Р Е Ш Е Н И Е
Номер 168 /19.04.
Година 2019 Град Перник
В
И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пернишкият районен съд IV – ти наказателен състав
На деветнадесети
март Година
2019
В публичното заседание в следния състав:
Председател: Светослава Алексиева
Секретар: Антоанета Василева
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията административнонаказателно дело № 00067
по описа за 2019 година,
за да се произнесе,
взе предвид следното:
С наказателно постановление №***-002337/07.12.2015г.,
изд. от началник Сектор “ПП” при ОД на МВР – гр. Перник, на Т.М.Л. с ЕГН **********
са наложени административни наказания:
глоба в размер 2000 /две хиляди/ лв. и
лишаване от право да управлява МПС за срок 24 месеца на основание чл.174, ал.3
от ЗДвП, и
глоба в размер 150 /сто и
петдесет/ лв. на основание чл.177, ал.1, т.1 от ЗДвП, за това, че на 21.11.2015
г., в 00.15 часа, в гр. Перник, ул. „Юрий Гагарин“, ПВ „Църква“, като водач на товарен
автомобил „Фиат Фиорино“ с рег. №*** при проверка
отказва да му бъде извършена проверка с
техническо средство за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество, както и за това,
че управлява МПС след като е лишен от това право по административен ред /с влязло в сила НП
№2237/2013г./ – нарушения съответно на
чл.174, ал.3 и чл. 150 от ЗДвП.
Против издаденото наказателно
постановление в срок е постъпила жалба от Т.Л., чрез пълномощника му – адв. Б.В., с която оспорва законосъобразността на издаденото
наказателно постановление, като твърди, че не е извършил вменените му нарушения.
Релевира възражения за това, че при съставяне на акта и издаване на
наказателното постановление са допуснати съществени нарушения на процесуални
правила, че наказателното постановление е необосновано, тъй като приетите за
установени факти и обстоятелства не се подкрепят от събраните доказателства,
че наложените наказания са неправилно
определени, както и че е изтекла давността за административнонаказателно
преследване. Моли за отмяна на обжалвания административнонаказателен акт.
В съдебно заседание
жалбоподателят – редовно призован, не е
участвал лично.
Пълномощникът му – адв. В., поддържа тезите в жалбата и пледира за отмяна на
наказателното постановление.
Въззиваемата страна, в съпроводителното писмо
към преписката изразява становище за неоснователност на жалбата и моли наказателното постановление
да бъде потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно. За съдебно
заседание – редовно призована, не е изпратила представител.
Пернишкият районен съд, след като
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.14 и чл.18 от НПК,
както и доводите на страните, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, срещу подлежащ на съдебен контрол правораздавателен акт, от
лице с правен интерес, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е и основателна, съображенията за което са следните:
Нарушенията, за които е ангажирана
административнонаказателната отговорност на жалбоподателя са по чл.174, ал.3 и чл.150 от ЗДвП.. Същите са
установени с акт за установяване на административно нарушение №191192/21.11.2015г.
В съдържанието му е посочено, че на същата дата – 21.11.2015г., около 00.15 часа, при извършена
спрямо Т.М.Л. *** ръкава на ПВ „Църква“, гр. Перник, от П.В.С. и А.Г.Г. – мл. автоконтрольори в сектор
ПП при ОД МВР Перник, същите установили, че водачът управлява превозното
средство без СУМПС и отказва да му бъде извършена проверка с техническо средство „Дрегер“
за установяване употребата на алкохол..
Въз
основа на така направените констатации срещу жалбоподателя било образувано
административнонаказателно производство с цитирания АУАН, като актосъставителят –
свид. С. приел, че Т.Л. виновно е нарушил разпоредбите на чл.174, ал.3 и чл.150
от ЗДвП. При съставяне на акта соченият като нарушител не вписал обяснения и
възражения.
В срока
по чл.44, ал.1 от ЗАНН не упражнил и правото си на писмени възражения.
На 07.12.2015
г., въз основа на събраните по преписката доказателства и след проверка по реда
на чл.52, ал.4 от ЗАНН, наказващият орган приел, че са налице основанията по
чл.53, ал.1 от ЗАНН и издал наказателно постановление, с което на основание
чл.174, ал.3 и чл.177, ал.1, т.1 от ЗДвП наложил на Т.Л. административни
наказания за нарушенията по-горе.
Настоящият съдебен състав, основавайки се на доказателствата по делото
намира, че вменените на жалбоподателя нарушения не са доказани по несъмнен начин, което мотивира отмяна
на обжалвания административнонаказателен акт като
незаконосъобразен.
Съображенията са следните:
Съгласно чл. 53 от ЗАНН
наказателно постановление се издава, когато е установено по безспорен начин
извършването на нарушението, самоличността на нарушителя и неговата вина. В
административнонаказателното производство тежестта на доказването лежи върху АНО, като жалбоподателят
не е длъжен да доказва, че не е извършил нарушенията, респ. че не е действал виновно,
нито е допустимо да се правят изводи в негова вреда ако не е доказал възраженията
си.
