Определение по дело №143/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе предвид следното:

Делото е образувано въз основа на депозиран пред съда иск от Д. А. Т., с ЕГН – *, с адрес град Б., У. “Д. Х. Т.” № 10, срещу К. С. Ч., с ЕГН – * и З. В. Ч., с ЕГН – *, и двата на адрес: град Б., У.“Крали М.” №6, вход А, . 5, ап. 12, и Ц. И. Т., с ЕГН – *, с постоянен адрес: град Б., ЖК ”З.”, бл. 26, . 3, ап. 9.

Предявеният иск е с правно основание чл. 135 от ЗЗД, с който се иска от съда да прогласи недействителността по отношение на Д. А. Т., с ЕГН – *, с адрес град Б., У. “Д. Х. Т.” № 10, на договор за дарение на Самостоятелен обект, заснет с идентификатор № 04279.612.200.1.28., с предназначение – жилище, апартамент с площ от 101.46кв.м., брой нива – 1, с административен адрес: град Б., У. “К М.” № 6, вход А, . 5, ап. 12, находящ се в сграда с идентификатор № 04279.612.200.1., попадаща в поземлен имот с идентификатор – 04279.612.200, по кадастралната карта на град Б., одобрена със Заповед № РД – 18- 32/10.05.2006г. на Изпълнителният директор на Агенцията по кадастъра, при съседни самостоятелни обекти с идентификатори: на същия етаж - № 04279.612.200.1.27, № 04279.612.200.1.29, и № 04279.612.200.1.31, под обекта № 04279.612.200.1.22 и над обекта - № 04279.612.200.1.34 и № 04279.612.200.1.35, ведно с прилежащото избено помещение № 1. с площ от 4.97 кв.м. и 3, 1351 %, идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, сключен между К. С. Ч., с ЕГН – *, З. В. Ч., с ЕГН – *, и двамата на адрес – град Б., У. “ИМ” № 59, вх. Б, . 2, и Ц. И. Т., с ЕГН – *, с постоянен адрес: град Б., ЖК ”З.”, бл. 26, . 3, ап. 9, обективиран в Нотариален акт № 2, том І, рег. № 73, дело № 2/2011г., по описа на Нотариус – К Тс рег. № 242 в регистъра на НК на РБ, с район на действие БлРС, вписан с вх. № 24 от 06.01.2011г., с акт № 13, том І, дело № 7/2011г. в Службата по вписвания при РС Б., както и да осъди ответниците да заплатят сторените по делото разноски.

Исковата си претенция ищецът основава на твърдението, че е кредитор на ответника К. С. Ч., на основание издаден на 01.05.2010г. Запис на заповед за сумата – 30 000лв., по която ответника е поел задължението да върне получената сума в срок до 31.12.2010г. Наведени са в исковата молба субективни твърдения, че това задължение се основава и на съществуващи между страните облигационни отношения, без да се сочи каузата за тяхното съществуване и правното им основание. Ищецът твърди, че сумата не е върната на падежа посочен в записа на заповед, като неговите разговори с всички ответници по делото не са довели до никакъв резултат, като длъжника поемател на задължението по записа на заповед, отказва да се издължи и да върне парите.

Изложени са в исковата молба твърдения, че въз основа на заявление по реда на чл. 417 от ГПК, депозирано пред РС Б. на 18.01.2011г., ищецът се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на издадена от съда заповед за незабавно изпълнение за претендираната сума от 30 000лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.01.2010г. до окончателното изплащане на дължимото, както и разноските по образуваното частно гражданско дело в размер на 600.00лв.

Твърденията в исковата молба са, че въз основа на собствено проучване за притежаваните от длъжника недвижими имоти, ищецът е установил, че на 06.01.2011г., първите двама ответници- К. Ч. и съпругата му З. Ч., са се разпоредили с недвижим имот съпружеска имуществена общност, който е и тяхно семейно жилище, като са надарили с имота третата ответница – Ц. И. Т., която е майка на З. Ч., с процесния по делото недвижим имот, чрез договор за дарение, материализиран с представения по делото - Нотариален акт № 2, том І, рег. № 73, дело № 2/2011г., по описа на Нотариус – К Т с рег. № 242 в регистъра на НК на РБ, с район на действие БлРС, вписан с вх. № 24 от 06.01.2011г., с акт № 13, том І, дело № 7/2011г. в Службата по вписвания при РС Б..

