може да се отговори дали той е предвиждал изграждането на система за
отводняване в терена зад съоръжението. Същевременно извършената на место
проверка от второто назначено вещо лице К.Б. не е установила наличието на
отводнителна система, изградена в терена на спорните поземлени имоти и свързана
с брегоукрепителното съоръжение.
Следва да се
приеме, че отводнителна система от канали и дренажи в терена на спорните
поземлени имоти не е изградена и брегоукрепителното
съоръжение в нито една своя част не попада в терена на имотите, а е изцяло
извън тях.
С решение по
протокол №**/19.08.1997г. на ОбС-К. е одобрен териториално
устройствен план на общината, включващ в обхвата си
територията на спорните имоти, предвидена за курортна зона.
Със заповед №***/15.10.1999г.
на Кмета на О.К. е одобрен кадастрален и застроителен
и регулационен план на „К.З.“ – гр.К.. Теренът на спорните имоти е отреден в
кв.*** в парц.**
– за плаж, парц.*** - за пешеходна зона и озеленяване, парц.**- за обслужване, парц.** - за пристанищен комплекс, парц.* – за паркинг и за
улица.
С решение №**/35/26.02.2010г.
на ОбС – К. е одобрен план за регулация, който
касателно процесните имоти е изменил само номера на квартала – от кв.*** в кв.***,
а в останалата си част предвижданията на регулационния план от 1999г. са
запазени.
Със заповед №***/08.11.2013г.
на кмета на О.К. е одобрен сега действащият план за регулация. Теренът,
предвиден в плана от 1999г. за парц.*** - за пешеходна зона и озеленяване, парц.** - за обслужване, парц.** - за пристанищен комплекс, парц.*
– за паркинг, както и част от парц.** – за плаж, е урегулиран в кв.*** в УПИ *** – за преработка, съхраняване и търговия на миди, риба и други аквакултури. Останалата част от бившия парц.** – за плаж, е урегулирана в УПИ **** – за рибарско селище.
УПИ *** – за преработка, съхраняване и търговия на миди, риба и други аквакултури и УПИ **** – за рибарско селище в кв.*** по плана за регулация са идентични на
процесните поземлен имот с идентификатор *****.***.*** с площ
7 400кв.м. и поземлен
имот с идентификатор *****.***.*** с площ 1 880кв.м. по кадастралната
карта на гр.К..
Двата имота не съставляват част от обявен със закон археологически
резерват.
Няма данни същите да са включени в териториалния обхват на обявен със
заповед на министъра недвижим паметник на културата /недвижима културна
ценност/ от преди завеждане на делото. Обратно наведеното от ответника не е
било предмет на изследване, защото не е посочено в срока за отговор, а едва в
писмената му защита.
В хода на съдебния спор е издадена заповед №*****/21.11.2016г. на Министъра
на културата. Със заповедта е определен териториален обхват на недвижима
културна ценност, включващ и спорния поземлен имот *****.***.***; определени са
и граници на две охранителни зони, като в обхвата на зона „А“ е включена част
от поземлен имот *****.***.***.
За имотите и двете страни са съставили
актове /л.10-14 и л.17-26/, съответно за частна общинска собственост и за
публична държавна собственост.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Исковете са допустими. В съответствие с
т.1 от ТР №8/2012/27.11.2013г. по т.д.№8/2012г. на ОСГКТК на ВКС ищецът О.К.
има правен интерес да защити заявеното от него право на собственост върху
спорните имоти, като със сила на присъдено нещо се отрече това право да
принадлежи на ответника, който му го оспорва.
По същество исковете са основателни.
На първо място следва да се подчертае
установеният по-горе факт, че брегоукрепителното
съоръжение „Ч.“ не попада, в която и да било своя част, в спорните
поземлени имоти с идентификатори *****.***.*** и *****.***.***. Поради това
доводите и на двете страни за принадлежността на правото на собственост спрямо
терена, върху който е изградено съоръжението /морско дъно/ и спрямо самото
съоръжение, не подлежат на обсъждане.
Касателно терена, съставляващ
поземлените имоти с идентификатори *****.***.*** и *****.***.***, същият в
съответствие с чл.4 от ЗС /ред.1951г./ е бил държавна собственост.
Спорът се свежда до това дали държавата е запазила правото си на
собственост или то е преминало към ищеца Община - К..
