№ 550
гр. София, 26.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20221000503603 по описа за 2022 година
С Решение № 289/11.11.2022 г., постановено по гр.д. № 255/2021 г. по
описа на Окръжен съд – Монтана, е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. срещу
Софийски градски съд иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД във вр. чл. 6 и
чл. 13 от КПЧОС като неоснователен. С решението ищецът е осъден на
основание, чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на Софийски градски съд сумата от
200 лева – разноски за съдебното производство.
В срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу така постановеното решение в
неговата цялост е постъпила въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство Е. Д. М..
Въззивникът-ищец твърди, че решението е незаконно, порочно,
произволно. Твърди, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, че съдът е
дал неправилна правна квалификация, тъй като предявеният от ищеца иск е
по ЗОДОВ, не по ЗЗД.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да го върне на Окръжен
съд – Монтана за разглеждане от друг състав.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
1
от въззиваемата страна-ответникът Софийски градски съд чрез
пълномощника й С. Р.-съдебен помощник в СГС с надлежно учредена
представителна власт с пълномощно приложено на л.37 от делото на ОС-
Монтана.
Оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави
без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния съд като
правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Въззивникът в открито съдебно заседание чрез процесуалния си
представител поддържа въззивната жалба и моли съда да отмени изцяло
обжалваното решение на ОС-Монтана и да осъди ответника да заплати на
ищеца претендираните суми.
Въззиваемият в съдебно заседание чрез процесуалния си представител
оспорва въззивната жалба по съображения изложени в писмена молба, моли
съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски съобразно
представен списък по чл.80 от ГПК.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Окръжен съд-Монтана е бил сезиран с иск с правно основание чл.49 във
връзка с чл.45 от ЗЗД, обективно, кумулативно съединени с акцесорен иск с
правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху присъдената главница за неимуществени
вреди, предявен от Е. Д. М. против Софийски градски съд.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
От приобщеното към доказателствата гр.дело № 1285/2018 г. по описа
на СГС, се установява, че същото е образувано по искова молба на Е. Д. М.
против Е. М. Р., с която ищецът е предявил иск с правно основание чл.45 от
ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 50 000 лв.,
представляваща неимуществени вреди, произтекли от интервю на
ответницата на 19.01.2018 г. във вестник „Телеграф“, дадено от нея в
качеството й на частно лице, не на прокурор.
С Определение № 27808/03.12.2018 г., СГС, І-21 състав е прекратил
2
производството по делото на основание чл.126, ал.1 от ГПК, поради
наличието на висящо гр.д.№ 1279/2018 г. по описа на СГС, чийто предмет е
идентичен с предмета на гр.д. № 1285/2018 г. и е образуван между едни и
същи страни.
По частна въззивна жалба на ищеца първоинстанционният акт е
потвърден с Определение № 2244/03.07.2019 г., постановено по в.ч.гр.д. №
324/2019 г. по описа на САС, ГО, 7-ми състав.
След осъществен касационен контрол, по частна касационна жалба на
ищеца и с Определение № 543/18.12.2019 г., ч.гр.д.№ 4337/2019 г. на ВКС,
Четвърто гражданско отделение, въззивното определение е отменено и делото
върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия по него,
с мотивите, че между гр.д. № 1285/2018 г. и гр.д.№ 1279/2018 г. е налице
субективен индентитет, но не и обективен, тъй като по двете дела се
претендират вреди от различни увреждащи действия на ответницата,
изразяващи се в различни нейни изявления във вестник „Телеграф“.
След връщане на делото от ВКС, на ответницата е изпратен препис от
исковата молба за отговор. Такъв е подаден в законоопределения срок, с
който на първо място е направено възражение за недопустимост на така
предявения иск с оглед на обстоятелството, че към процесния момент
ответницата е изпълнявала длъжността прокурор при СГП, отделно и
административен ръководител на СГП.
С влязло в сила на 02.07.2021 г. определение от 10.03.2020 г.
производството по делото е прекратено като недопустимо на основание
чл.130 от ГПК.
Пред първоинстанционния съд са събрани свидетелските показания на
С. А. Д., който установява, че след прекратяване на делото Е. бил смачкан и
казал, че ще изгуби вяра в съдебната система, бил унил, нямал никакъв тонус
за живот. Ищецът бил гневен, ядосан, изпитвал безпокойство, страх и
унижение.
От приетата по делото медицинска документация - амбулаторен лист №
000738/16.04.2019 г., амбулаторен лист № 001857/19.12.2018 г. и амбулаторен
лист № 001454/26.11.2019 г. се установява, ищецът има увреждания на
брахиалния плексус и ставния хрущял, както и есенциална (първична)
хипертония.
