№ 1201
гр. София, 25.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100513072 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК и чл. 248, ал. 3 вр. чл.
274 – 278 ГПК.
С решение № 20126841 от 28.05.2021 г. по гр.д. № 50930/2020 г.,
поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20161107 от 21.07.2021 г.
Софийски районен съд, 119 състав, по предявените искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ признал за незаконно и
отменил уволнението на ИЛ. П. Х., ЕГН **********, извършено със заповед
№ 25/13.10.2020 г. на управителя на „Б.-БГ“ ЕООД, ЕИК *******;
възстановил ищцата на заеманата до уволнението длъжност „архитект” в „Б.-
БГ“ ЕООД; осъдил „Б.-БГ“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на ИЛ. П. Х.,
ЕГН **********, сумата 16 875 лева - обезщетение за оставане без работа
поради уволнението за периода от 13.10.2020 г. до 22.02.2021 г., ведно със
законната лихва върху главницата от предявяването на иска на 19.10.2020 г.
до окончателното плащане, като отхвърлил този иск за разликата над 16 875
лева до 22 500 лева и за периода 23.02.2021 г. – 13.04.2021 г. На основание чл.
242 ГПК е допуснато предварително изпълнение на решението в частта
относно обезщетението по чл. 225 КТ; На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
1
ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски по делото в размер на 3
368.75 лева, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС – държавна
такса в размер на 775 лева и 5 лева - за служебното издаване на изпълнителен
лист.
С определение № 20161150 от 21.07.2021 г., постановено по същото
дело по реда на чл. 248 ГПК, районният съд допълнил решение № 20126841
от 28.05.2021 г. в частта му разноските, като осъдил ИЛ. П. Х., ЕГН
**********, да заплати на „Б.-БГ“ ЕООД, ЕИК *******, разноски в размер на
300 лева, както и изменил решението в частта за разноските, като осъдил „Б.-
БГ“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на ИЛ. П. Х., ЕГН **********, разноски
в размер на 3 168.75 лева вместо 3 368.75 лева.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата ИЛ. П. Х.,
която го обжалва в частта, с която искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3
вр. чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над присъдените 16 875 лв. до
пълния му предявен размер от 22 500 лв. и за периода 23.02.2021 г. –
13.04.2021 г. Наведени са оплаквания за неправилност на решението в тази
част, които, предвид поправянето на допуснатата в диспозитива очевидна
фактическа грешка относно крайния момент на присъденото обезщетение - до
22.02.2021 г., не следва да се обсъждат. При уредените в закона срокове за
разглеждане на исковете по чл. 344, ал. 1 КТ и приключването на съдебното
дирене в първата инстанция на 22.02.2021 г., преди изтичането на 6-месечния
период, за който се претендирало обезщетението, за ищцата било обективно
невъзможно да докаже основателността на иска за целия претендиран период,
а в периода след даване ход на устните състезания в първата инстанция и до
13.04.2021 г. ищцата продължавала да е без работа. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част и вместо
това постанови друго, с което да уважи осъдителния иск в пълния му
предявен размер от 22 500 лв. Претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Б.-БГ“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1
ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното
решение в атакуваната част като правилно. С подаване отговора на исковата
молба ответникът изразил съгласие за постигане на съдебна спогодба, като
изразеното съгласие по отношение на първите два иска било безусловно, а по
2
отношение на паричния иск – доколкото е доказано към момента на
приключване на съдебното дирене или постигането на спогодба. В първото
съдебно заседание представителят на ищцата не извършил действия по
приемане на предложението, с което ищцата сама се била поставила в
положение да бъде без работа след 22.02.2021 г. Това поведение на ищцата
било недобросъвестно, а продължило да бъде такова и след постановяване на
решението на СРС, като въпреки плащането от ответника на присъдените
суми и отправената покана да заеме длъжността, на която е възстановена, не
последвала реакция. Считал, че с отправената в отговора на исковата молба
покана за съдебна спогодба, удовлетворяваща изцяло претенциите на ищцата,
ответникът бил прекъснал причинната връзка между незаконното уволнение
и оставането без работа, тъй като ищцата можела да заеме длъжността още на
