№ 185
гр. Пазарджик, 06.04.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
Сложи за разглеждане докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно
гражданско дело № 20225200500121 по описа за 2022 година.
На именното повикване в 10:30 часа се явиха:
На второ повикване в 10:45 ч. се явиха:
За жалбоподателя „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД се явява адвокат
Г.М., редовно упълномощен.
Не се явява ответницата Р. ИВ. Й., редовно призована. От процесуалния
й представител- адв. Ч. е постъпило писмено становище, с което моли да се
даде ход на делото. Взема становище по жалбата. Представя списък на
разноски.
Адв. М. – Да се даде ход на делото.
Съдът, при условията на чл.142 ал.1 от ГПК,
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
На основание чл.268 ал.1 от ГПК, ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО:
С решение на Пазарджишки районен съд №1159 от 20.12.2021г.
постановено по гр.д.№20215220100922 по описа на съда за 2021г. е осъдено
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление
1
гр.***,представлявано от управителите *** и ***, да заплати на Р. ИВ. Й.,
ЕГН-*** от гр.***, на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД сумата от 165лв, от
която 16.90лв договорна /възнаградителна/ лихва и 148.10лв такса за
поръчителство, представляваща заплатена без основание сума по договор за
заем №878301 от 09.04.2020г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба-10.03.2021г. до окончателното й изплащане. Със
същото решение дружеството е осъдено да заплати на ищцата Р.Й. на
основание чл.78 от ГПК разноски за държавна такса от 50лв и депозит за
вещо лице в размер на 250лв. Дружеството е осъдено да заплати на адв.Г.Г.
Ч., ЕГН-********** от АК-София на основание чл.38 ал.2 във връзка с чл.38
ал.1 т.2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 300лв. Посочена е и
банковата сметка по която да се преведе присъдената сума.
Решението се обжалва изцяло в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от
ответника в производството пред първата инстанция „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ „ЕООД чрез адв. д-р Е.Ц. от Софийска адвокатска колегия с
доводи за порочност като неправилно поради допуснати процесуални
нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост, като се иска
да бъде отменено изцяло и отхвърлен предявения иск с присъждане на
разноски за дружеството. Като погрешни квалифицира изводите на съда за
нищожност на сключения между страните договор за потребителски
кредит/ДПК/.Изтъква съществено процесуално нарушение допуснато от съда
изразяващо се в неуказване по ред на чл.146 ал.2 от ГПК, че за част от
твърдяните от ответника факти не са ангажирани доказателства; че съдът
преценил, че не е представен договор за поръчителство, сключен между
„Фератум България“ ЕООД и „Фератум Банк“/Малта/ и че макар съдът да е
разпределил доказателствената тежест съгласно чл.146 от ГПК, в доклада не
били индивидуализирани относимите към предмета на делото факти-чл.146
ал.1 т.5 от ГПК, нито указано на ответника, че не представя доказателства за
тях-чл.146 ал.2 от ГПК. Затова и жалбоподателят не е направил
доказателствено искане, с което да установи, че между „Фератум България“
ЕООД и „Фератум Банк /Малта/“ действително е сключен договор за
поръчителство. Жалбоподателят представя договор за сътрудничество с
превод на български, сключен между „Фератум България“ ЕООД и „Фератум
Банк/Малта/“, с който договор рамково се уреждало задължението на
„Фератум Банк /Малта/ да обезпечава връщането на отпуснатите суми на
2
всеки кредитополучател на „Фератум България“ ЕООД, сключил договор за
гаранция с „Фератум Банк /Малта/.Оспорва се като неправилен извода на
съда за несъответствието на годишния процент на разходите /ГПР/ посочен в
договора на действителните разходи. Твърди, че съгласно чл.11 ал.1 т.10 от
ЗПК в договора за кредит бил посочен ГПР, както и общия размер на
дължимата сума от потребителя към кредитодателя и че формирането на ГПР
е императивно установено. Допълва, че законът не поставя условие да бъде
включена тази формула в договора за кредит, а само изчисленият по нейните
правила ГПР, и сумата по кредита за плащане от потребителя. Навежда се
извода, че липсата на детайлно описване на начина по който е формиран
ГПР не е нарушение на ЗПК нито води до недействителност на договора.
Допълва, че в ГПР се включват главница, лихви, разход по кредита,
погасителни вноски както и известните на кредитодателя суми по
допълнителни услуги, чието включване е задължително условие за отпускане
на кредита. Твърди жалбоподателят, че сключването на договор за
поръчителство не е задължително условие при отпускането на кредита поради
което кредитодателят не е бил длъжен да включи сумата, договорена между
потребителя и третото лице в договора за поръчителство, в ГПР по кредита,
но че съгласно пар.1 от ДР на ЗПК не е имал право на това, както и
доколкото тази сума не е била известна на кредитодателя, доколкото се
уговаряла между други страни и затова не отговаря на предпоставките за
включване в общите разходи по кредита по смисъла на посочения параграф и
правната и житейска логика. Пояснява, че включването на клаузата за
обезпечение чрез „Фератум Банк/Малта/ в чл.5 от договора за кредит, е
следствие от направен от ищеца избор в рамките на преддоговорните
отношения между страните като ищецът е избрал да кандидатства за кредит
с опцията задължението му за връщане да бъде обезпечено по определен
начин, който избор е отразен и в предложения му договор, като
жалбоподателят допълва, че няма информация относно условията при които
потребителят и поръчителят ще постигнат споразумение и няма яснота за
уговореното възнаграждение. Затова дружеството поддържа, че не е налице
нарушение на чл.10 ал.2 от ЗПК, съответно чл.10а ал.4 от ЗПК за забраната
кредиторът да изисква от потребителя такси, които не са уговорени в
договора за кредит по вид и размер. Тезата на жалбоподателя е, че не знае и
не е уведомяван за възнаграждението дължимо от ищеца на поръчителя,
3
поради което обективно било невъзможно да включи тази сума в ГПР и че
изводът на съда в обратния смисъл бил произволен и без за това да са събрани
никакви доказателства. Жалбоподателят разсъждава, че такова
възнаграждение не се дължи ако потребителят предостави обезпечение чрез
поръчителство от физически лица и че ако потребителят обезпечи договора за
кредит чрез поръчителство от физическо лице за което му уговори
възнаграждение в размер пъти по-голям, то тази сума би следвало да се
включи в ГПР и че при това положение ГПР винаги ще бъде по-голям от
максималния размер по чл.19 ал.4 от ЗПК при което стопанската дейност по
отпускане на кредити от небанкови институции не би могла да съществува
изначално поради недействителност на договора за кредит по волята на
кредитополучателя и поръчителя. Отново се посочва обективното незнание на
параметрите на възнаграждението за поръчителство.
По въпроса за липса на неравноправност на клаузата за обезпечаване по
смисъла на 33П, липса на заобикаляне на закона чрез уговаряне на
задължение за обезпечаване връщането на отпуснатия кредит, се поддържа, че
уговарянето на задължението за обезпечаване на отпуснатия кредит не
нарушава закона и не представлява неравноправна клауза, че ищецът е
получил информация за условията на договор и задължението му да обезпечи
отпуснатия кредит още при кандидатстването за кредит чрез електронна
заявка, че последващото водене на заповедно, исково и изпълнително
производство носи нови разходи и продължава срока на невъзможност на
кредитора да ползва отпуснатите и несъбрани парични средства и че това е
причината в ДПК да е включено задължение за обезпечаване на отпуснатата
сума. Счита, че тази клауза следва да се преценява при съобразяване на
баланса между правата и интересите на кредитора и на потребителя по ДПК,
при вземане в предвид и рисковете да дружествата предоставящи малки
потребителски кредити и представляващ /обезпечението/ механизъм за
допълнителна гаранция за връщане на кредита. Счита, че включването в ДПК
на задължение за обезпечаване на неговото връщане е законосъобразна
уговорка между страните, предвид и посочените различни начини на
обезпечаване, а не само чрез договор за гаранция поради което процесното
задължение не целяло заобикаляне на императивни разпоредби на ЗПК.
Акцентира на довода, че възнаграждението по договора за гаранция е
заплатено в полза на трето лице, и че кредиторът не се е обогатил с платените
4
суми свързани с договора за гаранция и че дружеството не е имало намерение
да заобиколи закона и че ако се потвърди обжалваното решение потребителя
би се обогатил неоснователно. По отношение на полученото от „Фератум
България“ ЕООД и в последствие заплатено на „Фератум Банк /Малта/
възнаграждение дружеството поддържа, че такова плащане е осъществено,
като в чл.16 ал.2 от ОУ е предвидено право на „Фератум България“ ЕООД да
получава и трансферира плащанията, предназначени за трети лица и че
ищецът е платил по сметка на кредитора и част от възнаграждението по
договора за гаранция с „Фератум Банк“ /Малта/ и направено в исковата молба
признание, че ищецът дължи сумата по договора за гаранция на „Фератум
Банк /Малта/. Жалбоподателят се позовава на чл.16 ал.2 от ОУ като
основание кредитодателят да има право да събира тези задължения и да
получава сумата, която не е част от дължимите на ответника суми по ДПК.