3
При така установената фактическа обстановка и с обжалваното
решение, първоинстанционният съд е приел за неоснователни твърденията на
ищеца, че поради прекратяване на гр.дело №1285/2018 г. по описа на СГС, на
последният е препятстван достъпа до правосъдие и с това са нарушени
правото на справедлив съдебен процес /чл.6 от КПЧОС/ и правото на
ефективни средства за защита /чл.13 от КПЧОС/. Приел е, че ищецът, макар и
пребиваващ в затвора, му е предоставена възможността да подаде искова
молба, на последният, също така, е осигурена безплатна правна помощ,
предвид факта, че няма финансови средства да си осигури процесуален
представител-адвокат. Задължението да се разгледа делото от независим и
безпристрастен съд също е спазено, предвид факта, че преди делото да се
разгледа от съдебния състав, постановил процесното определение, множество
магистрати са счели за необходимо да си направят отвод, с оглед обективното
и безпристрастно разглеждане на спора. Приел за неоснователни и
твърденията за нарушение на чл.13 от КПЧОС. Посочил е, че в ГПК са
предвидени средства за защита срещу незаконни определения, като това е
регламентирано в разпоредбите на чл.274-279 от ГПК, че ищецът се е
възползвал от предоставената му възможност, като последователно е
обжалвал процесното определение първоначално пред САС, а впоследствие
пред ВКС, а чрез уважаване на частната касационна жалба ищецът е получил
в пълна степен защита на своите права, като определението е отменено, а
делото е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на
съдопроизводствените действия. В случая, отговорността на държавата не би
могла да бъде обусловена от определението на СГС, с което първоначално е
прекратено делото. Градският съд не разглежда делото като последна
инстанция. Същия постановява акт, който не е окончателен, доколкото е
предвидена възможност по реда на чл.274 и сл. от ГПК да бъдат отстранени
евентуални нарушения по пътя на инстанционния контрол.
Първоинстанционният съд е приел, че правата на ищеца са гарантирани в
пълна степен и последният е получил защитата им в пълна мяра чрез
обжалването на преграждащото определение.
По горните съображения МОС е отхвърлил исковата претенция като
неоснователна.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
4
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана да обжалва страна-ищецът в първоинстанционното
производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ
на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна
жалба е процесуално допустима.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявеният иск е с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД.
Отговорността на ответника се претендира с фактически твърдения за
причинени на ищеца неимуществени вреди, следствие на незаконно и
произволно прекратяване на гр.д. № 1285/2018 г. по описа на СГС, чрез
измама и лъжа, с незаконни мотиви. Ищецът твърди, че по този начин спрямо
него е налице злоупотреба с право и дискриминация и с действията си
ответникът е възпрепятствал достъпа му до правосъдие в разрез с
изискванията на чл.6 и чл.13 от КПЧОС, не са му осигурени ефикасни
вътрешноправни средства за защита на правата и свободите.
Неоснователно е възражението на въззивника за неправилна правната
квалификация на предявения от него иск.
С исковата молба деликтната отговорност на държавата се търси чрез
нейния процесуален субституент, какъвто е държавният орган, с когото
причинилото твърдените вреди длъжностно лице е в трудови или служебни
правоотношения - в случая това е Софийски градски съд. Предявеният иск е с
правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 6, § 1 и чл.13 от Конвенцията за защита
на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/ за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на справедлив
процес поради противоправно поведение на органи на съда, изразяващо се в
незаконно и произволно прекратяване на гр.д. № 1285/2018 г.
Тези фактически твърдения не обуславят иск с правна квалификация
чл.2в от ЗОДОВ, доколкото ищецът в исковата си молба и уточнителна такава
не излага твърдения, било за приемането или поддържането в националното
право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз, не
5
твърди прилагане на национална правна уредба, съдържаща правило, което не
е съобразено с правото на Европейския съюз, не твърди правото на
Европейския съюз да не е приложено или е приложено неточно, като
приложимата правна норма е тълкувана неправилно.
Всъщност ищецът твърди вреди от незаконосъобразен съдебен акт, а
именно: Определение № 27808/03.12.2018 г., СГС, І-21 състав, с което
производството по делото, образувано по негова искова молба е било
прекратено. Ищецът не твърди това определение да противоречи и да е
довело до съществено нарушение на правото на ЕС по смисъла на чл. 2в
ЗОДОВ, съответно не претендира вреди от нарушение на това право. Твърди
се неправилност на определението, тъй като не е било налице идентичност на
делата, съответно не е била налице хипотезата на чл.126 от ГПК.
При тези фактически твърдения правилната правна квалификация е
именно тази по чл.49 от ЗЗД. В този смисъл Определение № 414 от 4.06.2014
г. на ВКС по ч. гр. д. № 1827/2014 г., IV г. о., ГК, Определение № 478 от
18.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 462/2018 г., III г. о., ГК, Решение № 110 от
14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 93/2012 г., IV г. о., ГК, Определение № 40 от
11.11.2022 г. на ВКС и ВАС по адм. д. № 29/2022 г., 5-членен с-в.
С оглед на горното не е налице и твърдяното от процесуалния
представител процесуално нарушение, а именно: не участие на прокурор в
производството пред първоинстанционния съд.
