Р Е Ш Е Н И Е
град София, 17.07.2019 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор …..…… разгледа
докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №10262 по описа за 2015 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от С.Н.С. и А.А.С. /двамата починали
хода на въззивното производство и конституиран на основание чл.227 от ГПК Л.Д.И./
срещу решение №І-33-97 от 23.10.2014г., постановено по гр.д.№37356/2013г. по
описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав, с която е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че всеки от жалбоподателите
дължи на "Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.150 ЗЕ всеки от тях от
по 2580.47 лв., главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода м.09.2010г. - м.04.2012г. и на основание чл.86,
ал.1 ЗЗД всеки от тях от по 414.19 лв., лихва за забава
за периода от 31.10.2010г. - 06.06.2013г., ведно със законната лихва върху
главницата от 20.06.2013г. до окончателното изплащане на задължението, както и
направените разноски от 119.79 лв. държавна такса и 319.68 лв. юрисконсултско
възнаграждение, за които суми е издадена заповед от 21.06.2013г. по ч.гр.д.
№10114/2013г. по описа на СРС, Г.О.,
113 с-в.; както и са осъдени жалбоподателите да заплатят на "Т.С."
ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК направените
по делото разноски в размер на 1099.26 лв..
В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на
обжалваното съдебно решение, като постановено в нарушение на материалния закон.
Наведени са твърдения, че ищецът не е ангажирал
доказателства, че извършеното от третото лице-помагач - „Т.с.” ЕООД
дялово разпределение на топлинната енергия в процесния имот е при спазване на
процедурата, предвидена в разпоредбата на чл.139б от ЗЕ. Предвид на изложеното молят
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното първоинстанционно
решение и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, в представена молба от 03.05.2019г. се взема
становище относно неоснователността на въззивната жалба. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение
на СРС като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява
становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу С.Н.С. и
А.А.С. при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане при условията на разделност от всеки от тях
на суми, посочени в исковата молба.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани нови
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните
и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми
видно от приложеното ч.гр.д. №10114/2013г. по описа
на СРС, Г.О., 113 състав, въззиваемия-ищец- „Т.С.” ЕАД е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 20.06.2013г. и е постановена на 21.06.2013г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу С.Н.С. и
А.А.С. за заплащане при условията на разделност - всеки от тях по
1/2 част от сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК са подадени от всеки от длъжниците - С.Н.С. и
А.А.С. възражения, поради което
дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното решение е валидно /не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/,
допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна
квалификация/ и по същество правилно. За да постанови обжалваното
съдебно решение, с което са уважени предявените искове спрямо ответниците - С.Н.С.
и А.А.С. първостепенният съд е приел, че са потребители на топлинна енергия за
битови нужди и са налице основанията в закона за ангажирането на тяхната
договорна отговорност. Прието е, че вземанията, предмет на установителните искове,
са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на
потребената от ответниците топлоенергия, както и че ответниците са изпаднали в
забава, тъй като задълженията им за заплащане на цената на топлинната енергия
са срочни. Въззивният състав споделя изцяло мотивите на
първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите
претенции, за които исковете са уважени и на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Независимо
от това, предвид доводите изложени в жалбата досежно незаконосъобразността на обжалваното решение следва да се добави и следното:
Неоснователен се
явява единственият поддържан от въззивниците довод, че липсва
валидно сключен договор от етажната собственост с фирма за дялово разпределение,
предвид на което не е спазена процедурата, предвидена в разпоредбата на чл.139б
от ЗЕ. От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства
се установява, че в сградата, в която се намира процесния имот, е въведена
система за дялово разпределение на топлинна енергия и е избрано дружество по
реда на чл.139б ЗЕ, което да извършва дяловото
разпределение. Според заключението на СТЕ, реален отчет е извършен от „Т.с.” ЕООД, като след всеки отоплителен сезон са издавани
изравнителни сметки. Сумите за топлинна енергия за процесния имот са изчислени
в съответствие с нормативната уредба. Следва да се отбележи, че претендираните
вземания от ищеца не се установяват единствено на база
воденото от ищеца счетоводство и представените от него частни документи, а въз
основа на изводите, направени в заключението по СТЕ, като по отношение на
потребената топлинна енергия за сградна инсталация и отопление на имота, съдът
възприема изцяло заключението на вещото лице. Отделно от това, по делото не се доказа ответниците да са заявили
рекламации срещу качеството на топлоснабдяване до продавача или извършеното
дялово разпределение в установените срокове /към „Т.с.” ЕООД/. Следователно се налага извода, че през процесния период ответниците са
ползвали топлинна енергия, като отчитайки изравнителните сметки, сумата за
действително консумираната топлинна енергия възлиза общо на сумата от 5160.94 лв.,
като в тежест на ответниците е възникнало
задължение да заплати стойността на доставената в имота им топлинна енергия,
изчислена по нормативно установения ред.
Във въззивната жалба не се съдържат други конкретни
оплаквания досежно порочността на обжалвания съдебен акт. По аргумент на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
само от посоченото в жалбата. Съгласно трайно установената непротиворечива практика
на ВКС - решение №176 от 08.06.2011г. по гр.дело №1281/2010г. ІІІ Г.О.; решение №95 от 16.03.2011г. по гр. дело №331/2010г. на ІV Г.О.; решение №764 от 19.01.2011г. по гр.дело №1645/2009г. на ІV Г.О.; решение №702 от 05.01.2011г. по гр.дело №1036/2009г. на ІV Г.О.; решение №643 от 12.10.2010г. по гр.дело №1246/2009г. на ІV Г.О, въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл.269 ГПК
е основание за касиране на въззивното решение.
В конкретната хипотеза доколкото
както се посочи по-горе въззивника няма наведени други конкретни оплаквания
досежно незаконосъобразност и неправилност на съдебния акт в обжалваните части,
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание
чл.272 от ГПК препраща към тях като счита, че обжалваното съдебно решение е законосъобразно, постановено при правилно приложение на
материалния закон, няма допуснати процесуални нарушения в хода на съдебното
производство. Правилно СРС е извършил съвкупна преценка и анализ на събраните по делото
доказателства /неоспорени по надлежния ред/ и е приел, че са доказани предявените искови претенции до посочени в
решението размери. Постановеният съдебен акт, с който са уважени исковете за главница и мораторна лихва е правилен и законосъобразен, постановен при пълнота на
събраните доказателства, при правилно тълкуване на материалния закон, като не
са допуснати процесуални нарушения в хода на съдебното производство, поради
което следва да бъде
потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е
съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивниците не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О.,
ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №І-33-97 от 23.10.2014г., постановено по
гр.д.№37356/2013г. по описа на СРС, І Г.О., 33-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./