№ 358
гр. Сливен, 12.10.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в закрито заседание на дванадесети октомври, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно частно
гражданско дело № 20212200500449 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 413, ал. 2
от ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 8223 от 16.09.2021 г., подадена от
„П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ***, представлявано от Р. ИВ. ИЛ., срещу разпореждане
№ 3987/27.08.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 3860/2021 г. по описа на
Районен съд Сливен, с което частично е отхвърлено искането на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение срещу Г. Н. К. и К. Н. Н.
за следните суми: 1726.61 лв. за неплатено договорно възнаграждение,
дължимо за периода 15.02.2020 г. г. до 3.03.2020 г.; 2350.63 лв., непогасено
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, такса в размер на 20 лв.,
както и претендираните разноски за разликата от уважената част до пълния
претендиран размер. Искането е уважено за сумата от 3305.19 лв., главница
по договор за потребителски кредит; 451.71 лв. мораторна лихва за забава;
360.90 лв. мораторно лихва за забава, ведно със законната лихва от
подаването на заявлението, както и направените по делото разноски
съобразно уважената част от искането – 107.42 лв.
Жалбоподателят счита обжалваното разпореждане за неправилно, тъй
като в заповедното производство съдът не разполага с правомощия на този
етап от производство да се произнася по валидността на сделката, от която
заявителят черпи права. Погрешно заповедният съд не отчел разпоредбата на
1
чл. 145, ал.2 от ЗЗП.
Сключеният с длъжника договор отговарял на всички законови
императивни изисквания (с подробно описани параметри, задължения като
основание и размер, на разбираем език). Длъжникът се е запознал с всички
клаузи в договора и не е възразил по тях при подписването му, получил е
екземпляр от договора, изписал е имената си и се е подписал под същия.
Изготвен е и е връчен на длъжника погасителен план, съдържащ информация
за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, връчен на длъжника, ведно с договора за потребителски кредит.
Кредитополучателят е получил предоставената му сума в заем. Уговореният
годишен лихвен процент отговарял на законовите ограничения и не
противоречал на добрите нрави. С изменението на ЗПК от 2014 г. е въведен
максимален процент на ГПР/лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни и др. /, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута, определена с
Постановление на МС на РБ, което е 50%. В конкретния казус определения
между страните ГПР е в границите на законодателно заложения максимален
праг, поради което клаузите за договорна и мораторна лихва не са
неравноправни, тъй като е спазено изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК-ГПР не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в лева и валута, определена с Постановление на РБ. Заемодателят
нямал задължение да изготвя и посочва методика на формиране на годишния
лихвен процент на разходите, тъй като е уговорен фиксиран процент. Такова
изискване имало само за референтен лихвен процеснт по чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Не било налице недействителност поради противоречие с добрите нрави
за това, което е позволено от закона с императивна правна норма. Претендира
отмяна на обжалваното разпореждане и присъждане на разноски в размер на
15 лева за заплатена държавна такса и 50 лева за юрисконсултско
възнаграждение.
След преценка на приложените доказателства, съдът прие следното от
фактическа страна:
От приложеното ч. гр. д. № 3860/2021 г. се установява, че
производството е образувано по заявление на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ***,
срещу Г. Н. К. и К. Н. Н. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК за следните суми: 3305.19 лв., представляваща непогасена предсрочно
изискуема главница; 1726.61 лв., представляваща непогасено падежирало
договорно възнаграждение, дължимо за периода от 15.02.2020 г. до 3.03.2020
г.; 2350.63 лв., представляваща непогасено възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги; 20 лв. неплатени такси по тарифа за извънсъдебно
2
събиране; лихва за забава в размер на 451.71 лв., дължима 16.01.2019 г. до
03.03.2021 г.; законна лихва в размер на 360.90 лв., дължима от 03.03.2021 г.
до 26.08.2021 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
За периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. не е начислявана законна лихва
съгласно чл. 6 от ЗМДВИППП. Обстоятелствата по заявлението произтичат
от договор за потребителски кредит № ********** от 19.11.2018 г.
Претендирани са и разноски в размер на 164.30 лв. за заплатена държавна
такса и 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Към заявлението е приложен и договор за потребителски кредит №
********** от 19.11.2018 г., общи условия, погасителен план и споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
В представения по делото ДПК от заявителя, е видно, че отпусната сума
по кредита е в размер на 3750 лева, със срок на кредита 36 месеца, размер на
вноската 182.98 лева, ГПР – 49, 89 %, ГЛП – 41, 17 %, лихвен процент на ден:
0, 11%, с посочена дължима сума по кредита: 6587.28 лв. Предвидено е
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2922.48
лв., като така общото задължение по кредита е в размер на 9509.76 лв., а
размера на вноската е 264.16 лв.
С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил искането за
издаване на заповед за изпълнение за посочените по-горе суми, като е
заключил, че тези суми се основават на неравноправни клаузи, защото
главницата по договора е в размер на 3750 лв., а възнаграждението за
допълнителни услуги е в размер на 2922.48 лв. Тези допълнителни услуги не
били индивидуално договорени и същите са изготвени в типов формуляр част
от самия ДПК. В договор не бил посочен и размера на договорната лихва за
целия период и след сборуване на сумите, стойността на договорната лихва
възлизала в размер на 2834.28 лв., т.е. над половината от главницата.