Регламентираната в чл.189, ал.2 ЗДвП доказателствена сила на съставения акт за
нарушение не обвързва съда. Отразените в него обстоятелства, послужили като фактическо
основание за ангажиране административнонаказателната отговорност на
жалбоподателя
подлежат на доказване в съдебното производство със средствата и способите по
НПК, в съответствие с правилата и принципите в кодекса, като доказателствата и средствата за тяхното
установяване не могат да имат предварително определена сила и доказателствената
тежест остава за административнонаказващия орган,
съобразно презумпцията за невиновност в чл.16 от НПК, приложима и в
административнонаказателното производство съгласно чл.84 от ЗАНН.
В този контекст, събраните в хода на съдебното
производство гласни и писмени доказателства не установяват обстоятелствата по чл. 53 от ЗАНН.
Разпитаните в
съдебното следствие свидетели – актосъставителят П.С.
и А.Г., по никакъв начин не допринасят в
тази посока, тъй като заявяват, че изобщо не помнят случая, включително и след
предявяване на съдържанието на съставения от първия и в присъствието на втория
АУАН. След като никой от двамата не предоставя сведения относно възприетите
факти, то наличието на съставен акт, записите в който формално потвърждават, не
е достатъчно, за да се приеме еднозначно, че обстоятелствата в съдържанието му
са отразени обективно и точно и съответстват на действителността. По същество Л. не оспорва факта, че на мястото на
спирането му не се е подложил на проверка
с техническо средство „Дрегер“ за установяване
употребата на алкохол. Същият обаче оспорва констатацията на контролните органи,
че е отказал такава проверка, като излага възражения,
имащи значение относно субективната страна на нарушението, а именно, че не е
действал виновно. Липсата на спомен у полицейските служители, извършили проверката
не дава възможност чрез показанията им да бъдат проверени направените от жалбоподателя
възражения, а оттук да се формира обоснован извод основателни ли са или са явен
израз на защита.
Поради това позицията на жалбоподателя - че незаконосъобразно е ангажирана
отговорността му за нарушенията, не може да бъде игнорирана, особено след като
възраженията му досежно нарушението по
чл.174, ал.3 ЗДвП са подкрепени с показанията на свидетел - К. И. К., чиято
обективност не може да бъде поставяна под съмнение само заради отношенията му
на познанство и приятелство с жалбоподателя. Свид. К.
твърди, че е пътувал в автомобила на Т.М., възприел е протичането на проверката
спрямо него и потвърждава версията му относно причината поради която е отказал
да се подложи на тест с „Дрегер“. Свидетелят е
очевидец на проверката, има ясни спомени за нея за разлика от свидетелите С. и Г., възпроизвежда ги подредено,
уверено и с необходимата изчерпателност, поради което съдът не намира основания
да не ги цени и в тяхното съдържание.
Изложеното мотивира съдебния
състав да приеме за недоказано извършването на вменените на Т.М. нарушения. Събраните
доказателства, в т.ч. по инициатива на съда, не позволяват формиране на несъмнен
извод, че фактическата обстановка е установена точно, че нарушенията са извършени
виновно, и че законосъобразно жалбоподателят е бил привлечен към
административнонаказателна отговорност за тях.
Горното е основание за отмяна на издаденото
наказателно постановление като незаконосъобразно.
По отношение нарушението по
чл.150 от ЗДвП са допуснати и съществени
нарушения на процесуалните правила в развилото се срещу жалбоподателя
административнонаказателно производство, довели до ограничаване правото му на
защита.
С АУАН на жалбоподателя е вменено
във вина, че “управлява автомобила без
свидетелство за управление”, като актосъставителят е
приел, че с това е осъществен състава на нарушение по чл.150 от ЗДвП. Доколкото
същата предвижда, че “всяко пътно превозно средство, което участва в движението
по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от
правоспособен водач…”, то горната констатация логично сочи за неправоспособност
на водача /т.е. непритежаване на съответно СУМПС/. Санкцията за това нарушение
е установена в разпоредбата на чл.177, ал.1, т.2, предл. 1-во ЗДвП
/ред. ДВ, бр.14 от 2015/, тъй като там е регламентирана отговорността на водач,
който управлява моторно превозно средство, без да притежава съответното
свидетелство за управление.
Съпоставяйки констатацията на актосъставителя с изложеното в обстоятелствената част на наказателното
постановление е очевидно, че фактите по
казуса са били различни. В обжалвания акт, без да променя сочената като
нарушена законова разпоредба /чл.150 ЗДвП/, АНО е наложил наказание на
основание разпоредбата на чл.177, ал.1, т.1 от ЗДвП, която установява отговорност за водач, който
управлява моторно превозно средство, след като е лишен от
това право по съдебен или
административен ред. В
същото време, в обстоятелствената част на наказателното постановление са изменени и фактическите
обстоятелства на нарушението, като е посочено, че СУМПС на Л. е било отнето по
административен ред на 30.05.2013г. с влязло в сила НП № 2337/2013г., каквато
констатация в акта не се съдържа.
