Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 20.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори юни
през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 15490 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 28.03.2019г.,
постановено по гр.д. № 60990/2018г. на СРС, ГО, 27 състав, са отхвърлени предявените
от „Т.С.” ЕАД срещу И.В.П., Т.Б.П. и Я.В.П. обективно кумулативно съединени
искове, както следва: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150
от ЗЕ за заплащане на сумата от общо 1 600, 79 лева - главница, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за
периода от м.05.2014г. до м.04.2016г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, жк “Лозенец”, ул. “*********, абонатен номер 278046, за заплащане на
сумата от общо 24, 70 лева – цена за услуга дялово разпределение за периода от
м.05.2014г. до м.04.2016г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане
на сумата от общо 389, 49 лева – законна мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2015г. до 23.08.2018г. и за заплащане на
сумата от общо 6, 66 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 15.09.2015г. до 23.08.2018г.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят навежда оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради нарушение на материалния закон.
Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответниците
са потребители на топлинна енергия по смисъла на §1, т. 42 от ДР на ЗЕ,
съгласно която потребител е физическо лице – собственик или ползвател на имот,
което използва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството си.
Поддържа, че според нормата на чл. 153 от ЗЕ задължено лице да заплаща
стойността на доставената топлинна енергия е собственикът или титулярът на вещното право на ползване. В случая
ответниците не са ангажирали доказателства, че вещен ползвател на имота е друго
лице, поради което са пасивно легитимирани да отговарят по предявените искове.
В жалбата се навеждат и съображения, че за качеството потребител на топлинна
енергия е без значение фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респективно
дали същото е консумирало топлинна енергия в имота лично. По тези съображения
се прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с
което предявените искове да се уважат.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – Т.Б.П.
и Я.В.П., са подали отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва. Поддържат
релевираните и в първоинстанционното производство оспорвания досежно пасивната
материална легитимация при твърдения, че не са собственици на процесния имот.
Ответникът И.В.П. не е подал отговор на въззивната
жалба.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Между страните по делото и на етапа на въззивното
производство /с оглед изричното възражение на ответниците/ е налице спор
относно обстоятелството, свързано с установяване качеството клиент на топлинна
енергия за битови нужди. Ето защо въззивният съд е надлежно сезиран и дължи
произнасяне по този спорен факт от значение за решаване на делото /чл. 153 от ГПК/.
По така очертания правен спор настоящият съдебен
състав приема следното:
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент
разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г.,
ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В случая ищецът твърди,
че ответниците са законни наследници
на Я.Д.П. и с оглед настъпилото материално правоприемство, те са съсобственици на процесния недвижим
имот, находящ се в гр. София,
жк “Лозенец”, ул. “*********. Позовава се
на нормата на чл. 153, ал. 1 от ГПК като поддържа хипотеза на презюмиран
договор за доставка на топлинна енергия, сключен с факта на придобиване на собствеността
върху имота. За установяване на твърдяното наследствено правоприемство е
приложено удостоверение за наследници № 5141 от 24.10.2018г., издадено от СО,
район Лозенец, от което е видно, че Я.Д.П. е починала на 15.10.1999г. и е оставила
наследници по закон, както следва: И.В.П. – съпруг, а след смъртта на нейния
син – В.И.П., настъпила на 24.06.2013г., призовани към наследяване са и
неговата съпруга Т.Б.П. и Я.В.П. – дъщеря.
По делото е представена молба от ДСК /с неяна дата на
съставяне/ до I-ви нотариус на Народен съд – гр. София за вписване на законна ипотека, обезпечаваща изплащането на отпуснат заем
за жилищно строителство на И.В.П. и Я.Д.П. по отношение на
процесния имот, която ипотека е вписана, видно от извършените отбелязвания върху молбата. Настоящият съдебен състав счита, че този
документ не представлява пряко доказателство, удостоверяващо титулярството в правото на собственост върху топлоснабдявания имот. Той може да се цени
единствено като индиция за този
факт, доколкото съдържа изявление на банката-кредитор, че посочените заемополучатели
са придобили собствеността върху апартамента, а съгласно чл. 167,
ал. 2 от ЗЗД ипотека може да се учреди
само върху имоти, които при
сключването на договора принадлежат на лицето, което
я учредява. При липсата обаче на други
доказателства, кореспондиращи
с изложените в молбата факти, както и с оглед релевираното изрично оспорване на пасивната легитимация
на ответниците, само въз основа
на така посочения
документ не може да се
направи еднозначен извод, че ответниците са придобили в качеството
им на законни
наследници на Янка П., съответните идеални части от собствеността върху процесния имот, респективно че те са имали качеството
потребители на топлинна
енергия за процесния топлоснабден имот през исковия период. В тази връзка следва да
бъде посочено, че правилно с доклада
по делото първоинстанционният съд е указал на ищеца,
че не сочи
доказателства за наличието на облигационни
отношения между страните за процесния
имот и период, като от страна
на ищеца не е предприето активно поведение в тази връзка и не
са направени доказателствени искания, целящи установяването на това обстоятелство
по делото.
Доколкото от страна на ищеца не
е проведено пълно и главно доказване на първата предпоставка
за уважаване на предявените искове, а именно, че през процесния
период за процесния топлоснабден имот между страните
в производството е съществувало
валидно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия, по силата на което ответниците
са имали качеството потребители на топлинна енергия,
то настоящият съдебен състав намира, че предявените
искове са неоснователни и следва да се отхвърлят
само
на това основание.
Като е
достигнал до същите крайни изводи, първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение
на разноските:
С оглед
изхода на делото и предвид изричното искане в полза на ответниците
Т.Б.П. и Я.В.П. следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение. В тази връзка
и след като взе предвид своевременно направеното от жалбоподателя възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер.
По делото са ангажирани два броя договори за правна
защита и съдействие от 10.06.2019г., в които са уговорени адвокатски хонорари
от по 420 лева за всеки един от въззиваемите, които
суми са заплатени изцяло в брой от възложителите. Материалният интерес в
конкретния случай възлиза на общо 252, 55 лева по отношение на въззиваемите Т.Б.П. и Я.В.П.. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакцията изм. и доп., бр. 28 от 28.03.2014г./, при интерес до 1 000 лева минималното възнаграждение възлиза на 300
лева. Въззивният съд намира, че действително
заплатените адвокатски хонорари, съотнесени към
действителната фактическа и правна сложност на делото /въззивното
производство се е развило в 1 съдебно заседание, като не са събирани доказателства,
а конкретният правен спор не е с твърде висока правна сложност/, се явява
прекомерен и следва да бъде намален до 300 лева за всяка една от ответниците. Ето защо в тежест на жалбоподателя следва да
бъдат възложени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за възнаграждение за
един адвокат в размер на 300 лева за Т.Б.П. и в размер на 300 лева за Я.В.П.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на
всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 77792 от 28.03.2019г.,
постановено по гр.д. № 60990/2018г. по описа на СРС, ГО, 27 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление *** Б да заплати на Т.Б.П., ЕГН **********,***, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 300 /триста/ лева -
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление *** Б да заплати на Я.В.П., ЕГН **********,***, на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 3 от ГПК сумата от 300 /триста/ лева - разноски във въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Т.С." ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.