Извежда извода, че възнаграждението по договора за гаранция е заплатено в
полза на трето по спора лице и че „Фератум България“ ЕООД не се е
обогатило с изплатените суми, свързани с договора за гаранция поради което
не е налице намерение за заобикаляне на закона. Като последен довод се
поддържа, че нищожността на уговореното възнаграждение по договора за
гаранция не влече след себе си недействителност на целия договор за ПК по
чл.26 ал.4 от ЗЗД и че факта дали възнаграждението за поръчител
представлява скрита възнаградителна лихва и следва да бъде включено в
лихвения процент при ГПР не рефлектира върху действителността на
договора като цяло, а евентуално до съждения за недействителност на
клаузата за възнаграждението за поръчител. Моли да отмени обжалваното
решение и се отхвърлят исковете. Представя писмено доказателство-договор
за сътрудничество.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба, от ищцата Р. ИВ. Й.
чрез адв. Ч., с вх.№2848 от 08.02.2022г., в който жалбата се оспорва изцяло
като неоснователна. Поддържа, че обжалваното решение е правилно и
обосновано, че потребителят е погасил изцяло задължението си по договора,
както и че правилно е прието нищожност на целия ДПК на основание чл.22 от
ЗПК на основание чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК поради непосочване на условията за
прилагане на годишния лихвен процент, и индекс или референтен лихвен
процент, свързан с първоначалния лихвен процент както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент. Поддържа за
5
формално разписано в договора на лихвен процент от 3.38% при липса на
неговото прилагане, без да е посочен вида на лихвения процент, дали
стойността му е фиксирана и при какви услови и процедури подлежи на
промяна, на каква база е изчислен и че поради неточното определяне на
възнаградителната лихва договорът за ПК се явява изцяло недействителен.
На второ място се поддържа ,че правилно съдът е приел, че ДПК е нищожен и
на основание чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК поради липса на съществен елемент от
неговото съдържание-ГПР, при доказано разминаване на параметрите на
погрешно посочен размер на ГПР и действителния размер, установен над
предвидения по закон праг по чл.19 ал.4 от ГПК. По въпроса за
обезпечаването на кредита с поръчителство се поддържа, че на банката
поръчител й се следва възнаграждение от 1925лв и че само поради
предсрочното погасяване н сумите потребителя не е заплатил такъв размер
възнаграждение на банката. Поддържа, че кредиторът при изчисляване на
ГПР не е включил разходите за заплащане на гаранцията в полза на „Фератум
Банк“ /Малта/, които разходи пряко са свързани с договора за кредит и
съобразно чл.19 ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, е следвало да бъдат
включени в изчисляването на ГПР, доколкото одобряването на кредита като
бърз кредит неминуемо води до одобряване на обезпечението, а от друга
страна кредитът е уговорен и се предоставя само и единствено при
поръчителство на точно определено трето, свързано лице и че тази клауза е
уговорена при сключването на договора с „Фератум България“ ЕООД без да
е представена възможност на потребителя да посочи избран от него
поръчител и е абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за
получаване на заема. Коментира се клаузата на одобряването на
обезпечението, което се извършва чрез одобряването на кредита, с извода, че
се касае за едно общо тристранно споразумение между потребителя Й.,
„Фератум България“ ЕООД и „Фератум Банк“ като целта на включване в
правоотношението на трето свързано с ответника лице „Фератум Банк“
представлявало заобикаляне на изискванията на чл.19 ал.4 от ЗПК и чл.10а
ал.2 от ЗПК под предлог, че незаконните такси се дължат не на кредитора, а
на трето лице поръчител и че в последствие тези такси се заплащат от
заемодателя „Фератум България“. Твърди, че ищцата е провела пълно и
главно доказване по делото и установеното пряко нарушение на императивно
правило на чл.19 ал.1 във връзка с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК изразяващо се в
6
невключване в ГПР на разходите за заплащане на възнаграждението по
договора за възлагане на поръчителство, представляващо печалба за
кредитора като надбавка към главницата, заплащана периодично, поради
което следвало да бъде част от ГЛП и ГПР, като получаването на кредита е
било обусловено от сключването на договора за поръчителство. По този
договор ищцата дължала 148.10лв, която сума представлявала част от
общодължимата сума по кредита, независимо, че представлявала
възнаграждение за поръчителство, тя е била заплатена от ищцата на
кредитора, като правно ирелевантно било последващото прехвърляне на
„Фератум Банк“, доколкото представлявала част от сумите по самия кредит.
Посочва, че правилно съдът приел, че кредиторът е нарушил императивно
правило на чл.19 ал.1 от ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата за
поръчител в общ размер на 148.10лв в общия размер на ГПК и че ако е
включен действителния размер на ГПР е щял да бъде над 50%, което водело
до нищожност на договора като цяло защото търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, в отношенията между страните.
Поддържа, че е налице заобикаляне на изискванията на закона /ЗПК/ за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника като процесната
клауза била нищожна съгласно чл.21 ал.1 от ЗПК, защото е имала за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона. Твърди се, че
неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР
злепоставяло и самата Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент от
23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, да има единен
съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото потребителят не може да
сравни продуктите адекватно. Поддържа, че и клаузите на Директивата
предвиждат таксите и по възнаграждението за поръчителство попадат в
изискванията на Директивата и са предвидими общи разходи и са
предварително заложени поради което размерът на тези такси следва да се
включат в общия размер на разходите, в частност и в ГПР. Поддържа, че
невключването на размера на тези разходи в ГПР и оттам неправилното
изчисляване и посочване , е самостоятелно основание за недействителност на
договора. Счита, че погрешното посочване на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК,
респективно договора следва да се обяви за недействителен на основание
чл.22 от ЗПК. Договорът бил недействителен и поради това, че поради
7
погрешно посочен ГПР води и до неправилно посочване на общата сума,
дължима от потребителя. Твърди ,че съгласно договора общата сума е в
размер на 516.90лв, но реално ищцата заплатила 665лв, с което била нарушена
и клаузата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Изтъква се и довод, че посочването в
договора на размер ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл.68д ал.1 и ал.2 т.1 от ЗЗП. Посочва решение от 15.03.2012г. по дело С-
453/10 на СЕС квалифициращо посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на ЕП и на Съвета от 11.05.2005г.
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директива 97/7/ЕО;98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент
и Съвета и Регламент /ЕО/ №2006/2004 на ЕПС, доколко тя подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел. Оспорва се твърдението в жалбата, че
разходите за гаранция се дължат на друго лице, различно от кредитодателя
като се цитира т.5 от договора и посочва, че по начина по който е
формулиран и израза “Одобряването на обезпечението се извършва чрез
одобряване на кредита“, ставало ясно за едно общо тристранно споразумение
между потребителя, кредитора и поръчителя. Твърди се, че търговеца
„Фератум Банк“ не съществува като търговско дружество в ТР, и че същото
представлява друга търговска марка на ответника кредитодател и че в
същност потребителят е изплатил всички такси, главница и други на
кредитодателя. Твърди се още, че кредитополучателят не е имал право на
избор да получи обезпечение чрез поръчителство чрез „Фератум Банк“ или да
представи друго обезпечение, но че е задължително условие за одобряване
на договора за кредит. Счита, че съдът не се е произнесъл по други пороци на
договора водещи до нищожност-нищожност поради неспазена форма,
непредставена изискуема преддоговорна информация, неподписани
електронни документи по размяна на електронни съобщения по ЗЕДЕУУ с
квалифициран електронен подпис; липсата на формална доказателствена сила
на същите, нарушено изискването процесните договори да са написани на
ясен и разбираем език, да са представени в еднакъв вид, формат, и размер на
8
шрифт; липса на ГПР без описание на основните данни послужили за
неговото изчисляване, методиката на формиране на ГПР противоречаща на
чл.19 ал.1 във връзка с чл.10 ал.2 и чл.10а ал.2 и ал.4, като в ГПР била
включена единствено възнаградителната лихва без да са включени
останалите такси и разходи включително възнаграждението по сключения
договор за поръчителство. Цитира се и решение от 20.09.2018г. по дело С-
448/2017г. на СЕС според което непосочването на ГПР в договор за кредит
трябва да се приравни ситуацията , в която в договора се съдържа само
математическа формула за изчисляване на този ГПР, без обаче да предоставя
необходимите за това изчисляване данни в която ситуация не може да се
счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото
изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и
следователно не разполага с всички данни, които имат отражение върху
обхвата на задължението. Подържа, че договора с „Фератум Банк“ не
отговаря на значението и целта на договора за поръчителство по който е
заплатена такса, равна почти на половината на заема, че договорът бил
нищожен поради липса на основание /кауза/ съгласно чл.26 ал.2, предл.4 от
ЗЗД, доколкото договорите за паричен заем били еднотипни върху чието
съдържание потребителят не може да влияе. Коментират се и условията за
определяне оценката на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже да сключи такъв. Цитира се съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на ЕПС за необходимостта от надзор
върху безотговорното кредитиране от кредиторите и за непредставяне на
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, като държавите -
членки да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и да прилагат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите ако последните процедират по този начин. Затова се посочва, че
клаузата в ДПК за обезпечаване на заема с поръчителство, предоставено от
точно определено лице в полза на кредитодателя, се намират в пряко
противоречие с преследваната от Директивата цел, транспонирана в ЗПК.
