№ 59
гр. Свиленград, 28.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Ренета Н. Иванова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20215620100936 по описа за 2021 година
Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от
„Профи Кредит България” ЕООД срещу Т. Н. К. за признаване за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца следните суми: 819,39 лв. – главница по
Договор за потребителски кредит № 30041808068/10.01.2020 г., 280,24 лв. – договорно
възнаграждение от 10.05.2020 г. до 08.05.2021 г., 143,89 лв. – лихва за забава за
периода 11.03.2020 г. – 08.05.2021 г., 97,10 лв. – лихва за забава от 08.05.2021 г. до
27.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 28.10.2021 г., до окончателното изплащане на вземането,
за която сума е издадена Заповед № 287/08.11.2021 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 817/2021 г. по описа на РС Свиленград.
Предявени са и осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на 225,35 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Фаст“, и 708,75 лв. –
възнаграждение за закупена услуга „Флекси“.
Ищецът твърди, че на 10.01.2020 г. сключил договор за потребителски кредит
№ 30041808068 с ответника Т. Н. К.. Предоставената по кредита главница била в
размер на 900 лв., като същата била преведена на 10.01.2020 г. по сметка на длъжника.
Годишният лихвен процент бил в размер на 41 %, а договорното възнаграждение било
в размер на 427,49 лв. Също така кредитополучателят се задължил да заплати и
възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ в размер на 270 лв. и възнаграждение за
закупена услуга „Флекси“ в размер на 810 лв. Услугата „Фаст“ давала възможност за
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит. Посочено е, че услугата
„Фаст“ била използвана от длъжника. Услугата „Флекси“ включвала възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски, намаляване на определен брой
погасителни вноски и смяна на падежната дата на вноските. Със сключването на
договора длъжникът поел задължение да погаси дължимото посредством 24 месечни
1
вноски, всяка от които в размер на 100,31 лв. Твърди се, че длъжникът погасил три
пълни месечни вноски и една непълна на 06.04.2020 г. Поддържа се, че на 08.05.2021 г.
била обявена предсрочната изискуемост на кредита, за което ответникът бил уведомен.
Посочено е още, че ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение
срещу длъжника, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № 817/2021 г. по описа
на РС Свиленград. Тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК ответникът подал
възражение срещу издадената заповед, за ищеца бил налице правен интерес да предяви
настоящия иск. С оглед обстоятелството, че заявлението било отхвърлено в частта, с
която се претендират възнаграждения за закупени услуги „Фаст“ и „Флекси“, на
основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК е предявил осъдителни искове. По тези съображения
моли да бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника Т. Н. К., с който изразява становище за неоснователност на предявените
искове. Поддържа, че уговорените в договора за потребителски кредит клаузи били
неравноправни, като нарушавали и добрите нрави. Счита, че шрифтът на договора не
отговарял на изискванията на ЗПК. Твърди, че не била настъпила предсрочна
изискуемост, тъй като ищецът не бил уведомил длъжника. Намира, че клаузите,
уреждащи годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, били
неравноправни по смисъла на ЗЗП и обуславяли недействителност на договора за заем.
По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа
страна:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 817/2021 г. по описа на РС Свиленград в
полза на ищеца е издадена Заповед № 287 от 08.11.2021 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 819,39 лв. – главница по договор за
потребителски кредит № 30041808068/10.01.2020 г., 280,24 лв. – неизплатено
договорно възнаграждение за периода 10.05.2020 г. – 08.05.2021 г., 143,89 лв. – лихва
за забава от 11.03.2020 г. до 08.05.2021 г., и 97,10 лв. – лихва за забава за периода
08.05.2021 г. – 27.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от 28.10.2021
г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 26,81 лв. – разноски по
делото за държавна такса, и 29,47 лв. – за юрисконсултско възнаграждение. По
отношение претенциите за заплащане на следните суми: 225,35 лв. – възнаграждение
за закупена услуга „Фаст”, и 708,75 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Флекси”,
заявлението по чл. 410 ГПК е отхвърлено. Тъй като в срока по чл. 414 ГПК срещу
заповедта за изпълнение е постъпило възражение от длъжника, съдът на основание чл.