23.02.2021 г. Претендира разноски за въззивното производство съгласно
списък по чл. 80 ГПК. С отговора на въззивната жалба и с молба от 24.01.2022
г. прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5
ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
От ищцата ИЛ. П. Х. е подадена и частна жалба срещу определението
по чл. 248 ГПК. Поддържа, че определението било незаконосъобразно и в
двете му части. Допълването на решението с присъждане на разноски на
ответника съразмерно с отхвърлената част от иска се явявало
„неоснователно“, доколкото било направено в условията на висящо въззивно
производство за проверка правилността на първоинстанционното решение,
респ. претендиращата допълване страна разполагала с ред, по който да се
брани. Определението било неправилно и в частта, с която се изменя
решението в частта за разноските, като присъдените на ищцата разноски били
намалени от 3 368.75 лв. на 3 168.75 лв. Разликата от 200 лв. всъщност не се
дължала за защита по частна жалба, защото защита в производство по частно
обжалване не била осъществявана, а представлявала част от общия, заплатен
от ищцата адвокатски хонорар за провеждане на защита от адвоката на
нейния интерес в производство за отмяна на обезпечение по реда на чл. 402
ГПК към декември 2020 г. Така се посочвало и в представения пред СРС
списък по чл. 80 ГПК, както и в своевременно представения договор за
правна защита и съдействие. Касаело се до защита, осъществена чрез
оспорване от пълномощника на искане за отмяна на допуснатото обезпечение
и допусната техническа неточност в списъка по чл. 80 ГПК. Дори да се
3
приеме, че за осъщественото от адвоката в производството по отмяна на
обезпечението не се дължи отделен хонорар, то въпросната сума от 200 лв.
следвало да се счита като част от заплатения хонорар за процесуално
представителство пред СРС, а ответникът не релевирал своевременно
възражение за прекомерност на възнаграждението. Моли съда да отмени
атакуваното определение и да остави без уважение искането на ответника по
чл. 248 ГПК.
Насрещната страна по частната жалба с отговор по реда на чл. 276, ал. 1
ГПК оспорва частната жалба и моли съда да потвърди атакуваното
определение като правилно.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по
чл. 315, ал. 2 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по
основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част.
С исковата молба ищцата е предявила, наред с исковете по чл. 344, ал. 1,
т. 1 и т. 2 КТ, и осъдителен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл.
225, ал. 1 КТ за сумата 22 500 лв., представляваща обезщетение за оставането
й без работа в резултат незаконното уволнение за срок от 6 месеца, считано
от уволнението, т.е. от 13.10.2020 г. до 13.04.2021 г.
Съгласно чл. 225, ал. 1 КТ, при незаконно уволнение работникът или
служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното
му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа
поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца. Съобразно разпоредбата
на чл. 228, ал. 1 КТ, обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ се определя на база
брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за последния
пълен отработен месец.
4
В случая с влизане в сила на първоинстанционното решение в
необжалваните му части между страните със сила на пресъдено нещо е
установено, че уволнението на ищцата, извършено със заповед №
25/13.10.2020 г. на управителя на ответното дружество е незаконно. Брутното
трудово възнаграждение на ищцата за м. 09.2020 г. е било в размер на 3 750
лв., за което от ответника е представено и удостоверение от 09.12.2020 г. От
приетите във въззивното производство и неоспорени справки от НАП за
актуално състояние на трудовите договори към 17.06.2021 г., както и от
извършената констатация по оригинала на трудовата книжка на ищцата се
установява, че за оставащия период, за който работодателят дължи
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ - от 23.02.2021 г. до 13.04.2021 г., ищцата е
продължила да бъде без работа, започнала е работа при друг работодател на
28.06.2021 г., след исковия период. Поради това въззивният съд намира, че
искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за посочения период е доказан
по основание. При размер на брутното трудово възнаграждение от 3 750 лв.,
общият размер на дължимото обезщетение за 6 месеца възлиза на 22 500 лв.,
като след приспадане на присъдената от СРС сума от 16 875 лв. за периода
13.10.2020 г. – 22.02.2021 г., за периода 23.02.2021 г. – 13.04.2021 г. дължими
остават 5 625 лв.
