№ 757
гр. Варна, 21.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Невин Р. Шакирова
Членове:Николай Св. Стоянов
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от Невин Р. Шакирова Въззивно гражданско
дело № 20233100500955 по описа за 2023 година
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на И. В. Н. срещу Решение № 641 от
27.02.2023г. по гр.д. № 10622/2022г. по описа на ВРС, ХХХ-ти състав, с което на основание
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 45 от ЗЗД е прието за установено в
отношенията между страните, че въззивникът дължи на ищцата Г. С. М. с ЕГН **********
сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
заплатено от нея адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие за
осъществено процесуално представителство по изп.д. № 20223110408027 по описа на СИС
при ВРС, понесени в причинно-следствена връзка с противоправно поведение на ответника
по иницииране на изпълнително производство за събиране на парично вземане, платено и
получено от него преди датата на образуване на изпълнителното производство –
04.02.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на
заявлението в съда - 29.06.2022г. до окончателното плащане на задължението, за която сума
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 4153 от
05.07.2022г. по ч.гр.д. № 8407/2022г. по описа на ВРС, ХХХ-ти състав.
Въззивната жалба е основана на оплаквания за неправилност поради нарушение на
материалния закон, на върховенството на правото на ЕС и КРБ, на основни начала на
гражданския процес на обжалваното решение, постановено при несправедливо съдебно
отнасяне. Изложени са съображения, че съдът не се е произнесъл по направените от
въззивника възражения за недопустимост на иска по реда на чл. 422 от ГПК, както и по
материалноправното му възражение за липса на плащане на паричното задължение на
ищцата по посочената от него банкова сметка в ТБ „Юробанк България“, а в друга банка
„Токуда Банк“ АД, като след неуспешен трансфер на свой риск е предприела погасяване по
осъдителния диспозитив на решението по гр.д. № 1216/2020г. по описа на ВРС чрез превод
по Easy Pay, клон Варна; не е представила разписка или банков документ за плащането на
дълга; че сама ищцата е допринесла за неблагоприятния за нея резултат, поради неполагане
1
на дължимата грижа по чл. 63, ал. 2 от ЗЗД; че като ответник по иска не дължи обезщетение
на вредите, които ищцата е могла да избегне, с оглед дължимата от нея грижа, което я прави
неизправна и недобросъвестна страна, поради което няма право на обезщетение по силата на
чл. 83, ал. 2 от ЗЗД. Като правен резултат ВРС е опорочил правото му на достъп до
обективен и справедлив съд по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията, както и на правото му
на ефективно вътрешно-правно средство за защита по чл. 13 от Конвенцията и в
противоречие с ХОПЕС, като пряко право, както и принципа за ефективност по чл. 19, § 1,
ал. 2 от ДЕС. Отправя искане поради изложеното за прилагане на европейските
правозащитни стандарти; за обезсилване на решението като недопустимо, а алтернативно –
за отмяна и за постановяване на решение, с което предявеният иск да се отхвърли като
недоказан.
В отговор на жалбата Г. С. М. оспорва доводите в нея като неоснователни. Посочва,
че по делото са установени елементите от фактическия състав на деликтната отговорност –
злоупотреба с право от страна на въззивника под формата на образуване на изп.д. след като
дългът е платен, в причинна връзка с което въззиваемата е понесла имуществени вреди –
реална загуба, съизмерима с платеното от нея възнаграждение за адвокат за защита по така
образуваното изп.д. Оспорва да са налице пороците сочени във въззивната жалба и отправя
искане обжалваното решение да се потвърди.
В хода на проведеното по делото съдебно заседание, всяка от страните поддържа
заявената позиция по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.
При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно
нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост. По останалите въпроси, за да се произнесе, съдът
съобрази:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от Г. С. М. срещу И. В. Н.