Правните твърдения на ищеца, изведени от изложеното в исковата молба по делото са, че посоченият недвижим имот е единствен на първите двама ответници, а третата ответница – майка на втората ответница, е знаела за съществуващите парични задължения на първия ответник към ищеца по исковата молба. Искането се основава на твърдението, че след като ищецът е кредитор на първия ответник по вземане предхождащо извършването на разпоредителното действие с недвижимия имот въз основа на запис на заповед, издаден на 01.05.2010г., с падеж – 31.12.2010г., то дарителят чрез извършеното дарение на 06.01.2011г. е намалил умишлено имуществото си, като по този начин уврежда интересите на кредитора си и препятства изпълнението на задължението си по вземането към него по записа на заповед, като се стреми да осуети и предприемане на принудително изпълнение за дължимите суми срещу него.

След като съдът е приел исковата молба за редовна и е счел че на същата следва да даде ход, е разпоредил на основание чл. 131 от ГПК на ответниците да бъде изпратен препис от нея заедно с приложените писмени доказателства.

В срока по чл. 131 ал.1 от ГПК, е постъпил писмен отговор от ответника – К. С. Ч., с който се оспорва предявения иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД. Възразява се срещу редовността на исковата молба, като се твърди че не е внесена дължимата във връзка с предявения иск държавна такса. Ответника твърди в писмения си отговор че предявения иск е недопустим, тъй като за ищеца липсва правен интерес от неговото водене пред съда. Имота предмет на договор за дарение е жилище, което е единствения имот на дарителите, поради което срещу него не може да бъде насочено принудително изпълнение, тъй като на основание чл. 444 т. 7 от ГПК същото съставлява несеквестируемо имущество. Като основание за възражение за основателността на предявения иск се възразява с писмения отговор, че ищецът не е кредитор на първия ответник по делото. Ответник твърди, че заповедта издадена от съда на основание чл. 417 от ГПК все още не му е връчена надлежно и същата не е влязла в законна сила. Той заявява че ще възрази срещу заповедта и тогава съобразно нормите на чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 415 от ГПК, ищецът ще следва да установява вземането си срещу първия ответник, като докаже неговото основание и размер и едва след успешното приключване на това съдебно производство същият би могъл да докаже и обоснове качеството си на кредитор. С писмения отговор не се правят доказателствени искания и не се възразява срещу уважаването на исканията на ищеца по делото.

Съдът по искане на ответната страна и на основание чл. 193 ал.3 от ГПК е открил производство по оспорване автентичността на представената по делото разписка, за която се твърди че е подписана от К. С. Ч., в която е инкорпорирано писмено изявление, че К. С. Ч., ЕГН *, е получил лично от Д. А. Т., сумата от 30 000лв., по издадена на 01.05.2010г. от него запис на заповед на Д. А. Т., досежно подписа на К. С. Ч., за който от ответната страна се твърди че не е положен от него.