Въведените от ответника в срока за отговор обстоятелства, възпрепятстващи
преминаването на собствеността, не са налице. След изграждането на брегоукрепителното съоръжение, останалата зад него
територия от морето и крайбрежната ивица са променени по естеството си; територията
е отводнена, покрита с инертни материали, образувана в единен, нов по вид
терен. Този терен при влизане в сила на съответните правни норми не е
притежавал характеристиките на крайбрежна плажна ивица и морско дъно, поради
което и не е придобил статут на изключителна държавна собственост по чл.18 ал.1
от Конституцията на Република България, нито на публична държавна собственост
по чл.12 ал.2 от ЗВ. Същият освен това
не е бил обявен със закон археологически резерват /изключителна държавна
собственост/, нито е бил обявен или обективно е притежавал характеристиките на
обект с национално значение и всеобща полезност, за да се приеме, че е станал
със статут на публична държавна собственост по чл.2 ал.2 т.4 от ЗДС.
Следователно теренът, съставляващ сега поземлени имоти с идентификатори *****.***.***
и *****.***.***, е бил частна държавна собственост. Като такъв, с одобрения със
заповед №***/15.10.1999г. на кмета на О.К., той е бил урегулиран в парцели,
отредени, съобразно гореизложеното. Заповедта е валидна, а в срока за отговор
ответникът не е възразил за обстоятелства, възпрепятствали или отложили
влизането й в сила /необявена, обжалвана, отменена/. Следва да се приеме, че
при влизане в сила на пар.42 от ПЗРЗИДЗОС спорният
терен с влязъл в сила регулационен план е бил урегулиран в кв.*** в парц.** – за плаж, парц.*** - за пешеходна зона и озеленяване, парц.** - за обслужване, парц.** - за пристанищен комплекс, парц.*
– за паркинг и за улица. Касае се за предвиждания, а не за реално съществуващи
на место обекти/мероприятия, и възражението в отговора, че парц.** – за плаж съставлявал крайбрежна плажна ивица и поради
това изключителна държавна собственост е неоснователно. Както се отбеляза,
теренът изцяло е бил частна държавна собственост, но предвидените по плана
мероприятия не са от национално значение, а от местен обществен и
благоустройствен характер. В
съответствие с пар.42 от ПЗРЗИДЗОС имотите са преминали
в собственост на О.К., като държавата е загубила правото си върху тях.
Съответно
идентичните на тях поземлени имоти с
идентификатори *****.***.*** и *****.***.*** по кадастралната карта на гр.К. не
са държавна собственост.
Това положение не се променя от издадената заповед №*****/21.11.2016г. на министъра
на културата. Предоставянето на статут на недвижима културна ценност по чл.14
ал.1 т.2 от ЗКН няма пряко вещно действие спрямо недвижимите имоти,
принадлежащи на различни от държавата правни субекти; евентуално може да бъде
предпоставка за следващо придобиване от държавата /чл.12 ал.4 от ЗКН, чл.162 от
ЗКН/. Предоставянето на статут на недвижима културна ценност на един недвижим
имот и включването на такъв в охранителна зона на недвижима културна ценност
въвежда редица ограничения и задължения за собствениците и притежателите на
ограничени вещни права върху тези имоти, чието неспазване е предмет на контрол
по друг ред, но е извън вещноправния спор.
Останалите доводи, въведени след приключване на съдебното дирене, в
защитата по същество на ответника не подлежат на обсъждане.
От изложеното следва, че поземлените имоти с идентификатори *****.***.***
и *****.***.*** по кадастралната карта на гр.К. не са държавна собственост,
което на осн.чл.124 ал.1 от ГПК следва да бъде
установено по предявените от О.К. срещу Държавата искове.
Съответно на този резултат и на осн.чл.78 ал.1 от ГПК ищецът има право да получи от ответника платените държавна такса в размер
на 1 187.60 лева и разноски за вещи лица в размер на 753 лева. На същото
основание ищецът има право да получи от ответника и възнаграждението, което е
платил за адвокатска защита, в размер на 4 710 лева. Възнаграждението е
платено за защита на материален интерес общо в размер на 118 761 лева, за
който съобразно разпоредбата на чл.7 ал.2 т.5 от НМРАВ минимално установеното
адвокатско възнаграждение е 3 905.22 лева. Като се има предвид
фактическата и правна сложност на спора, възражението на ответника за
прекомерност на платеното от другата страна адвокатско възнаграждение е
основателно и в съответствие с чл.78 ал.5 от ГПК на ищеца следва да се присъди
минималният размер по наредбата – сумата 3 905.22 лева.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА за установено по предявените от О.К. срещу Държавата чрез министъра
на регионалното развитие и благоустройството искове, че поземлен имот с
идентификатор *****.***.*** с площ 1 880кв.м. и поземлен имот с
идентификатор *****.***.*** с площ 7 400кв.м. по кадастралната карта на
гр.К. не са държавна собственост.
ОСЪЖДА Държавата чрез министъра на регионалното развитие да заплати на О.К.
платените от нея за водене на делото държавна такса в размер на 1 187.60
лева, разноски за вещо лице в размер на 753 лева и възнаграждение за адвокат в
размер на 3 905.22 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд – В. в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: