Решение по дело №138/2020 на Административен съд - Плевен

Номер на акта: 439
Дата: 13 юли 2020 г.
Съдия: Елка Ангелова Братоева
Дело: 20207170700138
Тип на делото: Касационно административно дело
Дата на образуване: 31 януари 2020 г.

Съдържание на акта

Р    E    Ш    Е    Н    И    Е

 

№ 439

 

гр.Плевен, 13.07.2020 год.

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Административен съд - гр.Плевен, първи касационен състав, в открито съдебно заседание на трети юли две хиляди и двадесета година в състав:

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елка Братоева

                                                         ЧЛЕНОВЕ: Венелин Николаев

                                                                               Ралица Маринска

 

при секретаря Бранимира Монова и с участието на прокурора Иван Шарков като разгледа докладваното от съдия БРАТОЕВА Касационно административно дело № 138/2020 по описа на Административен съд - Плевен и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК вр. чл. 285 ал.1 от ЗИНЗС.

Образувано е по касационна жалба на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, чрез юрк. У.  срещу Решение № 707 от 03.12.2019 г., постановено по адм. дело № 654/2019 г.  по описа на Административен съд – Плевен.

С оспореното решение е уважена частично исковата молба на Д.И.Г. *** с правно основание чл.284 от ЗИНЗС като е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София да заплати на ищеца обезщетение в размер на 200 лева за причинените му неимуществени вреди в резултат на пребиваването му в Затвора Белене, при което е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ в периода 11.07.2017г. до 04.12.2017г., като е отхвърлил иска в останалата част за разликата до 450 лв. за неосигурена достатъчна двигателна активност като неоснователен и недоказан. Осъдил е ГДИН да заплати на ищеца направените разноски в размер на 10 лв., представляващи държавна такса, както и да заплати в полза на Административен съд – Плевен деловодни разноски за изготвяне на експертизи по делото в размер на 430 лв.

 Касаторът ГДИН - София, чрез юрк. У., обжалва решението в частта за присъденото обезщетение и разноски и иска отмяната му, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.  

Касаторът счита, че решението не е съобразено със събраните доказателства, а присъденото обезщетение е несъразмерно завишено. Сочи, че от изготвената експертиза се установява, че за част от исковия период на ищеца действително не му е осигурена минималната жилищна площ от 4 кв.м., като в помещение за настаняване на 6 човека, ищецът е бил настанен с още 8 души, един от които е брат му, което обстоятелство съдът неправилно е счел за ирелевантно и че в резултат от това настаняване ищецът се почувствал унизен, като у него се породило емоционално и морално страдание, което само по себе си е прието за достатъчно основание за настъпилата неимуществена вреда. Излага аргументи, че обстоятелството, че ищецът е бил настанен в помещение, което не е било пренаселено, но далеч от брат му, му е причинило значително по-голям дискомфорт         вследствие на което ищецът е отправил молба до администрацията на затвора да го настани заедно с брат му и това е негово предпочитение, въпреки че си е дал сметка, че посочената жилищна площ е недостатъчна. Сочи, че по делото са събрани множество доказателства, от които се установява, че ищецът не е проявявал признаци да е претърпял твърдяните неимуществени вреди, с което счита за оборена презумпцията, въведена в чл. 284 ал.5 ЗИНС. Към касационната жалба прилага справка за положения доброволен труд от ищеца за м.август – октомври общо 42 работни дни. Сочи, че отклонението от стандартите за минимална жилищна площ е незначително и периодът е непродължителен, а ищецът е престоявал заключен в помещението само през нощта като лишен от свобода на строг режим, през останалото време е бил свободен да се разхожда в сградата, има период на прекъсване на наказанието и  период през който е полагал труд извън помещението, поради което съдът неправилно е съобразил въздействието върху психиката на ищеца. Моли да се отхвърли иска изцяло. Алтернативно моли да се редуцира присъденото обезщетение, съобразно интензитета на претърпените вреди.

Ответникът– Д.И.Г., редовно призован, не се явява в съдебно заседание и не изразява становище по касационната жалба.

Прокурорът от Окръжна прокуратура - Плевен дава заключение, че решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно и предлага да се остави в сила.

 Настоящият състав на Административен съд – Плевен, като прецени допустимостта и основателността на касационната жалба, доводите на страните, както и след служебна проверка на осн. чл.218 ал.2 АПК за валидност, допустимост и съответствие на решението с материалния закон, въз основа на установените факти, приема следното от правна страна:

Касационната жалба е депозирана в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Решението на първоинстанционния състав на Административен съд – Плевен е валидно, допустимо и правилно с оглед доказателствата по делото и закона. При постановяването му съдът е достигнал до правилни фактически и правни изводи.

При анализа на събраните в хода на съдебното производство гласни и писмени доказателства, първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС е частично основателен за периода от 11.07.2017г. до 04.12.2017г., през който ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвора Белене, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, като е присъдил по справедливост обезщетение в размер на 200 лв.

За да обоснове този извод, първоинстанционният съд е изяснил релевантните за исковата претенция факти, обсъдил е доказателствата, становищата на страните, свидетелските показания и приложимата правна уредба, като е достигнал до правилен извод.

Не е налице твърдяната неправилност на обжалваното решение, основана на нарушение на приложимия материален закон и необоснованост.

Съгласно разпоредбата на  чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според  чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

Правилно и обосновано съдът е приел, че за периода от 11.07.2017г. – 04.12.2017г. ищецът е бил настанен в килия № 507 и в килия № 505, които не отговарят на нормативното изискване за минимална жилищна площ на един лишен от свобода – не по-малко от 4 кв.м., произтичащо от разпоредбата на чл. 43 ал.4 ЗИНЗС, в която площ влизат и поставените шкафчета, маса и столове. Според приложените от затвора справки и заключението на назначената съдебно-техническа експертиза, килия № 507 е с площ 22 кв.м. и в нея са били настанени 10 лица в началото на м. юли, като настаняването на ищеца е по негово желание, за да бъде заедно с брат си. А през м. септември са били 8 лица, когато по негова молба е преместен в килия № 505 със същата площ, където са пребивавали общо 9 лица. При тези факти не може да се приеме твърдението, че отклонението от изискването е незначително.

Ответникът не е изпълнил задължението си да осигури на ищеца минималната необходима жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки своите елементарни, необходими за самото му съществуване нужди като спане, преобличане, хранене и др. свързани с биологично му съществуване.

Правилно съдът е преценил като ирелевантно обстоятелството, че в един от случаите преразпределянето на ищеца в друга килия е било по негова молба, тъй като това не освобождава администрацията от задължението при вземане на това решение за преместване да съобрази спазването на законовите изисквания за минимална жилищна площ. Това не е спазено и е повлияло негативно върху ищеца като е увеличило стреса и накърнило човешкото му достойнство, както твърди.

Съдът е съобразил и обстоятелствата, изтъкнати от касатора, че за част от периода, но само 42 дни, през които е работел и 5 дни, през които изтърпяването на наказанието му е било прекъснато, ищецът не е бил постоянно в пренаселените спални помещения. Но в останалия времеви период е обитавал килии, в които не му е осигурена законово изискващата се минимална жилищна площ. Съобразил е също така, че независимо, че от ответника са представени доказателства, че за процесния период ищецът не е имал оплаквания от влошено здравословно или емоционално състояние, то следва да се отчете, че поставянето му в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3 ал.2 от ЗИНЗС, само по себе си представлява третиране, способно да породи емоционално и морално страдание, каквото ищецът твърди, което обосновава и настъпилата неимуществена вреда в резултат от нарушението на забраната по чл.3 ЗИНЗС.

Съобразявайки характера на нарушението, естеството и степента на претърпените морални и физически страдания, периода през който е търпял увреждането от недостатъчната жилищна площ, при съобразяване на периодите на прекъсване на наказанието и работа през деня извън помещенията, правилно съдът по тези съображения по правилата на чл. 52 от ЗЗД е определил като справедлив размер на обезщетението от 200 лв., което съответства на конкретните твърдяни негативни преживявания, интензитета и продължителността им.

С оглед на гореизложеното касационната инстанция намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените основания за отмяната му, поради което следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА  Решение № 707 от 03.12.2019 г., постановено по адм. дело № 654/2019 г.  по описа на Административен съд – Плевен.

Решението не подлежи на оспорване.

Преписи от решението да се изпратят на страните.  

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                          2.