Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260097/30.09.2020 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд, Девети граждански състав
на тридесет и първи август две хиляди и двадесета година
в публично заседание в следния състав:
Председател: Петър Вунов
секретар: Михаела Стойчева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 3181 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Образувано е по исковa молба от Е.С.Х. с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ и чл. 124, ал. 1 ГПК срещу „Банка ДСК" ЕАД.
Ищецът твърди, че на 27.02.2008 г. сключил с ответника Договор за
ипотечен кредит. Съгласно чл. 7 от Договора за предоставения кредит
кредитополучателят заплащал лихва, формирана от базов лихвен процент за този
вид кредит и надбавка, определяна периодично от кредитора, като към датата на
сключването му базовия лихвен процент бил 4,19 %, а стандартната надбавка - в
размер на 6,80 %. В Договора липсвала дефиниция на понятието базов лихвен
процент, както и яснота колко бил същият, обективните условия за промяната му,
поради което се явявал неопределена величина и не било възможно да се определи
както волята на страните, така и размерът на годишният лихвен процент, който
следвал да бъде заплащан от ищеца. Ето защо разпоредбата на чл. 7 от Договора
била нищожна на основание на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 147, ал. 1
ЗЗП, чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП, чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, поради
противоречие с морала и добрите нрави, в който смисъл била и формиралата се
практика на ВКС. Поради произволното определяне на годишния лихвен процент от
страна на банката, Е.Х. бил принуден да заплаща годишен лихвен процент,
надвишаващ първоначално посочения в договора му. Подведен от ответника, че ще
облекчи положението си като предоговори годишния си лихвен процент, на
23.09.2010 г. той сключил Допълнително споразумение. Чрез него банката се
опитала от една страна да узакони неправомерно извършваните от нея действия по
събиране на по-висока лихва, а от друга страна извършила капитализации на лихви
и увеличила главницата с несъществуващи задължения за лихва. Доколкото
клаузите, който определяли задълженията по договора били нищожни, подобно
саниране било недопустимо поради противоречието му със закона и добрите нрави.
В тази връзка се поддържа, че начисляваната и респективно заплатена от ищеца
възнаградителна лихва била получена от ответника без правно основание, поради
което заплатените суми за нея в общ размер от 12 388,47 лева за периода
22.10.2014 г. до 22.10.2019 г. били повече от реално дължините, който възлизали
на 9 243,77 лева. Ето защо разликата от 3 144,80 лева следвала да му бъде
възстановена. Сочи се още, че ако банката била спазвала ГЛП в размер на 10,99
%, към настоящия момент остатъчната главница щяла да бъде в размер на 14 572,74
лева, а не 17 366 лева, получена след извършваните капитализации, поради което
сумата от 2 793,99 лева също не била дължима. Предвид изложеното се иска да бъде постановено
решение, с което да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 3
144,80 лева, представляваща получена без основание разлика между действително
дължимата възнаградителна лихва и заплатената такава за периода от 22.10.2014
г. до 22.10.2019 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на завеждане
на исковата молба до окончателното й заплащане, както и да се признае за
установено, че Е.С.Х. не дължи на „Банка ДСК" АД сумата от 2 793,99 лева,
представляваща главница по процесния кредит, възникнала в резултат на
капитализиране на възнаградителни лихви към главницата и неправилно отнасяне на
заплатените суми към лихва и главница. Претендират се и направените деловодни разноски.
Ответникът счита предявения осъдителен иск за допустим, но неоснователен. Твърди, че с уговорката относно лихвата в чл. 7 от процесния договор за кредит банката спазила изискванията на чл. 58, ал. 1 ЗКИ. Съгласно чл. 11, неразделна част от договора за кредит били Общите условия на банката за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на физически лица, които били подписани от ищеца, като в раздел III от тях „Олихвяване" било посочено, че кредитът се олихвявал с фиксирана и/или плаваща лихва; кредиторът имал право да променя базовия лихвен процент, за което уведомявал по подходящ начин кредитополучателя, като при промяна на базовия лихвен процент, кредиторът определял нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план. В т. 25.3 от Раздел VIII на Общите условия били посочени случаите, в които кредиторът имал право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомявал кредитополучателя по подходящ начин. Преди да бъде подписан конкретния договор за кредит, на кредитоискателя била предоставена цялата необходима преддоговорна информация, съгласно чл. 58 ЗКИ, включително - олихвяването, както и при определяне на сумата, за която кандидатства, му