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 45 от ЗЗД за приемане
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцата сумата от 500
лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено от нея
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие за осъществено
процесуално представителство по изп.д. № 20223110408027 по описа на СИС при ВРС,
понесени в причинно-следствена връзка с противоправно поведение на ответника по
иницииране на изпълнително производство за събиране на парично вземане, платено и
получено от него преди датата на образуване на изпълнителното производство –
04.02.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на
заявлението в съда - 29.06.2022г. до окончателното плащане на задължението, за която сума
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 4153 от
05.07.2022г. по ч.гр.д. № 8407/2022г. по описа на ВРС, ХХХ-ти състав.
Фактическите твърдения, на които е основан иска са в следния смисъл: с влязло в
сила решение по гр.д. № 1216/2020г. по описа на ВРС ищцата е осъдена да заплати на
ответника сумата от 312.80 лв. – главница по договор за заем, ведно със законна лихва от
31.01.2020г. и съдебни разноски в размер на 53.84 лв. и 330 лв. По делото ответникът е
посочил банкова сметка в ЦКБ АД. В изпълнение на съдебното решение на 05.07.2021г.
ищцата наредила сумата с вносна бележка, с основание „разноски по гр.д. № 1216/2020г. на
ВРС“. Няколко дни след извършване на превода, банката я уведомила, че тази сметка е
закрита и парите са върнати по нейната сметка. Последното наложило дължимите суми да се
изпратят на ответника по „Easy Pay“, като на 08.07.2021г. на каса е превела паричен превод
в общ размер на 409.74 лв., от които 312.80 главница и 53.84 лв. разноски по гр.д. №
1216/2020г. и 43.10. лв. лихви за периода 26.02.2020г. до 05.07.2021г., както и паричен
превод в размер на 330 лв. За извършените преводи ищцата чрез Телепоща съобщила на И.
Н., като съобщението, със заверка на съдържанието от 14.07.2021г. е доставено на адреса на
2
ответника срещу подпис и направено вписване – Н.а, майка. На 11.12.2021г. ответникът
лично в офис на представител на „Easy Pay“ е получил преведените от ищцата суми, за
което лично е подписал разписки. Въпреки така описаното, с три различни молби по едно и
също решение ответникът се е снабдил с три изпълнителни листа: от 19.07.2021г. за сумата
от 312.80 лв.; от 17.01.2022г. за сумата от 53.84 лв. и от 25.01.2022г. за сумата от 330 лв. и
образувал три изпълнителни дела при един и същ ДСИ, а именно: изп.д. № 20213110408107,
образувано на 26.07.2021г. по първия ИЛ; изп.д. № 20223110408017 по втория ИЛ,
образувано на 21.01.2022г. и изп.д. № 20223110408027 по третия ИЛ, образувано на
04.02.2022г. Плащането на задължението по последното изп.д. предхожда повече от два
месеца датата на образуване на делото. По последното на ищцата е изпратена ПДИ,
подадено е възражение от ищцата, чрез пълномощника й адв. А., с искане изп.д. да бъде
прекратено поради плащане на сумата преди образуването му, към което възражение е
приложен договор за правна помощ и съдействие и пълномощно. В договора за правна
помощ е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., като е отразено, че
същото е платено в брой. На 24.06.2022г. ДСИ постановил прекратяване на изп.д. на
основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради плащане на сумата преди образуване на изп.д.
Инициирайки изп.д. въпреки извършеното плащане на дълга, ответникът е действал при
злоупотреба с право и недобросъвестно – съзнателно, че в негова полза не е налице вземане,
което да подлежи на принудително изпълнение инициирал производство по принудително
изпълнение в нарушение на чл. 3 от ГПК. Потърсената защита на материалното право чрез
изпълнително производство за вземане, което вече е погасено чрез плащане е
недобросъвестна и проява на злоупотреба с процесуално право, което е противоправно. В
причинна връзка с поведението на ответника, ищцата понесла имуществена вреда
съизмерима с платеното от нея възнаграждение за защита и съдействие на длъжника от
адвокат в размер на исковата сума. На основание непозволено увреждане ответникът дължи
репарация на понесената вреда, поради което отправила искане за положително произнасяне
по иска.
