№ 14745
гр. София, 29.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 155 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:П С
при участието на секретаря Б К
като разгледа докладваното от П С Гражданско дело № 20221110152071 по
описа за 2022 година
РЕШИ:
Р Е Ш Е Н И Е
№ 29.07.2024 година град София
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД IIІ ГО, сто петдесет и пети
състав
На двадесет и първи май две хиляди двадесет и четвърта година
в публично заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П С
Секретар Б К
1
като разгледа докладваното от съдия П С
гражданско дело номер 52071 по описа за 2022 година на СРС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на “Б..” ЕАД, с ЕИК .. със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. ”М..” №.., представлявано от изпълнителните директори
Д Н Н И и Д Д М против Б. Б. М., с ЕГН **********, от гр. София, ж.к. „Ф..“ №.., за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 554,76 лв. – договорна лихва за
периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г., сумата от 18,42 лв. – санкционна лихва за периода
от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г., сумата от 120 лв. – разходи при изискуем кредит, по договор
за кредит за текущо потребление от 01.02.2018 г., както и направените по делото разноски.
Към исковата молба са приложени доказателства, направени са доказателствени искания.
В исковата молба ищецът, чрез процесуалния си представител, твърди, че на
01.02.2018 г. между страните бил сключен договор за кредит за текущо потребление, по
силата на който ищецът предоставил на ответника сумата от 10 000 лв. със срок от 120
месеца, крайната падежна дата по който договор настъпвала на 01.02.2028 г. при общи
условия. Също така твърди, че кредитът бил усвоен от ответника чрез превод на отпуснатия
кредит по разплащателната сметка на ответника, като страните договорили възнаградителна
лихва в размер на 8,7 % годишно или 0,02 % на ден. Също така твърди, че
кредитополучателят се съгласил при нарушаване на условията, при които кредитът бил
отпуснат, да изгуби правото си да ползва преференциите и лихвеният процент да се
увеличи. Кредитополучателят заявил ползване на преференциални услуги и учредил залог
върху вземанията си за трудово възнаграждение по договор от 01.02.2018 г. По силата на
общите условия към договора при забава в плащането ответникът дължал и надбавка за
забава в размер на 10 процентни пункта, която за периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г.
възлизала на 554,76 лв. Кредиторът обявил кредита за предсрочно изискуем и депозирал
заявление по реда на чл. 417 от ГПК, по което било образувано гр.д. № 4021/2018 г. по описа
на СРС, 155 състав. По повод дадени от съда указания ищецът предявява исковата си
претенция, като твърди, че има интерес от предявяване на иска за сумите, за които искането
за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК било отхвърлено с влязло в сила разпореждане.
Излага подробни съображения. Ангажира доказателства.
В съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си представител, поддържа
исковата молба. Моли съда да уважи предявените искови претенции, претендира
направените по делото разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от назначения на
ответника Б. Б. М. особен представител, с който исковите претенции се оспорват като
неоснователни. Оспорва наличието на представителна власт у лицата, подписали договора
от името на банката. Оспорва действителността на сключения между страните договор с
оглед на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, като твърди, че договорът за кредит не
2
съдържа всички реквизити като условия за издължаване на кредита от потребителя, липсва
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски и други. Оспорва договора като съдържащ неравноправни
клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 2 от ЗЗП, като твърди, че потребителят не е имал
възможност да се запознае предварително с тях. Оспорва клаузите на чл. 8 и чл. 9 от
договора, както и клаузата на чл. 7.2.2 от общите условия, даващи право на кредитора
едностранно да променя лихвения процент по кредита, като неравноправни. Излага
подробни съображения. Моли съда да отхвърли исковите претенции. С отговора на исковата
молба са направени доказателствени искания.
В съдебно заседание назначеният на ответника особен представител, поддържа
отговора на исковата молба. Моли съда да отхвърли исковите претенции по съображения,
изложени в отговора.
Така предявените искови претенции са с правно основание чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК
във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9 от ЗПК, чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Направено е възражение по чл. 22 от ЗПК, както и искане по реда на чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства, преценени съобразно
разпоредбата на чл. 12 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
От приложеното гр.д. № 4021/2021 г. по описа на СРС, 155 състав, е видно, че на
08.02.2021 г. съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
по силата на която Б. Б. М., ответник в настоящото производство, е осъден да заплати на
“Б..” ЕАД сумата от 8 457,59 лв. – главница по извлечение от счетоводни книги на “Б..” ЕАД
към 22.01.2021 г. по договор за кредит за текущо потребление от 01.02.2018 г., сумата от
18,80 лв. – законна лихва за периода от 11.01.2021 г. до 21.01.2021 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 22.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата,
както и сумата от 215,75 лв. – направени по делото разноски от общо направените разноски
в размер на 233,39 лв., от които: сумата от 183,39 лв. – платена държавна такса и сумата от
50 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С разпореждане от същата дата съдът е отхвърлил
искането на заявителя за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК за сумата от 554,76 лв. –
договорна лихва за периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г., сумата от 18,42 лв. –
санкционна лихва за периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г., сумата от 120 лв. – разходи
при изискуем кредит, което разпореждане е влязло в сила на 30.06.2022 г. По повод на
дадени от съда указания заявителят “Б..” ЕАД, ищец в настоящото производство, е предявил
осъдителен иск.
От представения и приет като доказателство по делото заверен препис от договор за
кредит за текущо потребление от 01.02.2018 г., се установява, че „Б..” ЕАД е предоставило
на Б. Б. М. кредит в размер на 10 000 лв., като кредитополучателят се е задължил да върне
кредита в срок от 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване, като кредитът е
следвало да бъде усвоен еднократно в срок до 30 дни, считано от датата на сключване на
договора за кредит. Договорът за потребителски кредит е сключен при общи условия. От
3
представения заверен препис от погасителен план се установява, че кредитът е усвоен на
01.02.2018 г. и е следвало да бъде погасен до 01.02.2028 г.
От представеното извлечение от счетоводните книги на ищцовото дружество към
22.01.2021 г. се установява, че на 14.01.2021 г. е настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, към която дата задължението на ответника по процесния договор за кредит е в общ
размер на 9 169,57 лв., от която: сумата от 8 457,59 лв. - главница, сумата от 554,76 лв. –
договорна лихва за периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г., сумата от 18,42 лв. –
санкционираща лихва за периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г., сумата от 18,80 лв. –
законна лихва за периода от 14.01.2021 г. до 21.01.2021 г., и сумата от 120 лв. – заемни такси.
В извлечението е отбелязано, че санкциониращата лихва представлява уговорена
наказателна надбавка върху главницата по чл. 18.1 и 18.2 от общите условия към договора за
кредит.
От заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорено от страните по делото, което съдът възприема като обективно и безпристрастно,
се установява, че кредитът в размер на 10 000 лв. е бил усвоен на 01.02.2018 г., като към
датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК - 22.01.2021 г. задължението по
договора за кредит са в размер на 9 169,57 лв., от които: сумата от 8 457,59 лв. – главница,
сумата от 554,76 лв. – договорна лихва за периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г., сумата от
18,42 лв. – санкционна лихва за периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г. и сумата от 120 лв. –
разходи при изискуем кредит. Вещото лице също така установява, че изчислената договорна
лихва по първоначалния погасителен план при лихвен процент от 8,7 % за периода от
25.04.2020 г. до 13.01.2021 г. е в размер на 511,50 лв., а претендираната договорна лихва с
промяна на лихвения процент за същия период е в размер на 554,76 лв. За периода от
25.04.2020 г. до 13.01.2021 г. лихвеният процент е променен от 9,13 % на 9,11 %.
Начислената санкционираща лихва е в размер от 19,51 лв., от която е платена сумата от 1,09
лв., а неплатеният остатък е в размер на 18,42 лв.
При така установената фактическа обстановка за съда се налагат следните изводи:
По делото не се спори, а и от представения по делото заверен препис от договор за
кредит за текущо потребление от 01.02.2018 г. се установява, че между „Б..” ЕАД и Б. Б. М. е
възникнало облигационно отношение – договор за потребителски кредит, който намира
правното си основание в чл. 9 от ЗПК, който е действал към момента на сключване на
договора между страните. Не се спори, че ответникът е получила сумата от 10 000 лв. Спори
се относно валидността на клаузи от договора.
Преди произнасяне по претендираните от ищеца суми съдът следва да се произнесе
относно направените възражения, свързани с оспорване на клаузи от договора и от общите
условия.
С отговора на исковата молба е направено възражение за несъответствие на договора
с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Съдът намира, че не са нарушени изискванията и на чл. 10, ал. 1, т. 11 от ЗПК, като в
4
чл. 9 от процесния договор е посочен годишният процент на разходите от 10,87 %, а в
изготвения погасителен план са посочени съответно размера на дължимата месечна вноска
от 129,56 лв., с изключение на първата, която е в размер от 93,70 лв., броя на погасителните
вноски – 120 и датите на всяка една от погасителните вноски. Ето защо съдът намира, че
процесният договор е съобразен с изискванията на чл. 10, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
По отношение на клаузите на чл. 8 и чл. 9 от процесния договор и относно клаузата
на чл. 7.2.1 от общите условия съдът намира следното:
В чл. 8 от договора страните са договорили променлив лихвен процент от 8,7 %,
формиран от стойността на 6-месечен SOFIBOR 0,163 %, който при отрицателна стойност се
приема със стойност нула, и фиксирана професионална надбавка в размер от 8,537 % при
изпълнение на условията по програма ДСК Партньори плюс, подробно описани в
Приложение № 2 към договора. В чл. 8.1 е предвидено лихвения процент да се променя на 6-
месечния SOFIBOR при предпоставките, по ред и в сроковете, посочени в общите условия.
