Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 6093 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение от 21.12.2018 г., постановено по гр. д. № 40854/2018 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 28-ми състав,
първоинстанционният съд е отхвърлил, като неоснователни предявени, от А.М.А.,
ЕГН **********, срещу А.И.В., ЕГН **********, обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца следните суми:
-
сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, описани в исковата молба, вследствие на
изречени обидни думи от ответника в
открито съдебно заседание от 16.02.2017
г. по описа на СГС, Наказателно отделение, VII-ми състав, по ВНОХД № 5309/2016 г. – „Това което ми е
сложено в устата е измислено точно от онзи господин А.. Той е в основата на
цялата работа. Ние с него имаме много крайни отношения и той е правил опит да
ме бутне от 13-ти етаж, когато съм работил от прозорец. " ;
-
сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, описани в исковата молба, причинени
вследствие на клеветнически твърдения
на ответника по отношение на ищеца, изречени в открито съдебно заседание на
19.04.2017 г. по гр. д. № 22117/2016 г. по описа на СРС, Гражданско отделение,
28-ми състав – „Кажи, че искаше да ме убиеш, като ме бутнеш от 13-ти етаж,
докато заварявах... ".
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, районният съд е осъдил А.М.А. да заплати на А.И.В.
сумата от 900 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу постановеното решение в указания законоустановен срок по реда на чл.
259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от А.М.А.. Заявено е, че обжалваното решение е неправилно и е
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Не е посочен
конкретен порок на решението. Липсва конкретизация и кой точно материален и/или
процесуален закон е бил нарушен при постановяване на обжалвания съдебен акт.
Заявено е, че подробни съображения ще бъдат изложени допълнително. В съдебно заседание пред въззивния съд,
проведено на 14.02.2020 г., са представени писмени бележки, в които са изложени
подробни доводи за неправилност на обжалваното решение. Акцентира се, че
описаните в исковата молба неимуществени вреди са доказани по делото, както и
че ищецът не е доказал верността на твърдените от него клеветнически твърдения,
във връзка с които е образувано производството по делото, включително че се
касае за умишлено недобросъвестно поведение на ответника, а не за надлежно
упражнени от него процесуални права. Претендират се разноски.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна. В съдебно заседание пред въззивния
съд, проведено на 14.02.2020 г., от въззиваемия, действащ чрез надлежно
упълномощен процесуален представител – адв. Б. – САК е заявено становище за
неоснователност на въззивната жалба и за правилност и законосъобразност на
обжалваното решение. Претендират се разноски.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е образувано по въззивна
жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Районният съд е сезиран
с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД.
В исковата молба се твърди,
че ответникът е претърпял описани в нея неимуществени вреди вследствие на
изречени клеветнически твърдения по негов адрес от ответника на 16.02.2017 г. и
на 19.04.2017 г. Сочи се, че страните по делото са съседи, като живеят в един
жищен блок и вход – ищецът живее на единадесети етаж, а ответникът – на
дванадесети. Поддържа се, че 16.02.2017
г. в открито съдебно заседание
по ВНОХД № 5309/2016 г. по описа на СГС, Наказателно отделение, VII състав, при
упражняване на правото си на последна дума, в качеството на подсъдим по делото,
ответникът е заявил пред присъстващите в съдебната зала и пред съдебния състав
– „Това, което ми е сложено в устата, е измислено точно от онзи господин А..
Той е в основата на цялата работа. Ние с него имаме много крайни отношения и
той е правил опит да ме бутне от 13-ти етаж, когато съм работил от прозорец.
". Сочи се, че на 19.04.2017 г. ищецът е бил призован като свидетел по
гр.д. № 22177/2016 г. по описа на СРС, ГО, 28-ми състав, със страни Етажната
собственост на блока, в който живеят страните, и ответници – А.В. и други
физически лица, като по време на разпита му като свидетел, ответникът му е
задал въпрос - „Кажи, че искаше да ме убиеш, като ме бутнеш от 13-ти етаж,
докато заварявах”. Поддържа се, че с посочените изявления ищецът е бил набеден
от ответника в престъпление срещу личността пред съд и голям брой хора,
присъстващи в съдебната зала, вследствие на което са му причинени, описаните в
исковата молба неимуществени вреди, за които претендира да бъде обезщетен.