Доводите на въззиваемия в писмения отговор за липса на причинна
връзка между незаконното уволнение и оставането на ищцата без работа в
периода 23.02.2021 г. – 13.04.2021 г. съдът намира за неоснователни. Само по
себе си предложението на ответника за постигане на съдебна спогодба, което
при това не е поддържал в проведеното открито съдебно заседание в първата
инстанция, не може да обоснове такъв извод. След като спорът относно
законността на уволнението е отнесен за решаване пред съда, евентуално
несъгласие на страната за постигане на спогодба не може да се окачестви като
недобросъвестно поведение, а дали след 04.06.2021 г., преди влизане в сила на
решението в частта му по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ,
ищцата се е отзовала на поканата на ответника да заеме длъжността, на която
е възстановена, е неотносимо за спора по иска с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, който касае период до 13.04.2021 г.
Поради това първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
обжалваната част, с която искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр.
5
чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над 16 875 лв. до 22 500 лв. и за
периода 23.02.2021 г. – 13.04.2021 г. и вместо това въззивният съд постанови
друго, с което ответникът бъде осъден да заплати на ищцата сумата от още
5 625 лв. – обезщетение за оставане без работа за периода 23.02.2021 г. –
13.04.2021 г., като се присъди и поисканата законна лихва от датата на
завеждане на исковата молба в съда на 19.10.2020 г. до окончателното
плащане.
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.
248, ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Към момента на постановяване на определението по чл. 248 ГПК
районният съд правилно е допълнил решението в частта за дължимите на
ответника разноски съразмерно с отхвърлената част от паричния иск, а
доводите в частната жалба в тази връзка са неоснователни. Редът за защита на
ответника е бил именно този по чл. 248 ГПК, ограничен и от преклузивния
срок по чл. 248, ал. 1 ГПК. Обстоятелството, че от ищцата вече е била
подадена въззивна жалба срещу решението в отхвърлителната му част е
ирелевантно, като противно на поддържаното въззивницата и частен
жалбоподател, във въззивното производство ответникът не разполага с „ред,
по който да се брани“. С оглед изхода на спора пред въззивния съд обаче и
уважаването изцяло на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, се налага отмяната на
атакуваното определение в частта, с която на ответника са присъдени
разноски съразмерно с отхвърлената част в размер на 300 лв.
В останалата част въззивният съд намира частната жалба за
неоснователна. Противно на поддържаното в тази жалба, нито от
представения пред СРС списък по чл. 80 ГПК в частта му по т. 4, нито от
приложения към него договор за правна защита и съдействие от 29.12.2020 г.
следва, че уговореното възнаграждение от 200 лв., заплатено в брой според
удостовереното в договора, е във връзка с подадената молба по чл. 402 ГПК
от ответника. И в списъка, и в договора е посочено, че възнаграждението е
уговорено за защита в производство по частна жалба, като съгласно договора
е за „производство по частна жалба, с която се иска отмяна на допуснато в
полза на клиента обезпечение по гр.д. № 50930/2020 г.“. Такова частно
6
производство не е имало към момента на приключване на устните състезания
в първата инстанция, поради което правилно районният съд е изменил
решението си в частта за разноските, като е намалил присъдените такива на
ищцата със сумата от 200 лв. В проведеното открито съдебно заседание
ответникът не е релевирал възражение за прекомерност, а е възразил, че по т.
2, 3 и 4 липсват доказателства за плащане. Дали е релевирано възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК обаче е от значение за възможността да
бъде намалено адвокатското възнаграждение, уговорено за защита по делото,
а не във връзка с възнаграждение за друго, несъстояло се производство. По
никакъв начин от списъка и от договора не следва и че сумата от 200 лв. е
част от заплатеното от ищцата възнаграждение за първоинстанционното
производство, което е посочено отделно в т. 1 от списъка и за което е
представен отделен договор за правна защита и съдействие от 15.10.2020 г.
Поради това в частта, с която е изменено решението в частта за разноските,
определението следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските: С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата разноски за
първоинстанционното производство в размер на още 301.25 лв., а на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК – да заплати по сметка на СРС сумата от още 225
лв. – държавна такса върху уважената част от оценяемия иск, и по сметка на
СГС – сумата 112.50 лв. – държавна такса по въззивната жалба.
С оглед изхода на спора по въззивната жалба, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемата. Доказано направените такива са в
размер на 1 950 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие от 17.06.2021 г. Съобразно обжалваемия интерес от 5 625 лв.,
минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения възлиза на 611.25 лв. Пред настоящата инстанция делото не е
било усложнено от фактическа и/или правна страна, поради което съдът
намира възражението на въззиваемия за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК за основателно, като възнаграждението следва да бъде намалено на
612 лв.