Процесуалният пълномощник на ищеца в съдебните заседания по делото и в представената писмена защита, поддържа предявения иск, като моли съда да го уважи като доказан и основателен и на основанията изложени още в исковата молба по делото. Излагат се доводи че са налице всички основания на разпоредбата на чл. 135 от ЗЗД за това, тъй като по делото се доказва безспорното качество на ищеца на кредитор на ответника по силата на представения по делото запис на заповед, който е и с настъпил падеж – 31.12.2010г., поради което вземането на ищеца срещу ответника е установено по размер, дължимо и изискуемо. Адв. Т счита възражението на ответника чрез неговия пълномощник, за това че не му е предявена издадената заповед за изпълнение въз основа на записа на заповед и липсата на доказателства за образувано изпълнително дело въз основа на издадения изпълнителен лист, за ирелевантно, тъй като без правно значение дали ответника е навел възраженията си срещу издадената по реда на чл. 417 от ГПК заповед за изпълнение. Според пълномощника на ищеца, доказва се по делото и обстоятелството, че вземането на ищеца срещу ответника е възникнало, преди същият да се е разпоредил безвъзмездно чрез дарение в полза на майката на съпругата си, с процесния по делото недвижим имот. Застъпва се писменото становище, че чрез осъществяването на това правно действие – дарение на недвижимия имот, е налице увреждане на интересите на кредитора от страна на длъжника, поради това че длъжника се е лишил от свое имущество и е намалил същото за да увреди кредитора си. Адв. Т акцентира пред съда, че не е опровергана по делото презумпцията на чл. 135 ал.2 от ЗЗД, за знанието за увреждането от страна на третата ответница, тъй като същата е в близки родствени отношения със съпругата на длъжника и нейна майка. За неоснователно пълномощника на ищеца счита и възражението на ответника, че предявеният иск е недопустим, тъй като апартамента, с който длъжника, заедно със свята съпруга, се е разпоредил чрез дарение в полза на трето лице, съставлява несеквестируема вещ по смисъла на чл. 444 т. 7 от ГПК, тъй като е единственото семейно жилище на длъжника. Навеждат се доводи, че това обстоятелство остана недоказано по делото от ответната страна, а такова възражение е относимо към изпълнението на едно позитивно решение на съда, а не към неговата допустимост.

Ответникът по делото, чрез процесуалния си пълномощник адвокат Ч, оспорва предявения иск, като недопустим и неоснователен и моли съда да го отхвърли, на основание възраженията наведени по делото с писмения отговор по реда на чл. 131 от ГПК.

Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, съдът счита за установено следното:

На 01.05.2010г. К. С. Ч., с ЕГН *, е получил лично от Д. А. Т., сумата от 30 000лв., което е удостоверил с подписа си върху писмена разписка, представена и приета като писмено доказателство по делото. За получената сума, К. С. Ч. издал Запис на заповед, с дата на издаване 01.05.2010г., с която се задължил неотменимо, безусловно, “без протест” и “без разноски”, да заплати в брой на Д. А. Т., с ЕГН *, или на негова заповед, сума в размер на 30 000лв. Падежа на изпълнение на поетото задължение е посочен в записа на заповед – 31.12.2010г., а като място на плащане е посочен град Б., У. “С” № 8. Върху записа на заповед изрично е посочено, че записа на заповед е бил предявен на К. С. за плащане на 31.12.2010г., което обстоятелство е потвърдено с подписа на платеца. Не се установи и доказа по делото, сумата посочена в записа на заповед да е била изплатена на Д. А. Т., след посочената в записа на заповед дата на падежа.

Въз основа на заявление по реда на чл. 417 от ГПК, за издаване заповед за незабавно изпълнение, депозирана от заявителят Д. А. Т. пред РС Б. на 18.01.2011г., ищецът по настоящото дело се е снабдил с изпълнителен лист въз основа на издадена от съда Заповед за незабавно изпълнение срещу първия ответник К. С. Ч., за претендираната парична сума от 30 000лв., дължима въз основа на Запис на заповед, издадена на 01.05.2010г. в град Б., с издател – К. С. Ч. и с падеж на задължението – 31.12.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от деня на забавата- 01.01.2011г. до окончателното изплащане на дължимото, както и разноските по образуваното частно гражданско дело в размер на 600.00лв.

От събраните по делото доказателства се установява, че на 06.01.2011г., първите двама ответници- К. Ч. и съпругата му З. Ч., са се разпоредили с недвижим имот съпружеска имуществена общност, който е и тяхно семейно жилище, като са надарили с имота третата ответница – Ц. И. Т., с процесния по делото недвижим имот, чрез договор за дарение, материализиран с представения по делото - Нотариален акт № 2, том І, рег. № 73, дело № 2/2011г., по описа на Нотариус – К Т с рег. № 242 в регистъра на НК на РБ, с район на действие БлРС, вписан с вх. № 24 от 06.01.2011г., с акт № 13, том І, дело № 7/2011г. в Службата по вписвания при РС Б..

От приетото като доказателство Удостоверение за родствени връзки № 412/22.06.2011г. се установява, че надарената с извършения договор за дарение – Ц. И. Т., е майка на дарителката- З. В. Ч..