В отговор ответникът оспорил иска като недопустим, изхождайки от субсдиарния
характер на установителния иск /допустим е когато ищецът не разполага с друг осъдителен
или конститутивен иск/ и липса на конкретен правен интерес, както и от предмета на
заявената установителна претенция – разноски, направени от длъжник в съдебно
изпълнение, представляващи обезщетение за заплатена сума за адвокатско възнаграждение.
Посочил в тази връзка, че е недопустимо по исков ред, в отделно заповедно/исково
производство да се търси възстановяване на заплатените от длъжника разноски в
изпълнителното производство под формата на обезщетение за вреди от непозволено
увреждане. В тази връзка се е позовал на разбирането в съдебната практика, че
отговорността за разноски е обективна, безвиновна отговорност, не за вреди, тъй като
обхваща само направените разноски в съдебното производство, не може да се търси в
отделно производство и е своеобразна санкция за неоснователно предизвикан съдебен спор.
От друга страна искът е оспорен и по основание с аргумент, че ищцата сама е допринесла за
съществуващото фактическо правно положение. Производството по предходното исково
производство между страните – в.гр.д. № 567/2021г. по описа на ВОС е приключило с
окончателно решение на 28.06.2021г., след което е постановено определение от 05.10.2021г.,
с което е оставена без уважение молба по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК. Ищцата, без да
изчака произнасянето на съда по последната молба и преди решението на ВОС да влезе в
сила, на свой риск и отговорност и собствена процесуална недобросъвестност предприела
извънсъдебни действия по погасяване на паричното си задължение под формата на съдебни
разноски /330 лв. + 53.57 лв./. Ответникът предприел правомерно действия по снабдяване с
ИЛ по гр.д. № 1216/2020г. по описа на ВРС – ИЛ от 12.01.2022г., по който е образувано
изп.д. № 8017/2022г. срещу длъжника Г. М.. В този смисъл не е налице противоправно
негово деяние; ищцата разполага със специалния иск по чл. 403, ал. 1 от ГПК да иска
3
обезщетение на вреди от съдебно изпълнение по допуснатото обезпечение. По тези и други
съображения отправил искане производството по делото да се прекрати като процесуално
недопустимо, евентуално искът да се отхвърли с извод за неоснователност.
В писмено становище преди първо съдебно заседание, ответникът оспорил
твърдението, че посочената от него банкова сметка в исковата молба инициирала гр.д. №
1216/2020г. на ВРС е в ЦКБ АД. Заявил, че в исковата молба изрично е посочил присъдените
суми да бъдат преведени на пълномощника му в ТБ „Юробанк България“ АД. Тази негова
воля не е била зачетена от ищцата при предприемане на действия по погасяване на
паричните си задължения по постановените в нейна тежест разноски по делото, което е
израз на недобросъвестното упражняване на права от страна на ищцата. Погасяването на
паричния дълг извън изпълнителното производство противоречи на закона. Освен това
предприетото плащане предхожда настъпването на падежа на задълженията. Искането за
издаване на ИЛ в различни части на решението отправил до ВРС с молба от 30.12.2021г.,
като ИЛ за сумата от 330 лв. е издаден на 25.01.2022г., а за сумата от 53.84 лв. – издаден на
17.01.2022г. Извършеното плащане чрез Easy Pay като извършено при начална липса на
основание е недействително. След като е направила разноски по изп.д., ищцата е следвало
да сезира ДСИ с искане за определяне на разноски, преди прекратяване на изп.д.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за
установено следното от фактическа страна:
В рамките на проведено заповедно производство по ч.гр.д. № 8407/2022г. по описа на
ВРС, 30-ти състав, образувано по заявление на Г. С. М. от 29.06.2022г. в полза на заявителя
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 4153 от
05.07.2022г., обективираща вземане идентично по предмет, основание и страни със съдебно
предявеното и предмет на разглеждане в настоящото производство. Искът по чл. 422, ал. 1 е
предявен в хипотеза на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК и е процесуално допустим.
Няма спор между страните, а и от приетите по делото писмени доказателства се
установява, че с решение № 1129 от 28.06.2021г. по в.гр.д. № 567/2021г. по описа на ВОС е
потвърдено Решение № 260785/21.10.2020г. по гр.д. № 1216/2020г. по описа на ВРС, с което
Г. М. е осъдена да заплати на И. Н. сумата от 312.80 лв. – главница по договор за паричен
заем, ведно със законна лихва от 31.01.2020г. и сумите от 330 лв. и 53.84 лв. – съдебни
разноски.