Разноски във връзка с частната жалба не се дължат. В производство
7
относно дължимостта и размера на разноските не се допуска кумулиране на
нови задължения за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не
намира приложение - в този смисъл е трайната практика на ВКС,
обективирана определение № 393/17.09.2018 г. по ч.гр.д. № 2845/2018 г., ІV
ГО, определение № 489/17.10.2017 г. по ч.гр.д. № 3926/2017 г., ІV ГО,
определение № 52/19.03.2019 г. по ч.гр.д. № 740/2019 г., І ГО, определение №
75/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4561/2018 г., ІІІ ГО, определение №
76/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4562/2018 г., ІІІ ГО, определение №
158/08.04.2019 г. по ч.гр.д. № 87/2019 г., ІІІ ГО, определение №
119/04.07.2019 г. по ч.гр.д. № 1975/2019 г., ІІ ГО и др.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20126841 от 28.05.2021 г., постановено по гр.д.
№ 50930/2020 г. на Софийски районен съд, 119 състав, поправено по реда на
чл. 247 ГПК с решение № 20161107 от 21.07.2021 г. в частта, с която
предявеният от ИЛ. П. Х., ЕГН **********, срещу „Б.-БГ“ ЕООД,
ЕИК *******, иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ е
отхвърлен за разликата над 16 875 лв. до пълния му предявен размер 22 500
лв. и за периода 23.02.2021 г. - 13.04.2021 г., и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Б.-БГ“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. А., ул. *******, да заплати на ИЛ. П. Х., ЕГН **********, гр.
Габрово, ул. „******* 1, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ
сумата 5 625.00 лв. (пет хиляди шестстотин двадесет и пет лева),
представляваща обезщетение за оставане без работа за периода 23.02.2021 г. -
13.04.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума от завеждане на
исковата молба в съда на 19.10.2020 г. до окончателното й изплащане.
ОТМЕНЯ определение № 20161150 от 21.07.2021 г., постановено по
гр.д. № 50930/2020 г. на Софийски районен съд, 119 състав в частта, с която е
допълнено по реда на чл. 248 ГПК решение № 20126841 от 28.05.2021 г. в
частта за разноските, като ИЛ. П. Х., ЕГН **********, е осъдена да заплати
8
на „Б.-БГ“ ЕООД, ЕИК *******, разноски в размер на 300 лева, и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Б.-БГ“ ЕООД, ЕИК *******,
за допълване по реда на чл. 248 ГПК на решение № 20126841 от 28.05.2021 г.
в частта за разноските, като на ответника се присъдят разноски в размер на
300 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 20161150 от 21.07.2021 г.,
постановено по гр.д. № 50930/2020 г. на Софийски районен съд, 119 състав в
частта, с която е изменено по реда на чл. 248 ГПК решение № 20126841 от
28.05.2021 г. в частта за разноските, като „Б.-БГ“ ЕООД, ЕИК *******, е
осъдено да заплати на ИЛ. П. Х., ЕГН **********, разноски в размер на 3
168.75 лева вместо присъдените с решението 3 368.75 лева.
ОСЪЖДА „Б.-БГ“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. А., ул. *******, да заплати на ИЛ. П. Х., ЕГН **********, гр.
Габрово, ул. „******* 1, на основание чл. 78 ГПК сумата от още 301.25 лв.
(триста и един лева и 25 стотинки), представляваща разноски за
първоинстанционното производство, и сумата 612.00 лв. (шестстотин и
дванадесет лева), представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Б.-БГ“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. А., ул. *******, да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по
сметка на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД сумата 225.00 лв. (двеста двадесет и
пет лева) – държавна такса върху уважената част от иска с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, както и да заплати по сметка на
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД сумата 112.50 лв. (сто и дванадесет лева и 50
стотинки) – държавна такса по въззивната жалба.
В необжалваните части решение № 20126841 от 28.05.2021 г. по гр.д. №
50930/2020 г. на Софийски районен съд, 119 състав, поправено по реда на чл.
247 ГПК с решение № 20161107 от 21.07.2021 г., е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от връчването му.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10