При така установената фактическа обстановка, съдът навежда следните правни доводи:

По допустимостта на предявения иск:

За всяко лице, което твърди че е кредитор на друго лице на определено от закона правно основание, е налице правен интерес от завеждане на иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, ако освен това твърди че длъжника е извършил действия, с които го уврежда, както и че е знаел за увреждането. При това за допустимостта на иска с правно основание чл. 135 от ЗЗД/Павлов иск/, не е необходимо вземането да е изискуемо, ликвидно или да е съдебно признато. Достатъчно е твърдяното вземане да е действително – да е възникнало към момента на предявяването на иска пред съда, да не е прекратено или погасено по давност. В настоящият случай безспорно е налице правен интерес от завеждането на конститутивен иск за отмяна на извършения договор за дарение, като израз на потестативното право на кредитора, с което се цели постигането на правна промяна – обявяване на извършената правна сделка за недействителна спрямо ищеца- кредитор, тъй като с действията си длъжникът е намалил имуществото си, с което може да осуети удовлетворяването на вземането на кредитора. Интересът от завеждането на иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД е обусловен именно от възможността насочването на принудително изпълнение срещу имуществото на длъжника да бъде обезпечено чрез успешно провеждане на исков процес по общия предвиден в ГПК процесуален ред.

Не са налице нередовности във връзка с депозираната искова молба, тъй като изложените от ищеца факти с исковата молба, в достатъчна степен обосновават материално правната му легитимация във връзка с така предявения отменителен иск, а същият правилно и законосъобразно е бил насочен срещу страните по сделката – дарение с недвижим имот, с която ищеца твърди че е бил увреден, тъй като същите за задължителни другари, доколкото следва да бъдат обвързани от силата на постановеното съдебно решение/Р от 14.02.2008г. на ВКС по т.д. № 676/2007г. на І о. на ТК/.

Съдът в доклада си съобразно разпоредбата на чл. 146 от ГПК и съгласно разпоредбата на чл. 154 ал.1 от ГПК, е указал на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите на които основава своите твърдения, като следва да докаже твърденията си с помощта на представените писмени доказателства. Указал е на ищеца, че същият при провеждане на пълно и главно доказване по делото, е длъжен да установи фактите на които основава своите фактически твърдения в исковата молба по делото, като върху него е доказателствената тежест за доказване чрез допустимите по ГПК доказателствени средства на - качеството му на кредитора спрямо длъжника/първия ответник по делото/, че вземането му е действително, не е прекратено или погасено по давност и че същото предхожда извършването на правното действие което се атакува с предявения иск, извършено от ответниците по делото. Доколкото е налице хипотезата на чл. 135 ал.2 от ГПК, ищецът не е длъжен да доказва знанието на третото лице по сделката, като съществува създадената от закона оборима презумпция че това знание се предполага. Ако ответната страна оспорва знанието за увреждане от страна на втората ответница по делото, то върху оспорващия тежи задължението да представи доказателства и обори установената от закона презумпция. В тежест на ответната страна съобразно чл. 154 ал. 1 от ГПК съдът е възложил по реда на чл. 146 от ГПК, оспорването и доказването на липсата на увреждане на кредитора от атакуваното с предявения иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД правно действие – в случая безвъзмездно разпореждане с недвижим имот в полза на трето лице роднина. Това увреждане обаче се предполага, до доказване че длъжника разполага с достатъчно имущество за да удовлетвори вземането на кредитора и извършената правна сделка не може да осуети или да направи невъзможно насочването на принудително изпълнение срещу имуществото на длъжника.

По основателността на предявения иск:

Предявен е конститутивен иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД/Павлов иск/, като израз на упражненото потестативно право на кредитора за постигане на правна промяна – обявяване на един сключен договор за относително недействителен спрямо ищеца – кредитор, поради това че чрез намаляването на имуществото на длъжника, това правно действие цели да осуети удовлетворяването на интересите на кредитора.