Видно от съдържанието на исковата молба инициирала гр.д. № 1216/2020г. по описа
на ВРС, И. В. Н., като ищец посочил присъдените му суми да бъдат преведени по сметка на
адв. М. К. при ТБ „Юробанк България“ АД, като за установяване на твърденията си
представил банково извлечение от личната си сметка, с описание на същата: IBAN
BG48CECB97904059126600, открита в ТБ „ЦКБ“ АД.
С платежно нареждане от 05.07.2021г. Г. М. наредила на „Токуда Банк“ АД да плати
по сметка на И. Н. в ЦКБ АД по IBAN BG48CECB97904059126600 сумите от 312.80 + 53.84
лв. по гр.д. № 1216/2020г. на ВРС и лихва 26.02.2020-05.07.2021, както 330 лв. по гр.д. №
567/2021г. Нареждането не е изпълнено.
Изпълнително дело № 8027/2022г. по описа на СИС при ВРС е образувано по молба
на И. В. Н. срещу Г. С. М. на 04.02.2022г., въз основа на ИЛ от 25.01.2022г., издаден по гр.д.
№ 1216/2020г. по описа на ВРС, с който длъжникът е осъден да заплати на взискателя
сумата от 330 лв. – съдебни разноски. На 18.04.2022г. Г. М., чрез пълномощника й адв. А.
А., представил по делото договор за правна защита и съдействие от 12.04.2022г. с предмет
оказване на правна защита и съдействие по изп.д. № 8027 при договорено възнаграждение
от 500 лв., с отбелязване, че сумата е платена в брой и пълномощно.
На 19.05.2022г. длъжникът по изп.д. депозирал молба, придружена с Удостоверение
4
изх. № 2022031417000708/16.05.2022г., издадено от Easy Pay, Парични преводи, от което е
установено, че паричен превод № 0100013435078235 от 08.07.2021г. 13:09 часа, в размер на
330 лв., нареден от Г. М. в полза на И. Н. е изплатен с разписка № 0700014505170948 от
11.12.2021г. 16:56 часа. Сумата е получена лично в офис на представител на „Изипей“ АД,
вписан в Регистъра на лицензираните дружества за електронни пари в РБ /по чл. 19 от
ЗПУПС/, а именно Алфа Финанс ООД, с адрес: гр. Варна, бул. „Сливница“ № 57. На това
основание длъжникът отправил искане изп.д. да се прекрати на основание чл. 433, ал. 1, т. 1
от ГПК.
С писмо от 03.06.2022г. по делото са постъпили и заверени копия на описаните
платежни документи – разписки, удостоверяващи получаването на парични преводи в
размер на 409.74 лв. и на сумата от 330 лв. в брой от лицето И. Н. на 11.12.2021г., наредени
от Г. М. от „Изипей“ АД /л. 45 от изп.д./.
С Постановление от 24.06.2022г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК поради
плащане и получаване на сумата по ИЛ от взискателя преди образуване на изп.д., ДСИ
прекратил изп.д. № 8027/2022г., както и постановил вдигане на наложените обезпечителни
мерки.
СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави
следните правни изводи:
Въведеното от ищеца правопораждащо основание на оспореното вземане, сочи на иск
за обезщетение на вреди в хипотеза на чл. 45, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, съгласно които
разпоредби всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като във
всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното.
Като основание на вземането от непозволено увреждане е въведено противоправно действие
на ответника на 04.02.2022г. по иницииране на производство по принудително изпълнение
за събиране на вземане от 330 лв. от ищцата, което е било погасено чрез плащане от
длъжника, получено от ищеца на 11.12.2021г. В причинна връзка с това действие ищцата е
понесла имуществена вреда – реална загуба, съизмерима с размера на платеното от нея
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. по договор за правна защита и съдействие по
изп.д. № 8027/2022г.
