№ 19757
гр. София, 02.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 124 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВО Н. ПЕТРОВ
при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА
като разгледа докладваното от ИВО Н. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110143344 по описа за 2024 година
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК,под евентуалност по
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, от И. К. Д. срещу/фирма/ за прогласяване нищожност на Договор за
потребителски кредит №1330067/28.02.2024 г.
В искова молба са изложени фактически твърдения, че страните по спора са сключили по
реда на ЗПФУР договора за потребителски кредит, с предмет заемна сума от 1000,00 лв. при
ГПР от 49,85%. Според чл. 5 от договора,кредитът се обезпечава с поръчителство от /фирма/
в полза на ответното дружество, за което трябвало да се плати от потребителя допълнително
възнаграждение. Твърди се, че в договора не е посочено какъв е размерът на
възнаграждението за предоставяне на поръчителството а след усвояване на заемните
средства ищецът установил, че за това е начислена по кредита и сумата 480,00 лв. –такса за
обезпечение с поръчителство. Твърди се,че ищецът не е получил препис от договора.
Поддържа се, че договорът енедействителен като неподписан -с липса на съгласие; не е
спазена формата по чл. 10, ал. 1 от ЗПК, вкл. на евентуален договор за допълнителната
услуга;сумите по клаузата за поръчителство не са посочени в договора за кредит,
респ.евентуален договор за поръчителство не е подписван; липсва яснота как е формиран
ГПР, като в него не е включена таксата по чл. 5 и обявеният ГПР не съответства на
действителните разходи, съгласно чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. По отношение на клаузата на чл.
5 счита за неравноправна и нищожна, като уговорена в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 9 от
ЗЗП, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал.4,чл. 19, ал.1 и 4 от ЗПК.
По реда на чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба.
Ответникът изразява становище, с което оспорва исковете с доводи, че при договорите за
кредит ГПР е изчислен по предвидената в ЗПК формула и съответства на чл. 19, ал. 4 от с.з.,
1
а пар. 1 от ЗПК касае разходи по допълнителни услуги, чието уговаряне е задължително
условие за отпускане на кредита; ищецът е имал избор за вида поръчителство, поради което
сумата по договора за гаранция предварително не е известна и възнаграждението не е
предмет на заемното правоотношение; чл. 5 от договора касае предварителен и доброволен
избор на ищеца за предоставяне на допълнителна възмездна услуга от трето лице и уговорка
е индивидуално уговорена, доколкото ищеца сам е избрал в електронния формуляр.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,ал. 2 ГПК, по свое
убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Ответното дружество не спори по твърдението на ищеца, че помежду им е сключен Договор
за потребителски кредит №1330067/28.02.2024 г. по реда на чл. 6 от ЗПФУР, както и
наличието на оспорената клауза. По делото е представен от ответника договора за
потребителски кредит, в т.ч. договора за допълнителна услуга, като от тях се установява и
съдът приема за доказани твърденията на ищеца. Съдът приема,че при тази договорна
конструкция договорът за гаранция е пряко свързан с договора за кредит, по смисъла на § 1,
т.1 ДР на ЗПК, тъй като за предоставянето на услуга „гарант“ потребителят дължи през
целия срок на договора заплащане на възнаграждение на гаранта, за обезпечаване на
задължението по заема.Обстоятелството, че в преддоговорната информация кредиторът е
вписал изявлението си, че възнаграждението не се включва в общия разход по кредита, или
във формирането на ГПР, не променя този извод. С клаузата на чл. 5 от договора за заем се
заобикалят императивните правила на ЗПК по чл. 19, ал. 4 относно максималния размер на
ГПР, съответно със сключването на договора за гаранция. Възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство има характер на допълнително възнаграждение за ползване
на заемните средства и отговаря на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде обявен в общия му размер. Разходът за
възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя, последният може да
получи като одобри за поръчител. Едноличен собственик на капитала на /фирма/ е /фирма/ и
същите са свързани лица по см. на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Следователно, договорът за заем и
договорът за предоставяне на поръчителят се счита за сключен от потребителя с един и същ
търговец, от една страна, а от друга – договорът за предоставяне на поръчителство
представлява допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в
противоречие с чл. 16 от ЗПК. Това е така, защото договорът няма самостоятелен характер,
неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат предоставени във връзка
с усвояване и управление на договора за кредит; условията и възнаграждението по него
зависят изцяло от главното задължение по заема. Договорът за потребителски кредит се
явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне
на поръчителство. Ето защо съдът приема, че договорът за паричен заем е сключен в
нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като не е посочен действителния размер на
разходите по кредита, който включва всички лихви и такси, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Не може да се приеме, че между страните има уговорка за допълнителни услуги, доколкото
2
условията по повод и при които е сключен договора за кредит и договора за гаранция сочат
еднозначно за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита
(вж.в този смисъл Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС). Договорът само
формално покрива изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност не
съответства на заявеното от кредитора. Това поведение кореспондира и с търговска
практика, от страна на търговеца към потребителя,която е заблуждаваща, тъй като
противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност, и съдържа
невярна информация, която е възможно да промени съществено икономическото поведение
на средния потребител да вземе информирано решение за стойността на кредита и дали да
договаря с този кредитор – арг. от чл.68д от ЗПП. Обстоятелството, че в договора за заем не
е посочен действителния размер на ГПР е равнозначно на неизпълнение на задължението по
чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и води до нищожност на целия договор за паричен заем, на осн.
чл.22 от ЗПК.Видно от заключението на изготвената и приета по делото ССчЕ, изплатената
сума по процесния договор за кредит е в размер на 2033.38 лв. от които 1000 лева -погасена
главница,33.38 лева погасена договорна лихва и 980.00 лева-погасена такса
гаранция/поръчителство/.
С тези съображения съдът намира предявеният главен иск за основателен, а по евентуалният
иск не дължи произнасяне, доколкото не се сбъдна процесуалното условие за неговото
разглеждане.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът трябва да заплати на
ищеца сторените деловодни разноски за сумата 1960 лв. за платена държавна такса и
възнаграждение на адвокат.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от И. К. Д., с ЕГН:**********, срещу /фирма/, с
ЕИК:**********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, на Договор за
потребителски кредит №1330067/28.02.2024 г.
ОСЪЖДА /фирма/, с ЕИК:**********, да заплати на И. К. Д., с ЕГН:**********, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,сумата 2 900,00 лева – съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3