Чл. 9 от договора също предвижда, че ГПР може да бъде променян при предпоставките,
предвидени в общите условия.
В клаузата на чл. 7.2.1 от общите условия е заложено променливият лихвен процент,
зависещ от 6-месечния SOFIBOR, да се променя от кредитора два пъти в годината, на 15
януари и на 15 юли, която промяна се извършва съгласно котировката на 6-месечния
SOFIBOR. В конкретния случай макар особеният представител на ответника да е оспорил
клаузата на чл. 7.2.2 от общите условия, същата касае 6-месечния EURIBOR, а доколкото
конкретния договор е обвързан с на 6-месечен SOFIBOR, съдът приема, че следва да тълкува
така направеното възражение и в случая става дума за клаузата на чл. 7.2.1 от общите
условия, уреждаща промяна на 6-месечния SOFIBOR.
Съгласно чл. 24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 –
148 от ЗЗП.
Съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗПК ответникът има качеството на потребител. Съгласно чл.
146 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално.
В конкретния случай съдът намира, че оспорените клаузи от договора за кредит от
01.02.2018 г. и от общите условия към него не са уговорени индивидуално по следните
съображения:
Съобразно с разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи
условия. Съобразно с чл. 146, ал. 4 от ЗЗП доказателствената тежест за установяване
наличие на индивидуално уговорени условия принадлежи на ответника. В хода на процеса
пред настоящата инстанция ответникът не доказа наличие на индивидуално уговорени
условия с ищеца. Събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, налагат извод, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени.
5
Следователно клаузите на чл. 8.1 и чл. 9 от договора, предвиждащи право на кредитора
едностранно да променя размера на лихвения процент и на ГПР, съдът намира за изготвени
от ответното дружество предварително, поради което и ищецът в качеството си на
потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им при изготвяне и
подписване на договора за потребителски кредит. Следва да се отбележи не на последно
място, че ищецът в качеството си на потребител не само не е могъл да влияе върху
съдържанието на предложените му и предварително изготвени за тази цел клаузи и поради
факта, че същият се намира в по-слабо защитена позиция от банката и няма как
предварително да е информиран за решенията на управителните органи на банката във
връзка с определяне на лихвените проценти в случаите на отпуснат на потребител кредит.
Също така следва да се добави, че потребителят при всички положения се явява по-слабо
защитената страна, длъжен да приеме условията, предложени му от банката, с оглед по-
нататъшно изпълнение на задълженията си.
По отношение на клаузата на чл. 8 от договора съдът намира, че същата е
индивидуално уговорена, доколкото е уговорен променлив лихвен процент по конкретния
договор, сключен между страните.
За да е налице нищожност по смисъла на чл. 146 от ЗЗП е необходимо атакуваната
клауза да е и неравноправна. Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза е всяка уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя в посочените в закона хипотези. Съгласно чл. 143, т. 10 от ЗЗП неравноправна е
тази клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията
на договора въз основа на непредвидено в него основание. Случаите, визирани от нормата
на чл. 143 от ЗЗП, при които е налице неравноправна клауза не са изчерпателно изброени.
Съгласно чл. 8.1 от договора за потребителски кредит страните са уговорили размера
на променливия лихвен процент от 8,7 %.
Видно от събраните по делото доказателства, включително и от изслушаното по
делото заключение на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза размерът
на договорения от страните лихвен процент е 8,7 %, който през процесния период е
променян на 9,13 % и 9,11 %. За съда се налага извод, че договорения лихвен размер има
характер на възнаграждение за банката за отпуснатия на ищеца кредит.
Съгласно клаузата на чл. 5 от договора кредитът се погасява с месечни вноски,
съгласно погасителен план. Видно от приетия като доказателство по делото погасителен
план размерът на месечната вноска възлиза на 129,56 лв., т.е. за съда се налага извод, че
размерът на дължимите по договора вноски е уговорен между страните, при сключване на
договора. Същевременно с клаузата на чл. 8.1 от договора банката си е запазила правото
едностранно да променя размера на лихвения процент. За съда се налага извод, че в клаузата
на чл. 8.1 от договора поставя потребителя в неблагоприятно положение, като отчита
пазарните условия, които не са конкретно посочени. В конкретния случай на ищеца, в
качеството му на потребител по договор за потребителски кредит, са предоставени по-
6
неблагоприятни условия, предварително изготвени от банката. Ето защо съдът намира, че
клаузата на чл. 8.1 от договора, в частта, предвиждаща, че в случаите на отрицателна
стойност на съответния лихвен процент, същата се приема за стойност 13,287%, а крайният
лихвен процент не може да бъде по-нисък от размера на фиксираната стандартна надбавка
или от размера на фиксираната стандартна надбавка съответно намалена, в случай на
изпълнение на условията, е неравноправна и е уговорена във вреда на потребителя. Същата
клауза, като неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП е нищожна на основание чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП, поради което направеното от ответника възражение е основателно.