Въз основа на така приетото от фактическа страна съдът направи
следните правни изводи:
Частната жалба е процесуално допустима - подадена е срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, от страна в производството, имаща право и интерес
от обжалването, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е съобразена с изискванията
на чл. 260 ГПК, във вр. чл. 275, ал. 2 ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
С промените направени с дв. бр. 100 от 2019 г., законодателят е
3
предвидил с разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК задължението на съда да
следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Преценката на заповедния съд за наличие на някое от
основанията, посочени в чл. 410, ал. 1 от ГПК се основава и на представените
към заявлението приложения съгласно чл. 410, ал. 3 ( ДВ. бр. 100 от 2019 г. ).
Към момента на постановяване на обжалваното разпореждане е налице и нова
редакция на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК ( ДВ. бр. 100 от
2019 г. ), с която изрично е предвидено правомощието на заповедния съд да
откаже издаване на заповедта за изпълнение, ако искането е в противоречие
със закона или с добрите нрави или ако искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице
обоснована вероятност за това. Ето защо, доводът на частният жалбоподател
за липса на правомощие на заповедния съд да се произнесе по наличието на
неравноправни клаузи или както е посочено – валидността на сделката, е
неоснователен.
Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на
договорения размер на заема е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е
предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит. Налице е изрична забрана съгласно сочения текст да се изискват
такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на
кредита. Съдът счита, че в случая не са налице допълнителна услуги по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които са извън
основната престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното
отношение възникнало в резултат на договора, а именно отпускане на заема и
неговото администриране. Посочените услуги са свързани с усвояването и
управлението на кредита и следователно клаузите заобикалят изискванията на
чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което са нищожни съгласно чл. 21, ал. 1
ЗПК. Същите не представляват и реално предоставени допълнителни
възможности или преференциални условия, от които кредитополучателят да
може да се възползва и да носят допълнителни ползи за него. Не се
установява длъжникът реално да се е възползвал от някоя от посочените
услуги. С оглед горното е налице хипотезата по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК
относно възнаграждението за допълнителни услуги, поради което правилно
заповедният съд е отказал да издаде заповед за изпълнение за процесните
суми.
Относно посоченото договорно възнаграждение не става напълно ясно
дали същото се изчислява само на базата на главницата или се изчислява въз
основа на главницата и възнаграждението за допълнителните услуги. Реално в
4.1. към ОУ на ДПК е посочено, че общият размер на договорното
4
възнаграждение е предварително определен в погасителния план на база на
лихвения процент по ДПК – 0.11 % и неправилно определения ГПР 48.89 %.
Същевременно от параметрите на договора не е ясно посочено договорното
възнаграждение. Посочената стойност на главницата е в размер на 3750 лв. за
срок от 36 месеца, като след това се посочва, че общата сума дължима по
кредита е 6587.28 лв., в която все още не се включва възнаграждението за
„допълнителни услуги“, т.е. разликата, се предполага, че е договорно
възнаграждение. Съдът намира, че са налице условията на чл. 145, ал. 2 от
ЗЗП, тъй като така уговорените общи условия не са индивидуално уговорени
и изложените в тях разпоредби не са ясни и разбираеми, като буди съмнение
изчислението и прекомерността на договорното възнаграждение, което при
главница 3750 лв., възлиза в размер на 2837,28 лв. Ето защо, съдът достигна
до решаващият извод, че е налице обоснова вероятност за неравноправност на
клаузата за договорно възнаграждение по чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 10 от ЗЗП,
поради което правилно заповедният съд на основание на чл. 411, ал. 2, т. 3 от
ГПК е отказал да издаде заповед за изпълнение на тази сума.
Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК регламентира, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с
вземането за такса разходи. Заявителят е обосновал вземането в размер на 20
лв. с това, че представлява разход за извънсъдебно събиране на вземания от
датата на забавата до настъпване на предсрочната изискуемост, като за
същият период претендира и лихва за забава. Съдът достигна до извода, че с
уговорената такса се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК,
тъй като е уговорено допълнително плащане, чиято изискуемост е изцяло
свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът,
размерът и действието, за което ще се събират таксите следва да бъдат точно
и ясно определени в договора. В заявлението по чл. 410 от ГПК твърдените
разходи са посочени общо като не става ясно как точно е определен размерът
на това задължение. Не са изложени никакви обстоятелства за това какви
конкретни действия, фактически са били предприети от заявителя за
извънсъдебно събиране на задължението. За да се търси възстановяване на
разход следва да е обосновано реалното му извършване, но твърдения за това
липсват. При тази неопределеност на задължението за възстановяване на
разходи следва, че не е ясно и претендирането му в този вид отново
противоречи на принципите на добросъвестност и равнопоставеност на
страните в договорното правоотношение. По отношение на тази такса е
налице основание на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, поради което правилно
заповедният съд е отказал издаването на заповед за изпълнение за тази сума.
5
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира частната
жалба за изцяло неоснователна, а обжалваното разпореждане за правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на производството на жалбоподателя не следва да бъдат
присъдени разноски.
Мотивиран от горното и на основание чл.278 от ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 3987/27.08.2021 г., постановено по
ч. гр. д. № 3860/2021 г. по описа на Районен съд Сливен, с което частично е
отхвърлено искането на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение
срещу Г. Н. К. и К. Н. Н. за следните суми: 1726.61 лв. за неплатено
договорно възнаграждение, дължимо за периода 15.02.2020 г. г. до 3.03.2020
г.; 2350.63 лв., непогасено възнаграждение за пакет от допълнителни услуги,
такса в размер на 20 лв., както и претендираните разноски за разликата от
уважената част до пълния претендиран размер.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6