В указания
законоустановен срок за отговор по реда на чл. 131 ГПК ответникът е оспорил
предявените осъдителни искове с твърдения, че в исковата молба не са посочни
извършени от него противоправни деяния. Акцентира се, че задаването на въпроси
от страна подсъдимо лице с оглед събиране на доказателства по делото и правото
на последна дума на подсъдим са регламентирани от закона субективни права,
чието упражняване е предоставено на правоимащия, т.е. не са налице неправомерни
негови действия, по повод на които следва да бъде ангажирана деликтната му
отговорност.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Във връзка с
правилността на решението и предвид факта, че депозираната въззивна жалба е бланкетна по своя характер и съдържание, следва да се посочи, че по аргумент
от чл. 262, ал. 1 и чл. 263, ал. 3 вр. чл. 260, т. 3 ГПК, непосочването в какво
се състои порочността на решението, не е условие за редовност на жалбата.
Изискването на чл. 260, т. 3 ГПК в жалбата да бъдат очертани конкретни пороци
на решението, обаче, има пряка връзка с ограничения характер на обжалването по
смисъла на чл. 269, изр. 2-ро ГПК, доколкото те определят обхвата на дейността
на втората инстанция при разглеждането на спора по същество, т.е. те се отнасят
до основателността на жалбата, а не до нейната редовност. В този смисъл са и
разясненията, дадени в тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г.,
постановено по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които „разпоредбата
на чл. 269, изр. 2 ГПК обуславя извод, че служебната проверка на въззивния съд
обхваща само валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на
първоинстанционното решение, като при
липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба не се дължи служебна
проверка на неговата правилност ... въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като
основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на устаноВ. в публичен
интерес норма, а не за диспозитивно правило ....”. В тази насока е и константната съдебна практика на ВКС,
съгласно която при липсата на изтъкнати конкретни пороци на обжалвания
първоинстанционен акт, въззивният съд няма право да се произнася по основания
за неправилност, каквито не са посочени (решение № 31 от 14.03.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 4339/2013 г., II г. о.).
В конкретния
случай фактическата обстановка е устаноВ. правилно от първоинстанционния съд и
въззивният съд не констатира при постановяване
на oбжалвания съдебен акт да е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, т.е. първоинстанционното решение е правилно и
законосъобразно. Предвид неконкретизираните и абстрактни доводи, въведени във
въззивната жалба, въззивният съд не дължи проверка по непосочени основания за
неправилност на същото. За пълнота, независимо от бланкетността на депозираната
въззивна жалба, и в отговор на възраженията в писмената защита на въззивника, е
необходимо да посочи следното:
От фактическа страна:
Не е спорно между страните обстоятелството
и от събраните по делото доказателства се установява, че са съседи – живеят в
един жилищен блок, в един и същи вход, на различни етажи.
Видно от приложените към делото
протокол от открито съдебно заседание, проведено на 16.02.2017 г. по ВНЧХД №
5309/2016 г. по описа СГС, НО, 7-ми състав, в правото си на последна дума, в
качеството на подсъдим, ответникът е направил описаното в исковата молба
изявление - „Това което ми е сложено в устата е измислено точно от онзи
господин А.. Той е в основата на цялата работа. Ние с него имаме много крайни
отношения и той е правил опит да ме бутне от 13-ти етаж, когато съм работил от
прозорец. " Това е отразено и в Решение 343 от 15.03.2017 г. на СГС по
същото дело и потвърдено от свидетелите, за които е установено, че са
присъствали на съдебното заседание. Наказателното производство е образувано по
повод тъжба от трето неучастващо по делото лице – управител на Етажната
собственост на блока, в който живеят страните, с оплакване, че е засегнат от
изречени публично спрямо него от ответника, в качеството на длъжностно лице,
обидни думи _”ти лъжеш, лъжец” и „Умееш да правиш хубави свирки”.
В приложен по
делото протокол № 101590 на СРС, от открито съдебно заседание на 19.04.2017 г,
проведено по гр. д. № 22177/2016 г. по описа на съда, със страни Етажната
собственост на бл. 36 на бул. „*******” – ищец и А.В., В. И. и Р. И. – ответници,
е отразено изявление на ищеца, в качеството на свидетел – „ответникът В. ме
обвинява в опит за убийство по начина, по който задава въпроса, което не е
вярно, не съм го виждал да заварява на 13-ти етаж и не съм го бутал от 13-ти
етаж”. Отразено е изявление и на А.В. – „не поддържам въпроса, дали се е
опитвал да ме бутне от 13-ти етаж”.
По делото са
събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Г.С., Г.И.,В.В., М.Т., Л.Г.и
В.М., които въззивният съд кредитира като логични, последователни и обективни.
От показанията на свидетелите С. и М.Т., се установява осъществяването на
посочените в исковата молба изявления на ответника, които ищецът счита за
клеветнически и търпени неимуществени вреди от ищеца в периода след това, които
свидетелите сочат, че са във връзка с тях.
