Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, първи въззивен
състав, в публично заседание на шестнадесети септември през две
хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
при секретаря Теодора Вутева, като разгледа
докладваното от съдията Михайлова в. гр. д. № 292 по описа за две
хиляди и двадесета година, и за да се произнесе, взе предвид
следното.
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на И.К.Г. срещу решение № 243/31.10.2019 г. по гр. д. № 420/2017 г. по
описа на РС – гр. Ихтиман, поправено с решение № 90/16.04.2020 г., с което са
отхвърлени предявените от нея срещу П.г. „В.Л.“*** искове за заплащане на
сумата от общо 2 650 лв., от които допълнително материално стимулиране за
2016 г. в размер на 1 050 лв. и 1 600 лв. – обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 2015 г. и 2016 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от предявяване на исковете, до окончателното
изплащане на дълга. С решението в тежест на ищцата за възложени разноските по
производството, сторени от ответника.
Решението
е обжалвано от ищеца в първоинстанционното
производство с оплаквания за материална незаконосъобразност, тъй като
неправилно районният съд достигнал до правния извод, че ищцата следва да
възстанови на работодателя сумата за облекло за 2016 г. в размер на 450 лева.
Поддържа, че районният съд неправилно е счел за приложима в настоящия случай Наредбата за безплатното работно и
униформено облекло вместо Наредба № 14 от 16.11.2016 г. за представителното
облекло на лицата от институциите в системата на предучилищното и училищното
образование. Искането е за отмяна на решението и за постановяване на нов акт по
съществото на спора, с който исковете бъдат уважени.
Въззиваемата страна изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба.
Софийски окръжен съд, като обсъди наведените доводи и събраните по
делото доказателства, приема за установено следното.
Районният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове за
заплащане на следните суми – на основание чл. 128, т. 2 КТ на сумата от 300
лева, представляваща допълнително материално стимулиране за 24 май 2016 г., както
и сумата от 300 лева, представляваща допълнително материално стимулиране за 15
септември 2016 г., за заплащане на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД на сумата от 450
лв. – неправилно удържана сума за облекло за 2016 г., както и за заплащане на основание
чл. 224, ал. 1 КТ сумата от общо 1 600 лева, представляваща обезщетение за
неизползван отпуск за 2015 г. и 2016 година.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд има служебни
контролни функции да провери валидността и допустимостта (в обжалваната част)
на решението и да определи правилната правна квалификация на предявените искове
и на насрещните права, възражения, реплики на страните. По
отношение на правилността на решението принципно следва да бъде отречен
служебният контрол предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК,
според която, извън проверката за валидност и допустимост, въззивният
съд е ограничен от посоченото в жалбата, като от това има само две изключения:
когато въззивният съд прилага императивна
материално-правна норма, или когато следи служебно за интереса на някоя от
страните по делото или за интереса на родените от брака и ненавършили
пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на
родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на
семейното жилище /т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по
тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК/.
Страните
не спорят, че в периода 09.04.2014 г. – 24.11.2016 г. са били обвързани от
трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 10/09.04.2014 г. за
длъжността „старши учител по история“.
Трудовото
правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, считано от
24.11.2016 година.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице Т. Ш., изслушано в производството пред районния съд,
неоспорено от страните, се установява, че в изпълнение на заповед № ……………. г. и заповед № ………….
г. на директора на ПГ „В. Л.“ на педагогическия персонал за длъжността „учител“
са начислявани и изплатени допълнителни
трудови възнаграждения за 24 май 2016 г. и 15 септември 2016 г. в размер
съответно от 380 лева и 320 лева, но в заповедите името на ищцата не фигурирало
и на нея не са изплащани такива възнаграждения. На ищцата били изплатени 500
лева за представително облекло за 2016 г., но по силата на заповед № 326-326 от
08.02.2016 г. от тази сума била удържана сумата от 450 лева за представително
облекло за 2016 година. Вещото лице сочи, че за 2015 г. ищцата няма неизползван
платен годишен отпуск, а за 2016 г. имала остатък от 4 дни, като дължимото за
тях обезщетение в размер на 186.12 лева й било изплатено на 23.02.2016 година.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо.
По
иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Независимо,
че правната квалификация на предявения иск е посочената от въззивния
съд, обжалваното решение не следва да бъде обезсилено, тъй като предмет на
разглеждане са едни и същи факти.
Основателен е
искът за връщане на удържана без правно основание сума в размер на 450 лева. По
признание на ответника сумата представлява част от получена такава за
представително облекло, която според ответника ищцата следвало да възстанови
при прекратяване на договора. Затова сумата е прихваната с дължимите й възнаграждение
за м. януари 2016 г. и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Работодателят
няма право да прави удръжки от възнаграждението на ищцата без нейно съгласие,
тъй като не е налице нито една от хипотезите на чл. 272, ал. 1 КТ. В случая не
е налице съгласие на ищцата за такова компенсиране. Поради това въззивният съд прима, че ответникът дължи връщане на ищцата
на сумата от 450 лв., която е удържал без правно основание.