В настоящия случай следва да се приеме за безспорно установено и доказано, качеството на кредитор на ищеца срещу първия ответник по делото, с оглед на издадени в негова полза Запис на заповед, с дата на издаване 01.05.2010г., с която К. С. Ч. се е задължил неотменимо, безусловно, “без протест” и “без разноски”, да заплати в брой на Д. А. Т., или на негова заповед, сума в размер на 30 000лв., с падеж – 31.12.2010г. С подписа си върху така издадения запис на заповед, издателят К. Ч. е поел задължението безусловно и без протест, да заплати сумата 30 000лв., и след като не е извършено плащане на падежа, първия ответник по делото е придобил качеството на длъжник на кредитора Д. А. Т. по менителничния ефект.

Без съмнение издададения запис на заповед има абстрактен характер, като по делото не се установи и доказа основанието за дадената сума в размер на 30 000лв., като липсват доказателства за конкретна каузална сделка между ищеца и първия ответник по делото. Доказа се по безспорен начин само обстоятелството, че сумата 30 000лв. е била реално предадена от Д. А. Т. на К. С. Ч., като за това същият е подписал разписка и издал запис на заповед. Разписката в качеството на частен документ беше оспорена от ответната страна досежно автентичността на подписа, но не се установи и доказа че не е подписана от Ч., а в процесуална тежест на ответната страна беше оспорването на това обстоятелство. Ето защо по реда на чл. 193 от ГПК следва да се приеме за установено по отношение на ответниците, че същата е подписана от К. С. Ч., като същата не следва да бъде изключвана от доказателствения материал по делото.

Съдебната практика се е обединила около становището, че въпреки абстрактния характер на записа на заповед, издателят му разполага с правото да противопостави освен абсолютните си възражения срещу менителничния ефект, така и личните си, основани на действителните каузални отношения с кредитора, но тези възражения са допустими или при възможността да бъде обжалвано разпореждането на съда, с което е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК, досежно оспорване на редовността на записа на заповед от външна страна, както и обстоятелството че същата удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, било чрез подаване на възражение от длъжника, да бъде дадена възможност на кредитора по реда на чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 415 ал.1 от ГПК, да предяви иск за установяване и доказване на вземането си по издадената запис на заповед. В производството по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, съдът не може да преценява дали съществува правоотношението, което легитимира ищеца като кредитор – дали е погасено задължението по записа на заповед, по какъв начин и отнето ли неправомерно държането на менителничния ефект от издателя му. Действителните отношения между страните могат да бъдат предмет на съдебна преценка в производство по иск за установяване съществуването на вземането по издадения запис на заповед, но не и в производството по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, решението по което не засяга обвързващата сила на увреждащата сделка между страните, които са я сключили- те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на павловия иск. Увреждащата сделка се смята за несъществуваща единствено и само по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество, а ако това качество отпадне или бъде отречено с друго решение със сила на пресъдено нещо, непротивопоставимостта на увреждащата сделка губи своя правен смисъл. Затова съдът, който е сезиран с иск по чл. 135 от ЗЗД, може да вземе в предвид единствено и само влязло сила съдебно решение, с което качеството на ищеца на кредитор по отношение на първия ответник е отречено със сила на пресъдено нещо. Поради изложените съображения неоснователно е правопогасяващото възражение на ответника по настоящото дело, с което се отрича качеството на кредитор на ищеца по делото въз основа на представения запис на заповед, с доводите че в рамките на заповедното производство по реда на чл. 417 от ГПК, длъжника К. С. Ч. все още не е депозирал възражение по реда на чл. 414 от ГПК, тъй като не е получил съобщение от съдия изпълнителят за образувано изпълнително производство въз основа на издаденото срещу него Заповед за незабавно изпълнение. Оспорването на издадената заповед за незабавно изпълнение и евентуалното установяване на съществуването на вземането на кредитора срещу длъжника, въз основа на предявен специален установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК и изясняването на действителните правоотношения между ищеца и първия ответник по настоящото дело, не са обуславящи за изхода по настоящото дело, където е предявен иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД. Ако в последствие по силата на съдебен акт бъде установено, че вземането на ищеца по записа на заповед не съществува, настоящото решение по Павловия иск не ще може да прояви целения от ищеца кредитор правен ефект, тъй като с отричането на качеството му на кредитор, същото би станало непротивопоставимо на длъжника ответник по настоящото дело./Р – 615-2007г. по т.д. № 283/2007г. на ТК на ВКС; Р – 174- 2005г. по Г.д. № 431/2004г. на ІІ о. на ТК на ВКС и Определение № 1061 от 14.08.2009г. по Г.д. № 440/2009г. но ІV г.о. на ГК на ВКС/