415, ал. 1, т. 1 ГПК е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането
си. В изпълнение на указанията в предоставения едномесечен срок ищецът е депозирал
настоящата искова молба, с която е предявил установителни искове за вземанията по
издадената заповед за изпълнение и осъдителни искове на основание чл. 415, ал. 1, т. 3
ГПК за сумите, по отношение на които съдът е отказал да издаде заповед за
изпълнение.
От представения договор за потребителски кредит № 30041808068/10.01.2020 г.
се установява, че ищецът, в качеството му на кредитор, се е задължил да предостави на
ответника Т. Н. К., в качеството му на кредитополучател, кредит в размер на 900 лв.,
който последният е следвало да върне в срок до 10.01.2022 г. на 24 месечни вноски,
всяка една в размер на 55,31 лв. или общо 1327,49 лв., включващи плащания за
главница и договорна лихва в размер на 41 %. Годишният процент на разходите е 49,09
2
%. Уговорено е още ищецът да предостави на ответника следните допълнителни
услуги: допълнителна услуга „Фаст”, съгласно която клиентът получава право на
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, и допълнителна
услуга „Флекси”, съгласно която клиентът получава право да променя погасителния си
план при изпълнение на определени изисквания. Възнаграждението за закупената
допълнителна услуга „Фаст” е в размер на 270 лв., а възнаграждението за
допълнителната услуга „Флекси” е в размер на 810 лв. Вноската по закупените
допълнителни услуги е в размер на 45 лв., като била дължима заедно с месечната
погасителна вноска по кредита. В чл. 12.1 от ОУ е предвидено, че в случай че
длъжникът просрочи плащане на месечна вноска, кредиторът начислявал лихва за
забава в размер на ОЛП + 10 % годишно, изчислена за всеки ден забава върху размера
на просроченото плащане. Според разпоредбата на чл. 12.3 от ОУ кредиторът можел да
обяви предсрочна изискуемост с писмено уведомление, когато длъжникът просрочи
две или повече последователни месечни вноски в пълен размер.
В случая страните не спорят, а и от представеното движение по сметка се
установява, че сумата от 900 лв. е предоставена на ответника. Не е налице спор и че
той е заплатил на ищеца общо сумата от 312,67 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
За успешното провеждане на предявените искове ищецът следва да установи
наличието на валидно правоотношение по договор за потребителски заем, по който е
била предоставена и усвоена от ответника твърдяната парична сума. Също така следва
да установи и наличието на валидно постигната договореност между страните за
връщане на заема с лихва, както и размера на дължимите възнаградителни лихви.
В случая от наличните по делото доказателства може да се направи извод, че
страните са обвързани от договор за кредит, съгласно който ищецът е поел задължение
да предостави на ответника сумата от 900 лв., която последният се е задължил да върне
на 24 месечни вноски до 10.01.2022 г. Процесният договор отговаря на императивните
изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК. В случая договорът е
сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, посочен е
общият размер на кредита, фиксираният лихвен процент, ГПР и общата сума, дължима
от потребителя, представен е и погасителен план. Установеният фиксиран лихвен
процент изключва необходимостта да се съдържа методика за изчисляване на
референтен процент, съгласно чл. 33а ЗПК (чл. 11, ал. 1, т. 9а). Неоснователно е
възражението на ответника за неспазване на изискването договорът да бъде изготвен
при минимално допустим шрифт 12. В случая при извършеното визуално сравнение, за
което не са необходими специални знания, може да се направи категоричен извод, че
шрифтът не е по-малък от 12. Съобразена е и императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева или валута,
определена с постановление на МС на Република България. С оглед изложеното, съдът
приема, че е възникналото заемно правоотношение, което валидно обвързва страните.