По
иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.
За
да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да са проявени в обективната
действителност три материални предпоставки – да е прекратено трудовото
правоотношение, работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се
платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни
години и правото на отпуск да не е погасено по давност - за отпуските, дължими
след 01.08.2010 година.
Съобразно
заключението на вещото лице ищцата е ползвала своя платен годишен отпуск за
2015 г. изцяло, а за остатъка за 2016 г. от 4 дни е получила дължимото
обезщетение още през м. февруари 2016 г. по банков път.
По
отношение на исковете по чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл.
13, ал. 1, т. 1 НСОРЗ.
Допълнителните
трудови възнаграждения за разлика от основната заплата се изплащат за
специфични страни на полагания труд, установени от КТ или от НСОРЗ. Те са
различни видове и всяко от тях се дължи доколкото е налице съответното
основание, на което съответното допълнително възнаграждение се дължи от
работодателя. Една част от тези основания са изрично предвидени в КТ и НСОРЗ,
като с колективен трудов договор, вътрешните правила за работната заплата в
предприятието или с индивидуалния трудов договор съгласно чл. 13 НСОРЗ могат да
се определят и други допълнителни трудови възнаграждения.
В
разглеждания случай установено е, че в изпълнение на заповед № …………….. г. и заповед № ……………
г. на директора на ПГ „В. Л.“ на педагогическия персонал за длъжността „учител“
са начислявани и изплатени допълнителни
трудови възнаграждения за 24 май 2016 г. и 15 септември 2016 г. в размер
съответно от 380 лева и 320 лева, но в заповедите името на ищцата не фигурирало
и на нея не са изплащани такива възнаграждения. Посоченото възнаграждение по
своето правно естество представлява целева награда /премия, бонус/, която
поради предназначението си да стимулира трудовото участие и да награди показан
висок трудов резултат не спада към допълнителните трудови възнаграждения с
постоянен характер (решение № 847 от
14.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1558/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 55 от
12.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4256/2013 г., IV г. о., ГК) – заплащането му не е поставено в зависимост
единствено от отработеното време от служителя (чл.
15, ал. 2 НСОРЗ), т. е. то не се
изплаща безусловно на основание положения труд, а при определени условия и ред.
Следователно
правната възможност на работодателя да определи целеви награди не е безусловно
задължение, а е право на негова автономна преценка. Сумите за допълнително
материално стимулиране не са постоянен елемент от трудовото възнаграждение и
такива суми се дължат на служителя, само ако съответният ръководител ги е
определил по размер и изявлението за определяне на размера е достигнало до
служителя, но сумите не са изплатени. В този смисъл и доколкото, както вече бе
посочено, не се касае за безусловно задължение за заплащане на трудово възнаграждение
за положен труд, то съдът не може да контролира преценката на работодателя да
включи или не и евентуално в какъв размер определен стимул, респ. съдът не може
да признава правото на бонус, както и да определя размера му, замествайки
преценката на работодателя, още по-малко да го съизмерва
с този, определен за предходна година /години/ или на други служители, в т. ч.
изпълняващи същата длъжност.
Тъй
като изводите на окръжния съд съвпадат отчасти с решението на районния съд в
обжалваното решение, последното следва да бъде отменено в частта, в която е
отхвърлен предявеният от И.К.Г. срещу П.г. „В.Л.“*** иск за осъждане на
ответника да й върне на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 450 лева, неправомерно
удържана сума за облекло за 2016 г., както и в частта, в която ищцата е осъдена
да заплати на ответника разноски над сумата от 597. 74 лева, като вместо него
следва да се постанови нов акт по същество, с който ответникът да бъде осъден
да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 450 лева,
неправомерно удържана сума за облекло за 2016 г., ведно със законната лихва,
считано от предявяване на иска – 11.05.2017 г., до окончателното изплащане на
дълга. В останалата част решението следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на спора въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемата страна разноските по делото в размер на 597.
74 лева за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
243/31.10.2019 г. по гр. д. № 420/2017 г. по описа на РС – гр. Ихтиман,
поправено с решение № 90/16.04.2020 г., В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният
от И.К.Г. срещу П.г. „В.Л.“*** иск за осъждане на ответника да й върне на
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 450 лева, неправомерно удържана сума за
облекло за 2016 г., както и В ЧАСТТА,
в която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски над сумата от 597. 74
лева, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П.г. „В.Л.“***,
ЕИК: ………., да заплати на И.К.Г., ЕГН: **********, на
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 450 (четиристотин
и петдесет) лева, неправомерно удържана сума за
облекло за 2016 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска –
11.05.2017 г., до окончателното изплащане на дълга.
ОСЪЖДА И.К.Г., ЕГН: **********,
да заплати на П.г. „В.Л.“***, ЕИК: ………, разноски за въззивното производство в размер на 597. 74 лева (петстотин деветдесет и седем лева и 74 ст.).
ПОТВЪРЖДАВА решението
в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.