РЕШЕНИЕ
№ 954
гр. Пловдив, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330117799 по описа за 2021 година
С исковата молба ищецът Д. И. Н. е предявил против „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД установителен иск с правно основание чл. 439
ГПК за приемане за установено, че ищецът не дължи на ответника следните
суми: сумата от 935 лв., представляваща незаплатена част от задължение по
запис на заповед, издаден от С. М. И. на 25.02.2010 г., предявен на издателя на
15.09.2010 г., сумата от 1 296, 07 лв. – законна лихва за периода от 16.09.2010
г. до 29.10.2021 г., сумата от 25 лв. за държавна такса и сумата от 100 лв. за
юрисконсултско възнаграждение, въз основа на изпълнителен лист от
27.09.2010 г. по ч.гр.д. № 14033/2010 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
издаден в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за принудителното събиране
на което е образувано ***** на ** З. Д., поради погасяването му по давност.
Ищецът твърди, че в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД е издаден
изпълнителен лист от 27.09.2010 г. по ч.гр.д. № 14033/2010 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, за следните суми: сумата от 935 лв., представляваща
незаплатена част от задължение по запис на заповед, издаден от С. М. И. на
25.02.2010 г., предявен на издателя на 15.09.2010 г., ведно със законна
мораторна лихва, считано от 16.09.2010 г. до изплащане на вземането, както и
1
разноските от 25 лв. за държавна такса и от 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение. Твърди, че изпълнителният лист е издаден на основание чл.
417 ГПК, като против заповедта за изпълнение не е депозирал възражение и
не е провеждано производство по реда на чл. 422 ГПК. Сочи, че за
принудителното събиране на задължението, предмет на издадения
изпълнителен лист е образувано на 12.10.2010 г. ***** на ** З. Д.. Твърди, че
по изпълнителното производство са предприети изпълнителни действия, като
последното изпълнително действие е осъществено на 08.04.2015 г., от който
момент е започнала да тече погасителната давност, изтекла на 08.04.2020 г.
Твърди, че изпълнителното производство е прекратено с постановление на
съдебния изпълнител от 17.07.2018 г., поради настъпила на перемция. Сочи,
че на 05.10.2021 г. е получил покана от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД с данни за размера на дълга от 2 380, 07 лв., с предложение за заплащане
на задължението при предоставяне на 55 % отстъпка. Твърди, че вземането,
предмет на издадения изпълнителен лист е погасено по давност, поради което
моли за уважаване на предявения иск.
Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не е депозирал в
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата
молба. С молба, депозирана преди първото по делото съдебно заседание
ответникът оспорва предявения иск с доводи за многократно прекъсване на
давността в хода на изпълнителното производство. Моли се за отхвърляне на
предявения иск.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК във вр. с
чл. 124, ал. 1 ГПК.
Първоинстанционният съд е сезиран с допустима искова претенция по
чл. 439 ГПК за установяване недължимостта на вземане, за принудителното
събиране на което е образувано изпълнително производство, поради
погасяването му по давност.
Това е така, тъй като давността не се прилага служебно, т.е. изтичането
на предвидения в закона срок на бездействие на носителя на субективното
2
право на вземане не е достатъчно, за да се приложат последиците от
настъпилото погасяване на възможността за принудително реализиране на
публичното задължение. Необходимо е длъжникът да направи изрично
волеизявление, с което да се позове на изтеклата давност. Съгласно чл. 433,
ал. 1, т. 7 ГПК съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното
производство, когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с
което е уважен иск по чл. 439 ГПК, т. е. признато е за установено, че не са
налице материално-правните предпоставки за законност на изпълнителния
процес, включително поради погасяване на задължението по давност.
Единственият способ за защита на длъжника в хипотеза на поддържано
твърдение за изтекла погасителна давност по отношение на вземане остава
предявяването на иск - отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК,
предявен преди да е приключило принудителното събиране на вземането.
Производството по делото е допустимо образувано, въпреки че по
делото са налице данни за прекратяване на изпълнителното производство на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, доколкото ищецът разполага с
възможността да образува ново изпълнително производство на основание
издадения изпълнителен лист. В практиката на Върховния касационен съд,
обективирана в Определение № 513/24.11.2016 г. по ч.т.д. № 1660/2016 г., ТК,
I т.о. на ВКС , е възприето становището, че достатъчен е безспорният интерес
на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително
производство, независимо че и в хода на същото би могъл да предяви иска си,
доколкото в тази последна хипотеза и за препятстване на изпълнителните
действия следва да предприеме и обезпечаване на иска си, съответно да поеме
риска на евентуален отказ за обезпечаване, все действия обективно засягащи
правната му сфера. В константната практика на Върховния касационен съд се
възприема, че за длъжникът винаги е налице правен интерес от предявяване
на иска за установяване недължимостта на задължението и в хипотезата на
прекратено изпълнително производство, ако за взискателя съществува
възможността за образуване на ново изпълнително производство. В този
смисъл е Решение № 48 от 14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г., Т. К., ІІ т. о.