бил предоставен примерен погасителен план. Отделно от това, и Общите условия, и Методологията за определяне на базовия лихвен процент, стойностите и промените му, се оповестявали в офисите на кредитора и на Интернет страницата му и били общодостъпни. Следвало да се има предвид и че изискването за посочване на методика за изчисление на лихвения процент в договора било въведено в законодателството повече от две години след сключване на процесния договор за кредит - с приемане на чл. 55а ЗПК с ДВ бр. 58 от 2010 г., в сила от 31.08.2010 г. И не на последно място, ищецът до момента на депозиране на исковата молба не бил подавал в „Банка ДСК" ЕАД молби за преразглеждане на лихвата по кредита или жалби относно увеличение на договорената лихва. Предоставянето на кредит било услуга, която по естеството си предполагала променливост и динамичност на цената, с които банката трябвало да се съобразява и прилага, за да осъществява адекватно на икономическите условия своята дейност. Това се отчитало от специалното законодателство, приложимо към конкретния вид услуги, което изрично уреждало възможността за уговаряне на променлив лихвен процент, но го обвързвал с посочване на условията, при които промяната може да бъде извършена от кредитора (чл. 58, ал. 1 ЗКИ, чл. 10, ал. 3 и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК). В случая се касаело за ипотечен кредит, поради което ЗПК не бил приложим към него. Следователно, не било налице едното от двете кумулативно дадени условия в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, за да бъдат определени процесните клаузи като неравноправни. На основание чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, разпоредбата на чл. 143, т. 12 ЗЗП не се прилагала в конкретния случай, доколкото тя не се отнасяла до услуги, чиято цена била свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които били извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. На основание т. 25.3 от Общите условия по процесния договор за кредит от 27.02.2008 г., лихвеният процент по кредита бил изменен едностранно от Банката, както следва: считано от 02.04.2008 г. - от 10,99 % на 11,49 %, с решение на вътрешен орган на Банката - Комитет за управление на активите и пасивите на „Банка ДСК" ЕАД /КУАП/, отразено в Протокол № 13 от 20.03.2008 г., като основание за промяната била изменение над 1 % за месец на стойностите на LEONIA и EURIBOR и изменение над 0,5 % за месец на индекса на потребителските цени за България /СР1/ през последното шестмесечие; и считано от 21.10.2008 г. - от 11,49 % на 12,49 %, с решение на КУАП, отразено в Протокол от № 46 от 16.10.2008 г., във връзка с изменение над 1 % за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR и LIBOR за щ. долари и изменение над 0,5 % за месец на индекса на потребителските цени за България /СР1/ през последното шестмесечие, за което на кредитополучателя били изпратени уведомителни писма на адрес: гр. Хасково, ул. „Родина" № 12. Поддържа се, че движението на всеки един от индексите не било в сферата на влияние на нито една банка, а на обективни фактори, с оглед състоянието на финансовите пазари. Предвид изложеното се счита, че не била налице хипотезата и на чл. 143, т. 10 ЗЗП, тъй като в т. 25.3 от Общите условия били ясно и изчерпателно посочени обективните условия, при които кредиторът можел да изменя лихвения процент. От друга страна, била налице хипотезата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, с оглед § 13, т. 12 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП. Предявеният отрицателен установителен иск пък бил недопустим, поради липса на правен интерес, тъй като „Банка ДСК" ЕАД не предприело действия по принудително събиране на вземанията, произтичащи от сключения на 27.02.2008 г. Договор за ипотечен кредит с ищеца и Допълнителното споразумение от 23.09.2010 г. към него. Сочи се, че до сключване на посоченото допълнително споразумение се стигнало, поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателя за заплащане в срок на дължимите вноски по кредита и допусната забава повече от 90 дни. След осъществени по негова инициатива преговори с компетентните лица във Финансов център Хасково на „Банка ДСК" ЕАД, до Централния комитет по проблемни кредити на банката било отправено предложение за преструктуриране на кредита, което било прието. Към датата на допълнителното споразумение остатъчният дълг на ищеца бил в размер на 22 500,73 лева, а лихвата по кредита - в размер на 12,49 %. С допълнителното споразумение било договорено кредитът да се погасява по нов погасителен план, с гратисен период за издължаване на главницата по кредита от 6 месеца, без промяна на крайния срок за издължаване, със запазване на действащия към датата на подписване на споразумението лихвен процент по кредита; променена била падежната дата на издължаване от 29-то на 23-то число на месеца, като кредиторът се отказал от начислени наказателни лихви и от таксата изискуемост.