Във връзка с предявения отменителен иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, установи се и доказа по делото и другата материално правна предпоставка, с наличието на която законът свързва уважаването на констативния иск като основателен. Безспорно се установи извършването на едно правно действие – договор за дарение, сключен в установената от закона нотариална форма за действителност, с който първите двама ответници, единият от които длъжник на ищеца по издадения запис на заповед, са дарили на третата ответница, недвижим имот, съставляващ по своето предназначение – жилище, апартамент, в който семейството преди дарението е живеело. Налице е едно валидно правно разпореждане, което е произвело своето правно действие, като няма основание същото да бъде прието от съда за недействително на някое от изрично предвидените в закона правни основания. Налице са основания от фактическа страна, които обуславят извода на съда, че това разпореждане със собствения недвижим имот в полза на трето лице, е предприето от ответниците съпрузи, именно с цел кредитора по издадения запис на заповед да бъде увреден, като чрез намаляването на имуществото на длъжника, да се осуети принудителното изпълнение върху този недвижим имот. Така от една страна договора за дарение е сключен на 06.01.2011г., след като вече е бил настъпил падежа на издадения запис на заповед/31.12.2010г./ и вземането на кредитора от длъжника в размер на 30 000лв., за които същият е бил издаден, е станало изискуемо и дължимо. Така безспорно е че вземането на ищеца кредитор от първия ответник длъжник, е съществувало и е било действително, тъй като не е било погасено по давност или прекратено, преди да бъде извършена сделката с която първия и втория ответник, разпореждайки се със собствения недвижим имот са увредили интересите на кредитора. Допълнителен аргумент за извода на съда в тази посока е обстоятелството, че дарителите са се разпоредили със собствения си недвижим имот в полза на трето лице, безвъзмездно и без да получат насрещна еквивалентна парична престация за имота.

При отговора на въпроса – налице ли е увреждане на интересите на кредитора с тази разпоредителна сделка от страна на длъжника и неговата съпруга, съдът се ръководи от установилата се трайна съдебна практика на ВКС на РБ, с която се дават указания, че увреждащо кредитора действие е всеки правен или фактически акт, с който се засягат правата на кредитора спрямо длъжника – когато длъжника се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на кредитора. Така за извода за наличието на “увреждащо действие”, като предпоставка за уважаването на предявен иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, достатъчно е само по себе си сключването от длъжника на сделка с трето лице, с която длъжника се разпорежда със собствения си имот и така намалява имуществото си, с което кредитора му може да се удовлетвори при принудително изпълнение за вземането си. Не е необходимо в тази връзка да се изследва възможността дали кредитора може да се удовлетвори за вземането си от останалото имущество на длъжника. /Решение от 11.05.2010г. по Г.д. № 100/2010г., Решение от 25.06.2010г. по Г.д. № 1294/2009г. и Решение от 06.10.2010г. по Г.д. № 754/2009г. на ВКС на РБ/. Впрочем съобразно разпределената от съда доказателствена тежест между страните по делото, ответника длъжник следваше да опровергава чрез представяне на доказателства, че с извършването на разпоредителната сделка, която ищецът иска да бъде отменена чрез предявения иск по чл. 135 от ЗЗД, не се увреждат интересите на кредитора, ако се докаже че длъжника разполага с достатъчно друго имущество, с което да удовлетвори интересите на кредитора по неговото вземане. Такива доказателства в настоящото производство от ответната страна не бяха представени, като не беше направено с отговори на исковата молба и такова възражение от ответната страна. Безвъзмездното разпореждане обективно предполага намаление на активите на длъжника, който актив би послужил за удовлетворяване на кредитора– взискател при принудителното изпълнение.