Налице е несъответствие между
нарушението описано в акта и това в наказателното постановление, за което Л. е
наказан, като са преплетени елементи от различни административнонаказателни
състави по начин, който ограничава правото на защита на нарушителя, поставяйки го в невъзможност да разбере какво
точно нарушение му се вменява, въз основа на какви факти и за какво точно е
наказан.
Изложеното съставлява
самостоятелно основание за отмяна на постановлението в тази част.
Възражението за изтекла давност
за административнонаказателно преследване е неоснователно.
Институтът на погасителната давност
регламентиран в ЗАНН се ограничава до
сроковете в чл.34 за съставяне на АУАН и
издаване на НП. Липсва обаче правна регламентация на
института на абсолютната погасителна давност. Съгласно Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК и ОСС на Втора колегия на ВАС уредбата относно
погасяване на наказателното преследване по давност в общата част на Наказателния
кодекс намира приложение и в административнонаказателното производство по силата
на препращащата разпоредба на чл.11 от ЗАНН. От мотивите на Тълкувателното
постановление става ясно, че нормите на НК са приложими не само относно абсолютната
давност, но и относно обикновената давност за преследване. Това е така, тъй
като нормата на чл.34 ЗАНН урежда единствено сроковете за съставяне на акт и
издаване на наказателно постановление, но не и срок, в
който да приключи
административнонаказателното производство с влязъл в сила правораздавателен
акт.
Погасителната давност ограничава във времето възможността на
държавата чрез съответния компетентен
орган да реализира с влязъл в сила акт
наказателната/административнонаказателната отговорност на дееца. Давността
за преследване започва от деня, в който
е довършено престъплението / нарушението (чл.80, ал.3 от НК), и
тече до реализирането на наказателната / административнонаказтелната отговорност на дееца с влязъл в сила акт. Нито АУАН, нито НП
са окончателни актове, в действителност те засягат междинни етапи от производството и по същество
са действия, които прекъсват обикновената давност, за извършването на които в
чл.34 от ЗАНН са установени специални давностни
срокове. Със съставянето на АУАН и с издаването на наказателно постановление
действията на държавата по реализиране административнонаказателната отговорност
на дееца не са завършени, доколкото
издаденото н.п. подлежи на връчване, като предпоставка за упражняване
правото на жалба и предизвикване на съдебен контрол спрямо него, предпоставящ влизането
му в сила. В този смисъл следва да се приеме, че сроковете по
чл. 34 ЗАНН не изключват приложението
на институтите на давността за преследване по НК, в т.ч. и обикновената давност за преследване.
Предвид изложеното и по
силата на препращащата норма на чл. 11 от ЗАННВ в конкретния казус, от гледна точка предвиденото за
административното нарушение наказание, е приложим срокът по чл. 80, ал. 1, т. 5
от НК /ред. ДВ, бр.26/2010 г./, а именно 3 години.
Процесното административнонаказателното преследване е било
възбудено на 21.11.2015г. със съставянето на АУАН срещу жалбоподателя. На 07.12.2015г. е издадено наказателно постановление за
установеното с акта нарушение, т.е., давностните
срокове по чл.34 ЗАНН са спазени. Наказателното постановление е връчено на
жалбоподателя на 26.11.2018г. Трите посочени действия са от категорията на тези
по чл.81, ал.2 от НК прекъсващи давността, тъй като са предприети срещу
конкретно лице, за конкретно деяние, т.е., имат необходимата предметна и
персонална насоченост. Видно е, че от момента на издаването на наказателното
постановление до момента на неговото връчване не е
изтекъл срок, по-дълъг от предвидения три годишен в нормата на чл. 80, ал.1, т.5
от НК, вр. чл. 11 от ЗАНН.
Това действие е последното прекъсващо давността, поради което от 26.11.2018г. е започнал да тече нов
тригодишен срок, който към настоящия момент не е изтекъл. Не е изтекъл и по-дългия срок на
абсолютната давност по чл.81, ал.3 от НК, според която норма независимо от
спирането и прекъсването на давността, наказателно преследване се изключва, ако
е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в предходния член
– в случая, чл.80, ал.1, т.5 от НК. Предвид датата на извършване на процесното нарушение – 21.11.2015г., то към момента на
постановяване на съдебния акт, абсолютната давност от четири години и половина
не е изтекла.
Мотивиран от горното и на основание
чл.63, ал.1 от ЗАНН, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ изцяло наказателно постановление №***-002337/07.12.2015г., изд. от
началник Сектор “ПП” при ОД на МВР – гр. Перник, с което на Т.М.Л., с постоянен
адрес ***, с ЕГН ********** са наложени административни наказания: глоба в
размер 2000 /две хиляди/ лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок 24
месеца на основание чл.174, ал.3 от ЗДвП, и глоба в размер 150 /сто и петдесет/
лв. на основание чл.177, ал.1, т.1 от ЗДвП за нарушения съответно на чл.174, ал.3 и чл. 150 от ЗДвП.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Административен съд – гр.
Перник на основанията, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс, и по реда
на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс - в 14-дневен срок
от съобщаването му на страните.
Председател:/п/
Вярно с оригинала
ИЗ