Съдът приема, че е породила действие и клаузата, уреждаща годишния лихвен
процент, доколкото не е налице противоречие с добрите нрави. Видно от
съдържанието на договора същата е в размер на 41 %. Накърняване на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който
може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
3
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на
някоя от страните за сметка на другата. За да се приеме, че уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва е нищожна, е необходимо да е налице значителна липса на
еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в
размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това
несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване. В настоящия случай следва
да се съобрази, че кредиторът попада в обхвата на определението за небанковите
финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Върху небанковите
институции не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с
подзаконов нормативен акт – Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите
институции. Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с
банките е, че те отпускат кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната
дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни
средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези, предлагани от
банките. От друга страна, в случая се касае за потребителски договор, при който едната
страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилена защита. Поради
това противоречието с добрите нрави следва да се прецени съобразно всеки конкретен
случай, но при изследването на този въпрос трябва да се вземе предвид съотношението
между уговорения размер на възнаградителна лихва и законната лихва, наред с
останалите условия и характеристики на договора. В случая отчитайки, че
възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума,
конкретния й размер и срока на ползване от 24 месеца, настоящият съдебен състав
счита, че размерът й не противоречи на добрите нрави. Едновременно с това
величината на ГПР (49,09 %) и на възнаградителната лихва, като елемент от ГПР (арг.
от чл. 19, ал. 1 ЗПК) не надвишава императивно уредения лимит съгласно чл. 19, ал. 4
ЗПК, поради което следва, че договорената възнаградителна лихва не е прекомерна и
следователно се дължи (в този смисъл Решение № 471 от 13.12.2019 г. по в. гр. д. №
619/2019 г. на ОС Хасково).
Що се отнася до уговорените възнаграждения за закупени допълнителни услуги
в общ размер на 1080 лв., т. е. в размер надвишаващ този на предоставените за
ползване парични средства, съдът намира, че е налице противоречие със законовите
изисквания и добрите нрави. Клаузата за предоставяне на допълнителни услуги
противоречи на разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК, които предвиждат, че видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора за потребителски кредит и забрана такива да се
събират за действия, свързани с усвояването или управлението на кредита. В случая не
е посочена и цена за всяка от услугите поотделно. На следващо място, следва да се
отчете и фактът, че заплащането на това възнаграждение е предварително, т. е. същото
е дължимо само за възможността за предоставянето на услугите, като е без значение
дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действие на сключения
между страните договор. Цената на пакета допълнителни услуги е включена във всяка
една от вноските по договора за кредит, следователно тя се заплаща, макар услугата да
не се използва. От това следва, че тези уговорки са във вреда на потребителя по
смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, приложима в конкретния случай, тъй като водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не са уговорени
индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи служебно. Тези клаузи
4
не са уговорени индивидуално, доколкото са изготвени предварително и ответникът не
е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Едновременно с това уговорките
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги са нищожни и поради противоречие
с добрите нрави, тъй като неравноправно се третира икономически по-слабата страна в
оборота, като се използва недостигът на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. Тъй като противоречието между тези уговорки и добрите
нрави е налице още при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния
случай не е налице валидно съглашение за заплащане на възнаграждение за
допълнителни услуги и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тези клаузи е
пречка ищецът да изисква заплащането на претендираните суми.
В настоящия случай не се спори, че ответникът е изплатил общо сумата в
размер на 312,67 лв. Предвид липсата на възникнало валидно задължение за заплащане
на възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 45 лв. месечно, съдът приема,
че месечната вноска по договора за кредит следва да бъде в размер на 55,31 лв. От това
следва, че с извършените от ответника плащания са били погасени общо пет вноски за
периода 10.02.2022 г. – 10.06.2022 г. и частично 36,12 лв. от вноската с падеж
10.07.2020 г. (26,10 лв. – договорна лихва и 10,02 лв. главница на основание чл. 76, ал.