С протоколно определение от 31.08.2020 г. и по молба на пълномощника на ищеца е допуснато изменение в петитума на предявените искове по отношение на заявените размери, като претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се счита предявена за сумата от 2 958,91 лева, а тази по чл. 124, ал. 1 ГПК - за сумата от 2 719,35 лева, като производството над тези суми до първоначално заявените размери от 3 144,80 лева, респ. 2 793,99 лева е прекратено частично, на основание чл. 233 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
По делото са представени Договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г., Справка Погасителен план и ГПР от 29.02.2008 г., Допълнително споразумение към договора за ипотечен кредит № 17/15198093/23.09.2010 г., Погасителен план и ГПР от 23.09.2010 г., Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, Такси по жилищни и ипотечни кредити, Препис-извлечение на Протокол № 13/20.03.2008 г. на Комитет за управление на активите и пасивите на “Банка ДСК” ЕАД; Препис-извлечение на Протокол № 46/16.10.2008 г. на Комитет за управление на активите и пасивите на “Банка ДСК” ЕАД; Извлечение от счетоводните книги на “Банка ДСК” ЕАД за сметка №15198093/27.02.2008 г. от дата 10.03.2020 г. по Договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г. и Допълнително споразумение от 23.09.2010 г., като от тях е видно, че имат описаното в исковата молба и отговора и посоченото по-горе съдържание, поради което същото не следва да се излага отново текстуално, като при необходимост ще бъдат обсъдени при преценката на наведените от страните правни доводи, основани на тях.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира напълно като компетентно, обективно и неоспорено от страните, се установява, че в процесния договор за кредит не са посочени факторите, които влияят върху нивото на БЛП, като са посочени в чл. 25.3 от ОУ за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на банката. В договора за кредит, както и в Методологията за определяна на БЛП използван за определяне на лихвения % по кредити на физически лица, не е заложена формула, въз основа на която се изчислява БЛП. Приложеният БЛП по процесния договор е: към 27.02.2008 г. е в размер на 4,19 %, на 02.04.2008 г. - в размер на 4,690 %, на 21.10.2008 г. е променен на 5,690 % и запазва тази стойност до датата на подаване на исковата молба. Установява се и че разликата между размерите на възнаградителните лихви, платени от ищеца за периода от 22.10.2014 г. до 22.10.2019 г., и тези при 10,99 % ефективен лихвен % възлиза на 2 958,91 лв. В условията на прилаган ГЛП в размер на 10,99 % и на редовно погасявани месечни вноски без регистриране на закъснение, към 22.10.2019 г. остатъчната главница по кредита е в размер на 14 485,61 лв., а съгласно счетоводните записвания на банката - в размер на 17 276,96 лв., т.е. разликата възлиза на 2 719,35 лв. Според вещото лице по отношение на индекса LEONIA се наблюдават изменения за периодите на разглеждане в посока увеличение, а именно: на 11.05.2007 г. стойността му е 3,82 %, на 02.04.2008 г. - 4,90 %, а на 21.10.2008 г. - 6,16 %., по отношение на индекса EURIBOR не се наблюдават изменения над 1% за месец, а при индекса на потребителските цени изменението в рамките на 2008 г. е 4,5 %.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК, които са процесуално допустими. Не могат да бъдат споделени доводите на ответника за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск, тъй като за ищеца е налице правен интерес да установи размера на задълженията си по създаденото договорно правоотношение, доколкото съществува спор между тях по този въпрос и той не разполага с друга възможност за правна защита.
Разгледани по същество, исковете се явяват основателни поради следните съображения:
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
По делото няма спор, а и от събраните писмени доказателства се
установява наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по силата
на сключен договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г. Съдържанието му е
подробно регламентирано в представения договор, допълнителното споразумение към
него и Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити на банката,
които са подписани от страните и автентичността им не е оспорена от тях. На
следващо място, не се спори, а и от кредитираното заключение на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че разликата между размерите на възнаградителните
лихви, платени от ищеца за периода от 22.10.2014 г. до 22.10.2019 г., и тези при
първоначално уговорения 10,99 % ефективен лихвен % възлиза на сумата от 2 958,91
лв. Основният спорен въпрос по делото е дали клаузите на чл. 7 от процесния
договор и на чл. 25.3. от Общите условия към него, действащи към датата на
сключването му, относно начина на определяне на БЛП са нищожни. В тази връзка най-напред
следва да се отбележи, че ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП,
а предмет на договора е финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП,
поради което в случая намират приложение разпоредбите на ЗЗП. По спорния въпрос
е формирана трайна и задължителна съдебна практика, обективирана освен в
цитираните от ищеца, така и служебно известните на настоящия състав Решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. №
4452/2014 г. на ВКС, III г. о., Решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. №
1899/2015 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. №
504/2015 г. на ВКС, II т. о., Решение № 95/13.09.2016 г.
по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, II т. о., Решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. №
154/2016 г. на ВКС, I т. о., Решение № 165/02.12.2016 г.
по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т. о., Решение № 201/02.03.2017 г. по т. д. №
2780/2015 г. на ВКС, II т. о. и много други, съгласно която една договорна
клауза е неравноправна при наличието на
следните предпоставки: 1 тя да не е индивидуално уговорена; 2 да е сключена в
нарушение на принципа на добросъвестността; 3 да създава значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и
необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4 да е
сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за
приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП
е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на
свободния пазар и/или от държавния регулатор. Само тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на
престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се
прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за
изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да
е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги
може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по
най–уместния начин. Прието е и че уговорката в договор за банков кредит,
предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен
процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова
договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън
контрола на доставчика на услугата, е неравноправна
с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно Решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. №
240/2015 г. на ВКС, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната
природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от
постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на
възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за
определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на
този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително
достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и
когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143, ал. 1 ЗЗП, за да е приложимо
правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В Решение № 165/02.12.2016 г.