От показания на
свидетелите В.М. и Г. се установяват влошени отношения между страните по делото
в период от около 2000 г. Свидетелят М. сочи, че през месец април – май, 2000
г. ответникът посетил дома му, бил блед, стресиран и треперещ и му споделил, че
докато ремонтирал с електрожен прозорец на 13-ти етаж, в блока, в който живеел,
негов съсед – ищеца, е направил опит да го бутне. Свидетелят Г. сочи, че е чул
от майка си – касиер на блока, в който живеят страните, за инцидент, при който
ответникът бил взел ток от апартамента им на 13-ти етаж, понеже стълбището
имало голям прозорец и е трябвало да го раздели с винкел. Впоследствие майка му
била чула викове и излязла на площадката, където видяла ответника, който
твърдял, че ищецът е дошъл, започнал е да вика и се е опитал да го бутне. Бил
се намесил и майстор, който държал ответника.
Представени са
и медицински документи – епикризи, от които се установява влошено здравословно
състояние на ищеца преди и след процесните твърдени за противоправни деяния.
Други относими
за спора, предмет на делото, доказателства не са събрани.
От правна страна:
За
основателността на предявените искови с правно основание чл. 45 ЗЗД в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване,
съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки:
1) противоправно деяние, 2) вреда, 3) причинна връзка между деянието и вредата
и 4) вина, която по аргумент от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага.
Липсата дори и на една от така изброените предпоставки води до неоснователност
на предявените искове.
Съгласно
константната съдебна практика, отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от обидни изявления, както и от
изявления, съдържащи твърдения за неверни факти, които накърняват личните права
и интереси на ищеца, като свободата на словото, прокламирана в чл. 39 и сл. от Конституцията на Република България, се разпростира до пределите, до които
засяга други конституционни ценности, каквито са доброто име и правата на
гражданите. Съобразно разясненията, дадени в Решение № 7/1996 г. по к. д. № 1/1996
г. на Конституционния съд и Решение № 20/1998 г. по к. д. № 16/1998 г. на
Конституционния съд свободата на словото, прокламирана в чл. 39 – чл. 41 от
КРБ, няма абсолютен характер. Правото на всеки да изразява и разпространява
мнение и да търси, получава и разпространява информация е прогласено и в чл. 10
от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи
("Конвенцията") и то не е абсолютно. Основания за ограничаването му
се съдържат в чл. 39, чл. 40 и чл. 41 КРБ и не позволяват то да бъде използвано
за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в
общия за всички права чл. 57, ал. 2 КРБ, който не допуска злоупотреба с тях,
както и упражняването им, ако накърнява права или законни интереси на другия. Такова
ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от Конвенцията,
допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от
процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона,
необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните
цели. Правото на лично достойнство, чест и добро име съгласно чл. 32, ал. 1,
изр. 1 от Конституцията е също защитено. Въпросът за баланса при упражняването
на конституционно гарантираните права се решава след конкретна преценка на
отделен случай.
В конкретния
случай, предвид събраните по делото доказателства, жалбоподателят-ищец не е доказал противоправно поведение от
страна на ответника, в резултат на което да са настъпили вреди, при което
положение само може да се ангажира отговорността на последния. Деликтната
отговорност предполага да бъдат обезщетени виновно причинените вреди, но само
ако действието, което ги е причинило, е противоправно, каквато противоправност
в случая не се установява по нито един от предявените искове.
По иска с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 6 000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие
на изречени обидни думи от ответника в открито съдебно заседание, проведено на
16.02.2017 по по ВНЧХД № 5309/2016 г. по описа на СГС, Наказателно отделение,
VII състав:
Въззивният съд
намира, че изявлението на ответника при упражняване на правото му на последна
дума пред съдебния състав - „Това, което ми е сложено в устата, е измислено
точно от онзи господин А.. Той е в основата на цялата работа. Ние с него имаме
много крайни отношения и той е правил опит да ме бутне от 13-ти етаж, когато
съм работил от прозорец ", не е противоправно.
Правото на
последна дума е регламентирано в чл. 55, ал. 1 и чл. 297 НПК, като част от
задължителното и неизменно право на защита на привлечените към наказателна
отговорност лица. Предоставянето на последна дума на подсъдим е самостоятелен и
задължителен етап от съдебното заседание, както пред първата, така и пред
въззивната инстанция в наказателния процес. В последната си дума подсъдимият има
възможност да изрази своето окончателно отношение към обвинението, като няма
право да бъде подлаган на разпит, нито ограничаван във времето. Това право е с
особено важно значение, тъй като е от съществено значение за реализиране в
пълна степен на неизменното право на защита на привлечените към наказателна
отговорност лица. В този смисъл е и константната съдебна практика на ВКС,
съгласно която лишаването на подсъдимия от правото му на последна дума,
съществено накърнява неговите права, тъй като го лишава от правото му на
защита, и е от категорията на абсолютните процесуални нарушения съгласно чл. 348, ал.3, т.1 от НПК, водещо единствено до отмяна на
първоинстанционния съдебен акт.