2 ЗЗД). Предвид всичко изложено и след извършване на необходимите изчисления,
съдът намира, че непогасената главница възлиза на 753,81 лв. (900 лв. – погасената
главница от 146,19 лв.). Тъй като ищецът претендира договорна лихва до 08.05.2021 г.
(датата на твърдяната предсрочна изискуемост), съдът приема, че дължимата
възнаградителна лихва за периода 10.08.2020 г. – 08.05.2021 г. е в размер на 199,08 лв.
(365,56 лв. /дължима възнаградителна лихва до 08.05.2021 г./ – погасената
възнаградителна лихва от 166,48 лв.).
В случая, въпреки че длъжникът е забавил плащането на част от погасителните
вноски по договора за кредит, съдът намира, че не е настъпила предсрочна
изискуемост, тъй като от представените от страна на ищеца доказателства по делото не
се установява, че същата е обявена преди изтичане срока на договора. Предсрочната
изискуемост съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, представлява изменение на договора,
което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с волеизявление само
на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на
длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. В тази
връзка следва да се изтъкне, че ищецът не е положил дължимата грижа да връчи
поканата за предсрочна изискуемост на ответника. Но с оглед обстоятелството, че
падежът на последната вноска е настъпил на 10.01.2022 г., съдът приема, че остатъкът
от предоставената в заем главница подлежи на връщане. В тази насока следва да се
съобразят задължителните указания на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по
тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които предявеният по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. Съдебната практика приема, че изявлението на банката за
5
обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата
молба или в отделен документ, който е представен като приложение по делото. В тези
случаи изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата
молба с приложенията към нея на ответника-кредитополучател (така Решение № 10 от
25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, II т. о.). В случая обаче препис от исковата
молба е връчен на ответника на 02.02.2022 г. – т. е. след падежиране на кредита.
Поради това искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал.
1 ЗЗД следва да бъде уважен до сумата от 753,81 лв., като за разликата до пълния
предявен размер от 819,39 лв. подлежи на отхвърляне. Тъй като вземането в пълен
размер е станало изискуемо след падежирането на главницата на 10.01.2022 г.,
законната лихва върху сумата в размер на 753,81 лв. се дължи от 11.01.2022 г. до
окончателното й изплащане. Върху частта от главницата, чийто падеж е настъпил през
периода от 28.10.2021 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до
10.01.2022 г., следва да се присъди законната лихва върху всяка вноска от падежа до
датата на предсрочната изискуемост. Съдът, като съобрази определения от БНБ
основен лихвен процент за процесния период, с нормативно установената надбавка от
10 пункта, намира, че дължимата законна лихва за този период е на стойност 13,77 лв.
По изложените по-горе съображения искът за възнаградителна лихва следва да се
уважи за сумата от 199,08 лв., като за разликата до пълния предявен размер от 280,24
лв. и за периода от 10.05.2020 г. до 09.08.2020 г. се отхвърли като неоснователен.
С оглед обстоятелството, че не е настъпила предсрочна изискуемост на
главницата преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, претендираната лихва за
забава следва да се изчисли върху всяка една падежирала погасителна вноска.
Отчитайки разпоредбата на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020
г., и за преодоляване на последиците, съдът приема, че длъжникът е в забава от
14.07.2020 г. Съдът, вземайки предвид определения от БНБ основен лихвен процент за
процесния период, с нормативно установената надбавка от 10 пункта, установи, че
лихвата за забава за периода 14.07.2020 г. – 08.05.2021 г. възлиза на 13,91 лв., а за
периода от 08.05.2021 г. до 27.10.2021 г. – на 22,62 лв. От това следва, че за периода от
11.03.2020 г. до 13.07.2020 г. и до пълните предявени размери от 143,89 лв. и 97,10 лв.
исковете следва да се отхвърлят.