на ВКС, в което се приема, че прекратяването на приложеното изпълнително
дело срещу главния длъжник по силата на чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК не води до
преклудиране на възможността за образуване на ново изпълнително
производство срещу последния.
3
Установява се, че с изпълнителен лист от 27.09.2010 г. по ч.гр.д. №
14033/2010 г. по описа на Районен съд – Пловдив, издаден в полза на “Изи
Асет Мениджмънт” АД, ищецът Д. И. Н. е осъден да заплати солидарно с Ж.
П. Ч., сумата в размер от 935 лв., представляваща незаплатена част от
задължение по запис на заповед, издаден от С. М. И. на 25.02.2010 г.,
предявен на издателя на 15.09.2010 г., ведно със законна лихва от 16.09.2010 г.
до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 25 лв. за
държавна такса и сумата от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
За принудително събиране на вземането по изпълнителен лист от
27.09.2010 г. по ч.гр.д. № 14033/2010 г. по описа на Районен съд – Пловдив, е
образувано ** г. по описа на ** З. Д..
Вземането е прехвърлено в полза на „Агенция за събиране на вземания“
ООД по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
11.10.2010 г. Ищецът е конституиран в качеството му на взискател по
изпълнителното производство на основание чл. 429 ГПК с разпореждане от
10.11.2011 г. По делото е представено уведомление за прехвърляне на
вземането от цесионера, което е изпратено до длъжника – ищец, но видно от
приложената разписка – съобщението се е върнало като непотърсено. Ищецът
не оспорва, че е надлежно уведомен за прехвърляне на вземането, поради
което следва да се приеме, че договорът за прехвърляне на вземането е
произвел правното си действие по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Договорът за цесия е договор, по силата на който носителят на едно
вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който настъпва промяна в
субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът,
на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Исковата претенция е
предявена против надлежна страна. С Определение № 60231 от 08.06.2021 г.
по ч. гр. д. № 388/2021 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС е прието, че при прехвърляне
на вземането по изпълнителния лист, настъпилото правоприемство по чл. 429
ГПК изключва възможността длъжникът да води иск по чл. 439 ГПК срещу
цедента, поради липса на правен интерес.
Със задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС е прието, че прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
4
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) - насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н.
до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на
покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние
на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и
др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Посочено е, че при изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен
способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че
нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. На следващо място в мотивите на решението е
уточнено, че ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия
процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на
изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за
извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на 24 вещите на
длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни
действия и прилагането на нови изпълнителни способи.
От материалите по приложеното по делото ** г. по описа на ** З. Д., се
установява, че изпълнителното производство е образувано по молба на
взискателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД от 12.10.2010 г. против длъжниците
Д. И. Н. и Ж. П. Ч..
Право на взискателя е да насочи изпълнението или да инициира
5
извършването на последващи изпълнителни действия, в рамките на даден
изпълнителен способ, само спрямо един от длъжниците, тъй като
изпълнителните дела срещу няколко длъжници, отговарящи за едно и също
притезание, са различни. Следователно реализирането на това право и
проявено бездействие следва да се съобразява по отношение на всеки един от
длъжниците, поради което съдът следва да съобрази и прецени действията в
изпълнителното производство, които са били насочени към длъжника – ищец,
съответно тези изпълнителни действия, които засягат всички длъжници в
производството. Последното се отнася както до изпълнителните действия,
даващи основание да се приеме, че давността за вземането е прекъсната, така
и за действията, водещи до прекъсване на преклузивния срок по чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК, в който смисъл съдът намира за неоснователни възраженията на
ответника, релевирани в отговора на исковата молба. За да достигне до този
правен извод съдът съобрази практиката на Върховния касационен съд,
постановена с Решение № 83/11.04.2018 г. по гр.д. № 1667/2917 г., ГК, ІV г.о.
на ВКС, в което се приема, че предприемането на изпълнително действие по
отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело не
води до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по отношение на
останалите длъжници.
По така изложените съображения следва да бъдат съобразени
единствено изпълнителните действия, предприети по отношение на ищеца,
както и тези, които са насочени срещу всички длъжници в изпълнителното
производство.