по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, I т. о. е прието, че когато не е указано нито в
договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън
контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато
липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва,
разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП
не може да бъде приложена. В Решение № 205/07.11.2016 г.
по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о. е посочено, че уговорената
неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от
страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен
процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на
договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да
се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за
добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП
е неприложимо. Прието е, че разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП
изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл. 143, т. 7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи
се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които
са извън волята и контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на
такива фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на
финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на
цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема
характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които
могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на
търговеца и или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да
допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея,
независимо че ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по-слабата -
потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено
следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т. е.
недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от
генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е
предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП,
което следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на
разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП
- при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на
добрия търговец предпоставя "методът на промяна в цените да е описан
подробно и ясно в договора". Посочването като част от съдържанието на
договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични
средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо и
от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП.
То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните
промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на
лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от
него месечна вноска. Настоящият състав споделя напълно дадените разрешения по
поставения правен въпрос, поради което приема, че процесните клаузи
действително са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП, респ. нищожни на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Ето защо и платените възнаградителни лихви, определени в увеличения им размер през
процесния период, са престирани при начална липса на основание, поради което
подлежат на връщане на ищеца.
По иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК:
Съгласно трайната и задължителна съдебна практика, обективирана освен в
цитираните от ищеца, така и служебно известните на настоящия състав Решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. №
1504/2018 г. на ВКС, IІ т. о. и Решение № 30 от 20.05.2020 г. по т. д. №
739/2019 г. на ВКС, I т. о., уговорката в допълнителни споразумения към договор
за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени
задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва,
представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който
е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ,
каквато не е настоящата хипотеза. Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от
03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и
установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.), не
представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли
лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД.
Когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и
поради това нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл. 366 ЗЗД - Решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. №
2615/2016 г. на ВКС, I т. о. Изложени са и съображения, че договор за спогодба
или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на
страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха
представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим.
Определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане
на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при
която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга,
би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 ЗЗД,
независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. Ето
защо процесните уговорки в Допълнително споразумение към договора за ипотечен
кредит № 17/15198093/23.09.2010 г., са нищожни
на основание чл. 26, ал. 4, във
вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД.
С оглед изводът за нищожност на клаузите за увеличаване на главницата чрез
прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, и
изложеното, че допълнителното споразумение има за предмет предоговаряне на
кредит, в които задълженията на ищеца за възнаградителни лихви са определени
въз основа на неравноправни клаузи, следва от дължимата сума за главница да
бъде изключена определената от вещото лице сума в размер на 2 719,35 лв.
Предвид изложеното съдът намира, че предявените искове са изцяло основателни и доказани, поради което следва да бъдат уважени.
При този изход на делото само ищецът има право на разноски, но такива не следва да му бъдат присъждани поради липсата на твърдения и доказателства за извършването им. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на процесуалния му представител следва да бъде присъдена сумата от 613,91 лева за адвокатско възнаграждение, определено от съда по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът ще следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Хасково дължимите държавни такси по предявените искове в общ размер на 237,55 лева, определен съгласно чл. 1 Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, както и сумата от 250 лева за възнаграждение на вещото лице, платено от бюджетните средства на съда.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ”Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, да заплати на Е.С.Х., ЕГН **********,***, чрез адв. Р.Х.И. от АК-София, сумата от 2 958,91 лева, представляваща получена без основание разлика между действително дължимата възнаградителна лихва по сключения между тях Договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г. и заплатената такава за периода от 22.10.2014 г. до 22.10.2019 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на исковата молба - 22.10.2019 г. до окончателното й изплащане.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на ”Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19, че Е.С.Х., ЕГН **********,***, чрез адв. Р.Х.И. от АК-София, не му дължи сумата от 2 719,35 лева, представляваща главница по сключения между тях Договор за ипотечен кредит от 27.02.2008 г., възникнала в резултат на капитализиране на възнаградителни лихви към главницата и неправилно отнасяне на заплатените суми към лихва и главница.
ОСЪЖДА ”Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на адв. Р.Х.И. от АК-София, с адрес: ***, сумата от 613,91 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
ОСЪЖДА ”Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”Московска” № 19, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на държавата по сметка на Районен съд – Хасково сумата от 487,55 лева, представляваща дължими държавни такси и разноски по делото, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ не се чете
/Петър Вунов/
Вярно с оригинала!Секретар: М. С.