По изложените по-горе съображения следва да се отхвърлят и осъдителните
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на 225,35 лв. –
възнаграждение за закупена услуга „Фаст“, и 708,75 лв. – възнаграждение за закупена
услуга „Флекси“.
Съобразно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в
заповедното производство, следва да се присъдят с решението по исковото
производство, като съдът се произнася с осъдителен диспозитив. В хода на
заповедното производство ищецът е направил разноски в общ размер на 45,49 лв. за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. В исковото производство е
извършил разноски в размер на 254,51 лв., като е бил защитаван от юрисконсулт.
Според разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. От своя страна, нормата на чл. 37 ЗПП препраща към
Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1 предвижда
6
възнаграждение за заповедното производство от 50 до 180 лв., а в исковото – от 100 до
360 лв. Предвид вида и характера на извършените процесуални действия, съдът
определя на ищеца възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50 лв. за заповедното и
100 лв. за исковото производство. С оглед уважената част от исковете, в полза на
ищеца следва да се присъдят сторените в заповедното производство разноски в размер
на 41,53 лв., както и тези, направени в хода на настоящото производство, които
възлизат на 154,20 лв. На основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на
процесуалния представител на ищеца – адв. К., следва да се определи възнаграждение
за осъществената правна помощ. С оглед разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т. 2 и ал. 7 от
Наредба № 1 от 01.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
същото следва да бъде в размер на 309,62 лв. за заповедното производство и 389,23 лв.
за исковото производство. Вземайки предвид отхвърлената част от исковете, ищецът
трябва да бъде осъден да заплати на адв. К. сумата от 174,95 лв. – възнаграждение за
заповедното производство, и 219,93 лв. – възнаграждение за исковото производство.
Така мотивиран, РС Свиленград
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на Т.
Н. К., ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр. ************, че дължи на „Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, следните суми: 753,81 лв. – главница по
Договор за потребителски кредит № 30041808068/10.01.2020 г., 199,08 лв. – договорно
възнаграждение от 10.08.2020 г. до 08.05.2021 г., 13,91 лв. – лихва за забава за периода
14.07.2020 г. – 08.05.2021 г., 22,62 лв. – лихва за забава от 08.05.2021 г. до 27.10.2021
г., ведно със законната лихва върху падежиралите вноски за периода 28.10.2021 г. –
10.01.2022 г., възлизаща на сумата от 13,77 лв., и законната лихва върху присъдената
главница на стойност 753,81 лв. от 11.01.2022 г. до окончателното изплащане на
вземането, като исковете за разликата над сумата от 753,81 лв. до пълния предявен
размер от 819,39 лв. за главница, над сумата от 199,08 лв. до пълния предявен размер
от 280,24 лв. и за периода 10.05.2020 г. – 09.08.2020 г. за договорно възнаграждение,
над сумата от 13,91 лв. до пълния предявен размер от 143,89 лв. и за периода
11.03.2020 г. – 13.07.2020 г. за лихва за забава и над сумата от 22,62 лв. до пълния
предявен размер от 97,10 лв. за лихва за забава ОТХВЪРЛЯ, за които суми е издадена
Заповед № 287/08.11.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № 817/2021 г. по описа на РС Свиленград.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл.
53Е, вх. В, срещу Т. Н. К., ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр. ************,
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на 225,35 лв. –
възнаграждение за закупена услуга „Фаст“, и 708,75 лв. – възнаграждение за закупена
услуга „Флекси“.
ОСЪЖДА Т. Н. К., ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр. ************, да
заплати на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 41,53 лв. –
разноски в заповедното производство, и сумата от 154,20 лв. – разноски в исковото
7
производство.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, да заплати на
адв. М.И. К. от АК Разград на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв сумата от 174,95 лв. за
адвокатско възнаграждение в заповедното производство и 219,93 лв. за адвокатско
възнаграждение в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Свиленград: _______________________
8