За да бъде уважен отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД, необходимо е да са налице две основни условия: увреждането на кредитора и знанието на длъжника за това увреждане. В настоящия случай знанието на първия ответник като длъжник на ищеца за дълг от 30 000лв. е безспорно установено и доказано. Издател на приетия като писмено доказателство запис на заповед е именно първия ответник на делото, като той е поел задължението за изплащане на дължимата сума, на падежа– 31.12.2010г., който е бил настъпил към момента на осъществяването на договора за дарение на недвижимия имот. При безвъзмездна сделка, каквато е атакуваната от ищеца сделка по настоящото дело/договор за дарение/, знанието на третото лице че се уврежда кредитора е без значение, достатъчно е да се установи и докаже знанието на длъжника за това увреждане. Този извод се налага по аргумент на противното от разпоредбата на чл. 135 ал.1 и ал. 2 от ЗЗД, тъй като интереса на кредитора следва да бъде предпочетен от закона, пред интересите на третото лице, което е получило недвижим имот, без да престира нищо насреща.

Основното възражение на ответника длъжник по настоящото дело, е че предявения иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД е недопустим, тъй като жилището с което той се е разпоредил е негово “семейно жилище”, което е единствения имот на дарителите, поради което срещу него не може да бъде насочено принудително изпълнение, тъй като на основание чл. 444 т. 7 от ГПК същото съставлява несеквестируемо имущество. Аргумент за това възражение е оборването на твърдението на ищеца, че с договор за дарение са увредени интересите му на кредитор на първия ответник по делото и негов длъжник за сумата 30 000лв. Ответникът възразява, че с това правно действие не са увредени интересите на кредитора, тъй като при едно принудително изпълнение срещу имуществото на длъжника, така или иначе срещу това имущество като несеквестируемо не може да бъде насочено принудително изпълнение и кредитора не би могъл да се удовлетвори от неговата продажба. Логиката на несеквестируемостта се състои в това, да не бъде третирано едно лице антихуманно тогава, когато не е изпълнило доброволно свое имуществено задължение и когато по искането на негов кредитор се пристъпи към принудително изпълнение. Целта е да се гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално. /Р – 357- 2010г. по Г.д. № 100/2010г. на ІV г.о. на ВКС на РБ/.

Тезата за абсолютната защита от закона на несеквестируемо имущество, с което кредитора се е разпоредил в полза на трето лице, при установено намерение да увреди кредитора си, като основание за неотменимост по реда на чл. 135 от ЗЗД и неоснователност на отменителния павлов иск е изоставена от съдебната практика, като понастящем същата е обединена около становището, че и със сделка извършена от длъжника с несеквестируемо имущество по смисъла на чл. 444 т. 7 от ГПК, може да се приеме че е увреден кредитора, като предявения иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД следва да бъде уважен като основателен, при наличието и на останалите предвидени в закона обективни предпоставки за това, тогава когато в следствие на извършената разпоредителна сделка, длъжникът е изразил воля, че това жилище не му е нужно и се е лишил от облагите на несеквестируемостта. /Р – 170- 2010г. ІV г.о. на ВКС на РБ; Р – 1562- 1982г. на І г.о. на ВКС на РБ; Р – 525- 2008г. на ІV г.о. на ВКС на РБ; Р – 186 – 2008г. по т.д. № 831/2007г. на ТК към ВКС и Р – 339 – 2004г. на ІІ г.о. на ВКС по Г.д. № 668/2003г./ Аргументи в подкрепа на така възприетото становище се откриват и в настоящия казус. След като едно лице се е разпоредило с право, по отношение на което процесуалния закон му дава гаранция по смисъла на чл. 444 от ГПК, отчуждителят сам е преценил, че това право не е сред необходимите за финансовото му оцеляване. Ето защо няма логически основания да се счита, че по отношение на такова право може да бъде уважен предявен иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД. Нещо повече – с връщането на имуществото в патримониума на длъжника се увеличава обезпечението на кредиторите му, което ще могат да насочат принудителното изпълнение към върнатото благо, без длъжника да може успешно да им противопостави възражение за несеквестируемост. В настоящия случай съдът счита, че тези аргументи могат да бъдат допълнени и с допълнителни такива от фактическа страна – длъжника заедно с неговата съпруга не само се е разпоредил с жилище, за което твърди че е негово единствено и е семейното му жилище/убедителни доказателства за тези твърдения по делото не са представени/, но и се е разпоредил с него безвъзмездно, като е прехвърлил собствеността му на майката на своята съпруга, без да получи насрещна престация. Това още повече засилва убеждението на съда, че като е извършил атакуваното от ищеца дарение, длъжника категорично е отказал да се ползва от стойността на дарения апартамент и следователно не може да му се признае правото да се ползва от разпоредбата за несеквестируемост по смисъла на чл. 444 т. 7 от ГПК. Възражението на ответника длъжник е неоснователно и не следва да бъде уважено от съда.