При съобразяване на посочените разяснения съдът намира, че давността
по отношение на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист е
прекъсната с депозиране на молбата от 12.10.2010 г. на цедента „Изи Асет
Мениджмънт“ АД за образуване на изпълнителното производство, тъй като в
молбата на взискателя са посочени конкретните изпълнителни действия,
които да бъдат предприети от съдебния изпълнител за удовлетворяване на
претендираното вземане. В последната е обективирано искане за налагане на
запор по вземанията на длъжника, респ. възбрана по отношение на
притежаваните от него недвижими имоти, като последните представляват
позоваване на конкретен изпълнителен способ, който съдебният изпълнител е
длъжен да предприеме и което искане води до прекъсване на погасителната
давност за вземането. В този смисъл е практиката на Върховния касационен
6
съд, постановена след приемане на цитираното тълкувателно решение,
обективирана в Решение № 42/26.02.2016 г. по гр.д. № 1812/2015 г., ГК, II т.о.
на ВКС.
Искането на кредитора за прилагане на определен изпълнителен
способ само по себе си е достатъчно за прекъсване на давността,
независимо дали действия по реализирането му са предприети от ЧСИ. В този
смисъл е и трайната практика на различните състави на Пловдивски окръжен
съд - решение № 32 от 09.01.2017 г. по гр. д. № 24/2017 г. на VI състав на
Окръжен съд – Пловдив, решение № 423 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. №
647/2018 г. на IX състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 1034 от
31.07.2017 г. по гр. д. № 1148/2017 г. на VIII състав на Окръжен съд –
Пловдив, решение № 1565 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2461/2017 г. на VII
състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 514 от 16.04.2018 г. по в. гр. д.
№ 387/2018 г. на XIV състав на Окръжен съд – Пловдив.
В цитираната практика по безпротиворечив начин се приема, че за
нуждите на преценката дали изпълнителното производство е прекратено на
основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК и дали вземането на кредитора е погасено по
давност е без значение дали искането от взискателя за предприемане на
определен изпълнителен способ е последвано от извършването на валидни
изпълнителни действия, както и дали те са били успешни. От значение е
кредиторовата пасивност, респективно активност. В случай на процесуална
активност на кредитора, ако той е поддържал висящността на изпълнителния
процес с регулярни искания за прилагане на нови изпълнителни способи, той
не следва да бъде санкциониран с прекратяване на производството и с
обявяване на вземането му за погасено по давност, поради евентуално
бездействие на съдебния изпълнител или безуспешност на посочения
изпълнителен способ.
След образуване на изпълнителното производство давността по
отношение на вземането е спряла да тече, в който смисъл следва да намерят
приложение постановките, дадени с Постановление № 3/1980 г. на Пленума
на ВС, съгласно което погасителна давност не тече докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на
вземането. Посоченото постановление следва да намери приложение в
отношенията между страните до приемане на Тълкувателно решение № 2 от
7
26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което се
възприема становището, че в изпълнителния процес давността не спира,
защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови
изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа
(да не иска нови изпълнителни способи). В този смисъл практиката на
Върховния касационен съд, постановена с Решение № 170/17.09.2018 г. по
гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС, Четвърто ГО, и Решение № 51/21.02.2019 г. по
гр.д. № 2917/2018 г. на ВКС, с която се приема, че до приемане на посоченото
тълкувателно решение на 26.06.2015 г. давността по висящите изпълнители
производства е спряла да тече, тъй като до този момент е действало
постановеното от Пленума на ВС постановление. Предвид изложеното съдът
изменя практиката си, обективирана в предходни съдебни актове,
постановени по предявени на основание чл. 439 ГПК искове. Следва да се
посочи, че практиката на Върховния касационен съд е противоречива по
отношение на този, въпрос, което обстоятелство е дало повод за образуване
на тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, което към настоящия момент не е
приключило.
В този смисъл следва да се приеме, че давността за вземането е
започнала да тече от 26.06.2015 г., като осъществените до този момент
изпълнителни действия не следва да бъдат съобразени по отношение на
прекъсването на давността с оглед обстоятелството, че давността не е текла в
периода от образуване на изпълнителното производство – 12.10.2012 г. до
25.06.2015 г.
Между страните в производството е безспорно, че вземанията, предмет
на издадената по ч.гр.д. № 14033/2010 г. по описа на Районен съд – Пловдив
заповед за изпълнение са такива на основание издаден запис на заповед, както
и че заповедта за изпълнение е влязла в законна сила, тъй като против
последната не е било депозирано възражение в срок. Вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение да се погасява с изтичане на общата –
петгодишна давност. Следва да се посочи, че заповедното производство е
постигнало своята нормативна цел, когато заповедта за изпълнение влезе в
сила. Установеното с влязла в сила заповед за изпълнение вземане е
ликвидно, т.е. безспорно установено по основание и размер – арг. чл. 371
ГПК. Съдебно установеното вземане с влязла в сила заповед за изпълнение не
може да бъде оспорвано от длъжника след изтичане на срока за възражение
8
по чл. 414, ал. 2 ГПК. Единственото изключение е уредено в правната норма
на чл. 424 ГПК, като вземането може да бъде оспорено по исков ред, само в
случай че бъдат открити нови обстоятелства или нови писмени доказателства
от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на
длъжника до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не
е могъл да се снабди в същия срок. В този смисъл е Решение №
118/07.07.2022 г. по гр.д. № 4063/2021 г., ГК, III г.о. на ВКС.