По същество на спора.
Въззивната жалба е неоснователна, а постановеното
първоинстанционно решение – правилно и законосъобразно и като такова ще
следва да бъде потвърдено.
За да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищеца той следва
да докаже факти, които да се подведат под хипотезата на гражданския деликт
/виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от което да са
настъпили вреди/, както и фактите, водещи до ангажиране на отговорност на
възложителя - възлагане на работа на делинквента и причиняване на вредите
при или по повод на извършването й. Това са правопораждащи факти и
доказването им следва да се извърши от ищеца и то пълно и главно - без да
остава съмнение за осъществяването на фактите.
По начало отговорността по чл. 49 ЗЗД има обезпечително-гаранционна
6
функция. Тя не произтича от вината на лицето, което възлага работата, а
настъпва, когато натовареното лице причини виновно щетата при и по повод
изпълнението на възложената му работа. При това положение е очевидно, че
то отговаря не за свои действия, а за действията на своя работник или
служител. Терминът "възложил", който се употребява в чл. 49 ЗЗД, е
указание, че лицето, което извършва работата, се намира в определени
отношения с този, който отговаря за неговите действия. С оглед на това
възлагане има в случая, когато работникът или служителят е длъжен, да
извърши работата по силата на отношенията, в които той се намира с лицето,
което възлага. Отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД е
отговорност пред пострадалите трети лица.
За да възникне отговорността по чл. 49 ЗЗД, са необходими две условия:
1) да има възлагане на работа и 2) увреждането да е причинено по вина на
работника или служителя, на когото е възложена работата, като вината се
предполага до доказване на противното.
Ищецът твърди, че с Определение № 27808/03.12.2018 г., СГС, І-21
състав от една страна е нарушено правото му на справедлив процес, а от
друга - не са му осигурени ефикасни вътрешноправни средства за защита на
неговите права и свободи.
Според чл.6, т.1 от ЕКЗПЧОС всяко лице, при решаването на правен
спор относно неговите граждански права и задължения или основателността
на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на
справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от
независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
На първо място правото на справедлив процес включва правото на
достъп до съд. Това право на ищеца не е нарушено. Същият е подал искова
молба, образувано е гражданско дело. Съдът и в изпълнение на правомощията
си по ГПК е преценил допустимостта на образуваното производство, като
неправилната му преценка е отстранена своевременно по реда на въззивния и
касационен контрол.
Делото е разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в
съответствие със закона.
Правото на ефективни правни средства за защита е регулирано в чл.13
от ЕКПЧОС и в чл.47 от Хартата на основните права на ЕС. Съобразно чл.13
7
ЕКПЧОС, всеки чийто права и свободи, провъзгласени в Конвенцията, са
нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред
съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица,
действащи при упражняване на служебни функции. В конвенцията няма
легално определение за „правно средство за защита“, такова се извлича от
практиката на ЕСПЧ. Така по делото „Клас и други срещу ФРГ“ с решението
си от 06.09.1978 г. ЕСПЧ дава тълкуване на понятието „ефикасно
вътрешноправно средство за защита“. Съобразно него най-важното изискване
е правното средство за защита да бъде „ефикасно“ както по закон, така и на
практика и да бъде „вътрешноправно“, т.е. да е предвидено в правото на
държавата. То трябва да е приложимо от независим национален орган и да
може да подобри положението на пострадалия, както и да репарира,
посредством обезщетение, причинените му вреди от нарушението.
В конкретния случай и срещу нарушените с процесното определение
права на ищеца, последният е разполагал с „ефикасно вътрешноправно
средство за защита“, а именно: право на частна въззивна и на частна
касационна жалба, които права са регламентирани съответно в глава двадесет
и първа Обжалване на определенията от ГПК, респ. чл.274-чл.279 ГПК.
Ищецът е реализирал пълноценно тези свои права, в резултат на което и
с Определение № 543/18.12.2019 г., ч.гр.д.№ 4337/2019 г. на ВКС, Четвърто
гражданско отделение, прекратителното определение е отменено и делото
върнато на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия по него,
т.е. ищецът е получил ефективна и пълноценна правна защита на своите
права.
Ето защо въззивната жалба се явява неоснователна, а постановеното
съдебно решение правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде
потвърдено.
По отговорността за разноските:
При този изход на спора пред настоящата инстанция и на основание
чл.78, ал.3 от ГПК ищецът ще следва да бъде осъден да заплати на ответника
направените от него разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв., определени от съда на основание чл.78, ал.3 от ГПК във връзка с във
връзка с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25, ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ.
8
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 289/11.11.2022 г., постановено по гр.д. №
255/2021 г. по описа на Окръжен съд – Монтана.
ОСЪЖДА Е. Д. М., ЕГН ********** да заплати на основание чл.78, ал.3
от ГПК на Софийски градски съд, гр.София, бул. „Витоша“ № 2 разноски
направени пред настоящата инстанция в размер на 100 лв. /сто лв./
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9