Поради изложените съображения от фактическа и правна страна съдът счита предявения иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за основателен и поради това същият следва бъде уважен.

Следва да бъдат осъдени ответниците, да заплатят на ищеца и сторените по делото разноски – сумата 712.00лв. за държавна такса, сумата 100лв. за вписване на исковата молба и издаване на удостоверение по делото, както и сумата – 700.00лв. за адвокатски хонорар.

Водим от горното и на основание чл. 135 ал. 1 от ЗЗД, съдът

РЕШИ:

ОБЯВЯВА за недействителен по отношение на Д. А. Т., с ЕГН – *, с адрес град Б., У. “Д. Х. Т.” № 10, договор за дарение на Самостоятелен обект, заснет с идентификатор № 04279.612.200.1.28., с предназначение – жилище, апартамент с площ от 101.46кв.м., брой нива – 1, с административен адрес: град Б., У. “К М.” № 6, вход А, . 5, ап. 12, находящ се в сграда с идентификатор № 04279.612.200.1., попадаща в поземлен имот с идентификатор – 04279.612.200, по кадастралната карта на град Б., одобрена със Заповед № РД – 18- 32/10.05.2006г. на Изпълнителният директор на Агенцията по кадастъра, при съседни самостоятелни обекти с идентификатори: на същия етаж - № 04279.612.200.1.27, № 04279.612.200.1.29, и № 04279.612.200.1.31, под обекта № 04279.612.200.1.22 и над обекта - № 04279.612.200.1.34 и № 04279.612.200.1.35, ведно с прилежащото избено помещение № 1. с площ от 4.97 кв.м. и 3, 1351 %, идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, сключен между К. С. Ч., с ЕГН – *, З. В. Ч., с ЕГН – *, и двамата на адрес – град Б., У. “И М” № 59, вх. Б, . 2, и Ц. И. Т., с ЕГН – *, с постоянен адрес: град Б., ЖК ”З.”, бл. 26, . 3, ап. 9, обективиран в Нотариален акт № 2, том І, рег. № 73, дело № 2/2011г., по описа на Нотариус – К Т с рег. № 242 в регистъра на НК на РБ, с район на действие БлРС, вписан с вх. № 24 от 06.01.2011г., с акт № 13, том І, дело № 7/2011г. в Службата по вписвания при РС Б..

ПРИЕМА ЗА НЕДОКАЗАНО оспорването по реда на чл. 193 от ГПК, че разписка, в която К. С. Ч. е декларирал, че сумата 30 000лв. е била получена лично от него от Д. А. Т., за което е издаден запис на заповед от 01.05.2010г., не е подписана от К. С. Ч..

ОСЪЖДА К. С. Ч., с ЕГН – *, З. В. Ч., с ЕГН – *, и двамата на адрес – град Б., У. “И М” № 59, вх. Б, . 2, и Ц. И. Т., с ЕГН – *, с постоянен адрес: град Б., ЖК ”З.”, бл. 26, . 3, ап. 9, да заплатят на Д. А. Т., с ЕГН – *, с адрес град Б., У. “Д. Х. Т.” № 10, сторените по делото разноски – сумата 712.00лв./седемстотин и дванадесет лева/ за държавна такса, сумата 100лв./сто лева/ за вписване на исковата молба и издаване на удостоверение по делото, както и сумата – 700.00лв./седемстотин лева/ за адвокатски хонорар.

Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на страните, пред САС.

СЪДИЯ В ОС: