Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
С., 05.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 07.04.2021г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Г.
Ваня Иванова
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Г. въззивно гражданско дело № 821 по
описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 155/12.10.2020г.,
постановено по гр.дело № 1583 по описа на РС -
гр. Самоков за 2017 г., е отхвърлен
искът по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД,
на И.Г.Д. за осъждане на Прокуратурата на Република България да му заплати
обезщетение от 5000 лв. за претърпени неимуществени вреди от виновно
поведение на длъжностни лица при Прокуратурата на Република България,
изразяващо се в незаконосъобразно привеждане в изпълнение на влязла в сила
присъда по НОХД № 150/2016 г. по описа на Софийския военен съд в частта й
относно режима на изтърпяване на наложеното с тази присъда наказание „лишаване
от свобода” на ищеца.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на ищеца И.Д. срещу горното решение. Жалбоподателят счита решението за
незаконно, неморално, репресивно и противоконституционно. Намира, че същото не
било съобразено със събраните по делото безспорни доказателства. Сочи, че бил
репресиран. Моли съда да отмени обжалваното решение и за правосъдие и
равнопоставеност на страните.
В срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК е подаден отговор от Прокуратурата на Република България, която оспорва
жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение. Описва хронологията на
събитията и поддържа, че първоначално определеният от съда строг режим за
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ на Д. не е бил изменян.
Анализира разпоредбата на чл. 58 от ЗИНЗС в редакцията й от 07.02.2017г. Счита,
че действията във връзка с привеждане в изпълнение на наложеното наказание не
са били противоправни. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не се явява, не се представлява, и
не изразява становище по спора.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна
се представлява
от юрк. К., която оспорва въззивната жалба и поддържа отговора. Моли съда да
отхвърли въззивната жалба по съображенията, изложени в отговора, и да потвърди
обжалваното решение като правилно и обосновано. Претендира разноски.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана
в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта
- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и
разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения такъв.
ІІІ. По същество
Настоящият съдебен състав изцяло споделя изложените от
първоинстанционния съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
Доколкото подадената въззивна жалба е бланкетна, съдът е затруднен
да изложи съображения във връзка с оплакванията на жалбоподателя, че
обжалваното решение било незаконно, неморално, репресивно, противоконституционно и
несъобразено доказателствата по делото. Съгласно разрешението, дадено с т. 1 от
Тълкувателно
решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, в
такава хипотеза проверката на въззивния съд по същество е ограничена единствено
до прилагане на императивни материалноправни норми.
В конкретния случай, извършената
служебна проверка не констатира нарушение на такива норми. В обжалваното
решение е извършен задълбочен анализ на относимите към казуса материалноправни
норми, които са приложени правилно и са формирани логически издържани правни
изводи.
По- конкретно следва да се отбележи, че привеждането на присъдата
в изпълнение е било съобразено както с нейното съдържание, така и с действащата
към съответния момент нормативна база. Не съответства на действителното
фактическо положение твърдението от исковата молба, че въззивният наказателен
съд бил отменил първоинстанционната присъда на ищеца в частта й, с която бил
определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от
свобода“, и вместо това постановил, наказанието да бъде изтърпяно в
затворническо общежитие от открит тип и режимът да е лек.
Както е видно от доказателствата по делото, с присъда №
56/20.10.2016г. по НОХД № 150/2016г. на Софийския военен съд, И.Д. е бил
признат за виновен по повдигнатите му обвинения и му е наложено наказание от
две години и шест месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно в
затворническо общежитие от закрит тип на основание чл. 41, ал. 6 от НК, в. чл.
61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС при първоначален строг режим.
С Решение № 10/10.04.2017г. по ВНОХД № 86/2016г. на Военно-
апелативния съд тази присъда е отменена единствено в частта, с която на
основание чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС е постановено, наложеното наказание да се
изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип, но не и в частта за режима
(противно на поддържаното от ищеца – жалбоподател в настоящото производство). Точно
обратното: в мотивите към решението изрично е посочено, че наказанието следва
да бъде изтърпяно при първоначален строг режим, а в тази част присъдата следва
да бъде потвърдена. Единствено по отношение на пенитенциарното заведение е
посочено, че, с оглед измененията в ЗИНЗС, съдът не разполага с процесуална
възможност да го определя, и поради това е отменил присъдата в тази й част.
Така постановеното решение е било оставено в сила с Решение №
225/15.11.2017г., постановено по дело № 652/2017г. на ВКС, второ НО.
Съдържанието на въззивното решение, обаче, не означава, че видът
пенитенциарно заведение се променя автоматично, и то – именно по претендирания
от жалбоподателя начин. Съгласно действалата към този момент редакция на чл. 58
от ЗИНЗС, осъдените с първоначално определен строг режим
изтърпяват наказанието „лишаване от свобода“ в затвори или затворнически общежития от закрит тип, докато в затворническите общежития от открит тип това наказание
се изтърпява единствено от осъдените с
първоначално определен общ режим. Следователно, за всеки определен с
присъдата режим на изтърпяване на наказанието, самият закон безусловно определя
вида на пенитенциарното заведение, в което да бъде изтърпяно то. След като в
случая на Д. е бил определен първоначален строг режим, и той не е бил отменен
при инстанционния контрол върху присъдата, наказанието е следвало да бъде
изтърпяно или в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип. Привеждайки
ищеца в затворническо общежитие от закрит тип, в изпълнение на правомощията си по
чл. 416, ал. 2 от НПК, длъжностните лица на Прокуратурата на Република България
са спазили стриктно закона, поради което действията им не са противоправни.
Липсата на противоправност изключва фактическия състав по чл. 45 от ЗЗД (арг.
от Марков М. „Облигационно право. Помагало.“, изд. „Сиби“, 2018г., стр. 423,
Определение № 320 от 21.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 733/2021 г., IV г. о.,
ГК, Решение № Т-423 от 28.07.2010 г. на САС по т. д. № 187/2010 г., Решение №
260890 от 11.02.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 8978/2019 г. и мн.др.), а с това
– и безвиновната, гаранционно- обезпечителна отговорност на Прокуратурата на
Република България по чл. 49 от ЗЗД (арг. от Марков М. „Облигационно право.
Помагало.“, изд. „Сиби“, 2018г., стр. 433).
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният
иск е неоснователен. Като е достигнал до същия правен извод и го е отхвърлил,
районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено, тъй
като не разкрива претендираните от жалбоподателя характеристики на незаконно,
неморално, репресивно, противоконституционно и несъобразено с доказателствата по делото.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза
на въззиваемия следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение
в минимален размер от 100 лв. съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП,
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 155/12.10.2020г., постановено по гр.дело № 1583 по описа на Самоковския районен съд за 2017 г.
ОСЪЖДА И.Г.Д. с ЕГН ********** и адрес *** да заплати на Прокуратурата
на Република България с адрес гр. С., бул. „В.“ № 2, сумата 100 лв. – разноски
във въззивното производство.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.