Предявеният иск е специален установителен за съществуване на оспорено вземане,
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК и същият е процесуално
допустим, а възраженията за недопустимост – неоснователни. Съществуването на вземането
на кредитора, съответстващо на неизпълненото задължение на длъжника, подлежи на
изследване в производството по чл. 422 от ГПК. Законодателят изрично е разписал, че
защитата на кредитора при оспорване на издадена заповед за изпълнение следва да се
осъществи с предявяването на установителен иск.
От друга страна, отговорността за разноски в изпълнителното производство е уредена
в чл. 79 от ГПК и по силата на тази разпоредба разноските по изпълнението са в тежест на
длъжника, освен в изключителните случаи по чл. 79, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, когато същият се
освобождава от тях. На основание чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК длъжникът може да обжалва
разноските по изпълнението, които са присъдени в негова тежест. Длъжникът не отговаря за
разноски в изпълнителното производство, само ако не е дал повод за предявяване на
изпълнителния лист, защото е платил дълга преди това. В ГПК обаче не е предвидена
възможност и право на длъжника, когато изпълнителното производство е прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК да претендира направените в хода на изпълнителното
производство разноски, нито се съдържат разпоредби, уреждащи въпроса за разноските,
направени от длъжника. Дори и такива в негова полза да бъдат присъдени от съдебния
изпълнител, с каквито правомощия последният по начало не разполага, то постановлението
за присъждането им не би било скрепено с изпълнителна сила, нито би могло да послужи на
длъжника като изпълнително основание, подлежащо на принудително изпълнение по
5
смисъла на чл. 404 от ГПК. Липсата на процесуална възможност да се упражни претенцията
за разноски в изпълнителния процес налага извод, че изразходваните средства в хода на
принудителното изпълнение, прекратено в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 1 от ГПК
представляват имуществени вреди за лицето, привлечено като длъжник по принудително
изпълнение, за което не са били налице материалноправни предпоставки и за които вреди
взискателят дължи обезщетение на плоскостта на непозволеното увреждане. Несъстоятелни
в тази връзка са поддържаните от въззивника съображения за недопустимост да се търси
възстановяване на заплатените от длъжника разноски по прекратено изпълнително
производство под формата на обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради
наличието на друг ред за защита. Ето защо предявеният иск за ангажиране деликтната
отговорност на ответника за понесени от ищцата имуществени вреди в причинна връзка с
виновното и противоправно поведение на деликвента, при тези фактически твърдения и
искане за защита и съдействие, е процесуално допустим и следва да се разгледа по същество.
Установено е от съвкупността на доказателствата по делото, от приетото
изпълнително дело и няма спор между страните, че в случая Г. С. М. е платила дълга от 330
лв., която сума е получена от кредитора И. В. Н., лично и в брой на 11.12.2021г., а
изпълнително дело № 8027/2022г. по описа на СИС при ВРС е образувано по молба на
последния срещу Г. С. М. на 04.02.2022г., въз основа на ИЛ от 25.01.2022г., издаден по гр.д.
№ 1216/2020г. по описа на ВРС. Установено е също, че за оказване на правна защита и
съдействие по изп.д. № 8027/2022г. по описа на СИС при ВРС, ищцата е сключила с адв. А.
А. договор за правна защита и съдействие на 12.04.2022г., по който в брой е заплатила
исковата сума в размер на 500 лв. При така установените факти, съдът приема, че
действието по иницииране на изпълнително производство за принудително събиране на
вземане, което към момента на образуване на изпълнителното дело е погасено чрез плащане,
получено от кредитора е противоправно, като упражнено в нарушение на чл. 3 от ГПК.
Презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 от ГПК не е оборена по делото. В пряка причинно-
следствена връзка с противоправното действие на ответника, ищцата е понесла имуществена
вреда под формата на реална загуба, като имуществото й е намаляло със сумата, която
същата е заплатила по договора за правна защита и съдействие. Следователно, налице са в
съвкупност елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, на която
плоскост е възникнало и съществува вземане в полза на ищцата в размер на исковата сума.