Носителят на
едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще
да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право
поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с
право. Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се
упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на
други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите
на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД) - решение № 758 от 11.02.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 1243/2009 г., IV г. о., ГК.
В конкретния случай
въззивният съд намира, че изявлението на ответника пред съдебния състав по ВНЧХД
№ 5309/2016 г. не е противоправно. Същото
е част от заяВ.та пред съда защитна теза на въззиваемия, в качеството му на
подсъдим по наказателното дело, и е
упражнено добросъвестно – насочено е към оборване на обвинителната теза на
частния тъжител, а не към засягане на правната сфера на въззивника-ищец. В тази
връзка е необходимо да се посочи и че от показанията на свидетелите М. и Г. се
установява и че ответникът и подсъдим по делото не е действал със съзнание, че
изложеното от него твърдение е невярно и позорящо.
Доколкото не се установява да е налице първата
предпоставка за основателност на предявеният иск – наличие на противоправно
деяние на ответника, обсъждането на останалите предпоставки за ангажиране на неговата
деликтна отговорност е безпредметно. Решението в частта, в която е отхвърлена
обсъжданата искова претенция, е правилно и следва да бъде потвърдено от
въззивния съд,
По иска с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 4 000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неумуществени вреди, описани в
исковата молба, причинени вследствие на клеветнически твърдения на ответника по
отношение на ищеца, изречени в открито съдебно заседание на 19.04.2017 г. по
гр. д. № 22117/2016 по описа на СРС, Гражданско отделение, 28-ми състав –
„Кажи, че искаше да ме убиеш, като ме бутнеш от 13-ти етаж, докато заварявах...
".
Въззивният съд
намира, че и този иск е неоснователен поради липса на първата предпоставка за
неговата основателност, а именно наличие на противоправно деяние от ответника.
На първо място, задаването на въпрос от ответника с посоченото съдържание не се
установява по делото. От показанията на свидетеля И. (л. 77 – гръб от делото
пред СРС), които въззивният съд кредитира, като логични, последователни и
вътрешно непротиворечиви се установява, че първоначално ответникът е попитал
ищеца дали е вярно, че се е опитал да го бутне, като видно от протокола от
проведеното съдебно заседание, впоследствие въпросът е оттеглен. Съгласно
практиката на ВКС, клевета или обида може да има само при излагане на конкретни
неверни, позорни или унизителни факти по отношение на определена личност. Обида
е налице, когато деецът каже или извърши нещо унизително за честта или
достойнството на другиго в негово присъствие, а клевета, когато разгласи
позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, т.е. поведението
е противоправно, когато са допуснати нарушения на предписани или общоприети
правила. В конкретния случай участието на ответника, като страна по гражданско
дело при разпит на ищеца, в качеството му на свидетел, чрез задаването на въпрос
с горепосоченото съдържание, съставлява упражняване на процесуално право, като с
оглед данните по делото същото е насочено към установяване на евентуална
заинтересованост на свидетеля, а не към неговото опозоряване и злепоставяне или
евентуалното му набедяване в престъпление пред държавен орган, поради което не
е противоправно. Съществено в случая е, че се касае за задаване на въпрос
относно осъществяването на конкретен факт, а не за категорично твърдение за
осъществяване на същия, като освен това, зададеният въпрос е оттеглен. Доколкото
не е налице един от елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, обсъждането
на останалите предпоставки за основателност на иска е безпредметно и
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в тази обжалвана част.
В обобщение, поради липсата на непреклудирани и относими към предмета на
делото основателни доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено изцяло, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски за въззивното производство има
въззиваемата страна – ответник. В негова полза на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв., платено
в брой съгласно отбелязването в приложения по делото договор за правна защита и
съдействие. В проведеното съдебно заседание пред въззивния съд, въззивникът също е
направил искане за присъждане на разноски и платен адвокатски хонорар, но
предвид неоснователността на въззивната жалба, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК, решението, в частта, в която въззивният съд се е
произнесъл по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД за сума в размер на 6000 лв.
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчване му на страните,
при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В останалата част решението е
окончателно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 40854/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І
Гражданско отделение (І ГО), 28-ми състав.
ОСЪЖДА А.М.А., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, на А.И.В., ЕГН **********, с адрес: ***, сума в размер на 700,00 лв., представляваща разноски пред
въззивната инстанция – платен адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО, в частта, в която въззивният съд се е
произнесъл по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД за сума в размер на 6 000 лв.,
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчване му на страните,
при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
В останалата
част решението е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, пр. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.