От приложеното по делото изпълнително производство се установява,
че след 26.06.2015 г. в хода на изпълнителното производство е депозирана
молба от длъжника от 12.09.2015 г., с която е направено искане за разсрочено
погасяване на задължението, която молба е изпратена до кредитора с
разпореждане на съдебния изпълнител. В този смисъл изявлението на
длъжника е достигнало до съдебния изпълнител на 18.09.2015 г. С молбата на
длъжника от 12.09.2015 г. давността по отношение на вземането не следва да
се счита прекъсната, доколкото макар в последната не е обективирано
изрично признание на задължението и молбата не е адресирано до взискателя,
а до съдебния изпълнител. За да достигне до този извод съдът съобрази
задължителните разяснения дадени с Тълкувателно решение № 4 от
14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че
целта на признаването по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е установяване на
безспорност в отношенията между страните по конкретното правоотношение
чрез недвусмислено заявяване от страна на длъжника, че не се оспорва
дългът, 4 без да е необходимо от изявлението да се извежда намерение за
изпълнение. С оглед относителния характер на правоотношението и
доколкото наличието или липсата на спор относно съществуването на дълга е
от значение само за насрещната страна по правоотношението, логично следва
необходимостта изявлението или действието, в което се обективира
признаването, да бъде насочено към кредитора или негов представител.
След този момент не са осъществени изпълнителни действия в хода на
изпълнителното производство, като последното е прекратено на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление от 17.07.2018 г.
В този смисъл следва да се приеме, че задълженията, предмет на
издадения изпълнителен лист са погасени, доколкото до датата на депозиране
на исковата молба в съда – на 10.11.2021 г., давността по отношение на
9
задълженията, започнала да тече след прекъсването й на 26.06.2015 г., е
изтекла.
Ищецът претендира да бъде установено, че не дължи и сумата от 1 296,
07 лв., представляваща законна лихва върху главницата, присъдена с
изпълнителния лист, считано от 16.09.2010 г., която е претендирана от ищеца
извънсъдебно чрез изпращане на покана за доброволно изпълнение.
Производството по делото е допустимо образувано и по отношение на
акцесорните задължения за лихви, присъдени с влязлата в сила заповед за
изпълнение, тъй като последните са предмет на самостоятелно принудително
изпълнение и подлежат на удовлетворяване чрез прилагане на съответните
изпълнителни способи в хода на изпълнителното производство, съответно
изпълнителни действия са насочени по отношение на имуществото на
длъжника и по отношение на акцесорните задължения по заповедта за
изпълнение. Законната лихва не подлежи на определяне по размер от съда в
настоящото съдебно производство, а от съдебния изпълнител в хода на
изпълнителното производство. Претендираната за недължима от ищеца сума
не съответства на определената от съдебния изпълнител законна лихва,
доколкото последната е определена към датата на последната покана за
доброволно изпълнение. С оглед обстоятелството, че тази сума се претендира
извънсъдебно от страна на ищеца с изпратена покана от 05.10.2021 г. на
основание погасено по давност задължение, следва предявеният иск да бъде
уважен и за посочената сума.
С оглед изхода на правния спор в полза на ищеца и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени сторените в производството по делото
разноски в общ размер от 495, 20 лв., от които сумата от 95, 20 лв. –
заплатена държавна такса и сумата от 400 лв. за адвокатско възнаграждение,
доколкото в производството по делото е представен договор за правна защита
и съдействие, от който да се установява, че такъв разход е сторен – арг. т. 1 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
10
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Д. И. Н., ЕГН
**********, с адрес гр. П., ул. Б., против „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
"Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 439 ГПК, че ищецът Д. И. Н. не дължи на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД сумата от 935 лв., представляваща незаплатена част от
задължение по запис на заповед, издаден от С. М. И. на 25.02.2010 г.,
предявен на издателя на 15.09.2010 г., сумата от 1 296, 07 лв. – законна лихва,
сумата от 25 лв. за държавна такса и сумата от 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение, въз основа на изпълнителен лист от 27.09.2010 г. по ч.гр.д.
№ 14033/2010 г. по описа на Районен съд – Пловдив, издаден в полза на „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, за принудителното събиране на което е образувано
***** на ** З. Д., поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, с ЕИК *********, да заплати на Д. И. Н., ЕГН **********,
сумата от 495, 20 лв. – разноски в производството по гр.д. № 17799/2021 г. на
Районен съд – Пловдив.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/п/______________
11