Съдът приема за неоснователни поддържаните от въззивника възражения за
съпричиняване на вредоносния резултат, обосновани с твърдения за собствена
недобросъвестност на ищцата – длъжник поради преждевременно и лошо плащане.
Установено е в тази връзка, че решението по в.гр.д. № 567/2021г. по описа на ВОС е влязло
в сила на 28.06.2021г., а нареждането на дължимата сума ищцата предприела на 08.07.2021г.
Подадената от ответника молба за изменение на решението в частта за разноските, която е
оставена без уважение с определение от 05.10.2021г., не променя момента на стабилизиране
на съдебното решение, с което са присъдени разноските в размер на 330 лв. От друга страна,
обстоятелството, че сумата първоначално на 05.07.2021г. е била наредена за плащане по
лична банкова сметка на ответника в ТБ „ЦКБ“ АД, а не по посочена от него в исковата
молба банкова сметка на пълномощника му в ТБ „Юробанк България“ АД, не рефлектира
върху изпълнението в качествено отношение, след като плащането чрез превод в „Изипей“
АД – България е прието от кредитора без възражение, лично и в брой на 11.12.2021г.
Неоснователни са и възраженията, че ищцата разполага със специалния иск по чл. 403, ал. 1
от ГПК да иска обезщетение на вреди от съдебно изпълнение по допуснатото обезпечение –
това възражение е и неотносимо към конкретния спор; че погасяването на паричния дълг
извън и преди изпълнителното производство противоречи на закона – доброволното реално,
ефективно и точно изпълнение на паричните задължения е най-естественият способ за
погасяване на задълженията; че предприетото плащане предхожда настъпването на падежа
на задълженията, както и че извършеното плащане чрез Easy Pay като извършено при
6
начална липса на основание е недействително. Плащането е извършено след настъпване на
падежа, същото е валидно и точно извършено, получено е от кредитора преди образуване на
изпълнителното производство, произвело е погасителен ефект по отношение на паричното
задължение, като интересът на кредитора е бил удовлетоврен и няма основание да се приеме
за недействително. По делото не е установено също при разглеждане на делото пред ВРС да
е опорочено правото на въззивника И. Н. на достъп до обективен и справедлив съд, правото
му на ефективно вътрешно-правно средство за защита, както и накърняване на принципа за
ефективност по чл. 19, § 1, ал. 2 от ДЕС. Оплакванията в този смисъл във въззивната жалба
са неоснователни.
В заключение, въз основа на изложените съображения, съдебният състав приема, че
по делото са установени елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане в
хипотеза на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, поради което предявеният на това основание иск е
основателен и следва да се уважи. В обжалваното решение е постановен идентичен правен
резултат, който като правилен следва да се потвърди.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК при този изход на спора пред въззивната
инстанция, въззиваемата страна има право на поискани разноски. Съобразно представените
доказателства за реално извършени разноски под формата на платено възнаграждение на
адвокат, разноските на правоимащата страна възлизат на 400 лв. В този размер разноските
по делото следва да се възложат в тежест на въззивника.
Мотивиран от така изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК,
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 641 от 27.02.2023г. по гр.д. № 10622/2022г. по описа
на ВРС, ХХХ-ти състав, с което на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 45 от ЗЗД е прието за установено в отношенията между страните, че И. В.а Н. с ЕГН
********** дължи на Г. С. М. с ЕГН ********** сумата от 500 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено от нея адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие за осъществено процесуално
представителство по изп.д. № 20223110408027 по описа на СИС при ВРС, понесени в
причинно-следствена връзка с противоправно поведение на ответника по иницииране на
изпълнително производство за събиране на парично вземане, платено и получено от него на
11.12.2021г., преди датата на образуване на изпълнителното производство – 04.02.2022г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението в съда -
29.06.2022г. до окончателното плащане на задължението, за която сума е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 4153 от 05.07.2022г. по ч.гр.д. №
8407/2022г. по описа на ВРС, ХХХ-ти състав
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК И. В.а Н. с ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТИ на Г. С. М. с ЕГН ********** сумата от 400 лева, представляваща съдебни
разноски пред въззивна инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8