Акцентира се и на нормата на чл.16 от ЗПК за проверка кредитоспособността
на потребителите, която да е извършена преди сключването на договора и
към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредита
както и при какви условия и дали ще е необходимо обезпечение, като
вменяването на потребителя да сключи договор за поръчителство с точно
9
определено лице, за което да плаща и възнаграждение, вследствие за което
дългът му нараства при което опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
За тази клауза потребителят посочва, че е неравноправна и нищожна защото
е във вреда на потребителя по смисъла на чл.143 ал.1 от ЗЗП, доколкото
клаузата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147
ал.1 от ЗЗП и разгледана както самостоятелно така и в съвкупност с договора
за гаранция /поръчителство/ не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора-чл.143 ал.2 т.19 от
ЗЗП, както и че тази клауза не е индивидуално уговорена по чл.146 от ЗЗП.
Като последен довод се изтъква, че при обявен договор за потребителски
кредит за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита, поради което в
случая дружеството дължало на ищцата сумата от 165лв разликата между
заплатената от ищцата сума от 665лв и получената от него сума от 500лв
като заем. Оспорва приемането на доказателствата посочени във въззивната
жалба поради настъпила преклузия и неотносимост към предмета на спора.
Адв. М. – Поддържам въззивната жалба. Поддържам направеното
доказателствено искане.
Съдът след съвещание намира, че е налице условието на чл. 266, ал. 3 от
ГПК. Първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като не е
дал указания при изготвяне на доклада, както и в първото по делото
заседание, така и в следващите заседания, за представяне на процесния
договор, който има отношение и във връзка със сключения договор за
поръчителство между потребителя и третото лице, затова
ОПРЕДЕЛИ:
ПРИЕМА като доказателство по делото представеното заверено копие
на договор за сътрудничество, описан във въззивната жалба.
Адв. М.: - Моля да се приключи делото.
Съдът счете делото за изяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
Адв. М. : - Ув. окр. съдии, моля да отмените решението на
първоинстанационния съд. Включването на възнаграждението, което се
10
дължи по договора за предоставяне на поръчителство, в годишния процент
на разходите противоречи на правната и формална логика. Първо, не е
предвидено изрично в закона. На второ място, моля да имате предвид, че
банките също предоставят кредити, които са обезпечени с обезпечения,
предоставени от трети лица. По нито един договор за банков кредит, не се
изследва въпроса какви са отношенията между кредитополучателя или
третото лице, което предоставя съответното обезпечение дали реално или
лично и в тази връзка нито едно банка не сключва своя годишен процент на
разходите, евентуално такова възнаграждение, което може да се дължи на
третото лице, предоставило обезпечение. В конкретния случай е същият,
където се приема, че договорът за кредит е недействителен, тъй като това
възнаграждение не било включено. Съответно по тази логика и всички други
договори, където има поръчители или ипотекарни длъжници, напр. трети
лица, могат да бъдат. Всеки може да твърди, че плаща възнаграждение.
Кредиторът от къде да знае. Още повече размерът на това възнаграждение,
ако влияе пряко на годишния процент на разходите означава, че това
възнаграждение може да е толкова голямо, че реалния кредитор да няма
право на никакво възнаграждение по договора за кредит. Претендирам
разноски, за което представям списък.
Съдът счете делото за разяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИКЛЮЧВА устните състезания.
СЪОБЩАВА на страните, че ще обяви решението си в срок до
06.05.2022 год.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 10:53
часа.
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
11