Сключеният между страните договор е валиден и е породил своето правно действие.
Съгласно чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно задължението
си, кредиторът има право да иска изпълнение заедно с обезщетение за забава.
Съгласно договора от 01.02.2018 г., договорът е сключен като срочен за 120 месеца с
падеж на 01.02.2028 г. Към датата на предявяване на исковата претенция – 27.09.2022 г. е
изтекъл крайният срок за погасяване на вноска № 56, дължима на 25.09.2022 г. По делото не
са представени доказателства от ответника за извършено плащане на просрочените вноски.
В исковата молба се излагат твърдения за обявяване на предсрочна изискуемост на договора
за кредит.
В съответствие с новелата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, обнародвана в ДВ, бр. 100 от 2019 г.,
съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. В конкретния случай не е необходимо да бъде направено възражение от
потребителя по образуваното производство, но съдът намира, че следва да се произнесе по
клаузи от общите условия към процесния договор във връзка с настъпилата предсрочна
изискуемост и уведомяването на длъжника.
Съобразно с чл. 19.1.1 от Общите условия кредиторът има право да превърне кредита
в предсрочно изискуем при всяко неплащане в срок на уговорените погашения по лихва
и/или главница.
Кредиторът може да търси от потребителя-длъжник предсрочно изпълнение при
условията на чл. 71 от ЗЗД. Условия за настъпване на предсрочната изискуемост са
настъпила неплатежоспособност на длъжника, намаляване на обезпеченията или недаване
на обещаните обезпечения. В конкретния случай по делото не беше доказано настъпване на
някое от посочените условия за настъпване на предсрочна изискуемост. Съобразно с
практиката на СЕС, и по-специално на решение от 21.02.2013 г. по С-472/11, съдът намира,
че клаузата на чл. 19.1.1 от Общите условия е неравноправна, тъй като кредиторът в случая
ще получи целия ресурс по кредита заедно с възнаграждение за ползване години наред, без
такова ползване да е налице. Отделно от това следва да се посочи, че длъжникът следва да
бъде уведомен от кредитора в случай на обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
От събраните в производството писмени доказателства се установява, че направеното
от ищеца изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е било узнато от
ответника на 18.09.2020 г.
7
По отношение на претенцията за заплащане на сумата от 554,76 лв. – договорна
лихва за периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г., съдът намира следното:
В индивидуалните клаузи на договора от 01.02.2018 г. стравните са договорили
годишен процент на разходите в размер на 10,87 %. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съобразно с член единствен, ал. 1 от ПМС №
426/2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения,
годишният размер на законната лихва за просрочени задължения е в размер на основния
лихвен процент на БНБ в сила от първи януари, съответно от първи юли на текущата година
плюс десет процентни пункта. За периода на договора от 01.02.2018 г. до 14.01.2021 г., от
която дата е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, основният лихвен процент на
БНБ е 0,00 на сто. Следователно уговореният в договора годишен процент на разходите от
10,87 % е под предвидения в закона петкратен размер на законната лихва. Ето защо съдът
приема, че договореният общ размер на всички плащания в размер на 15 999,68 лв. не
противоречи на закона, поради което и договореното между страните възнаграждение е в
размер на 4 972,68 лв.
От заключението на вещото лице се установява, че просрочената договорна лихва за
периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г. е в размер на 511,50 лв. при лихвен процент от 8,7
%. С оглед на приетата от съда нищожност на клаузата в посочената част на чл. 8.1 от
договора, съдът приема, че в случая следва да се приложи първоначално договореният
между страните лихвен процент от 8,7 %. Ето защо исковата претенция се явява основателна
и доказана до размера от 511,50 лв., като за разликата над тази сума до първоначално
претендирания размер от 554,76 лв. претенцията следва да бъде отхвърлена.
По отношение на претенцията за заплащане на сумата от 18,42 лв. – санкционна
лихва за периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г., съдът намира следното:
Съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а съгласно ал. 2 от същия
член обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира
претенцията за заплащане на лихва за забава за основателна за периода от 15.05.2020 г. до
13.01.2021 г., съобразно с чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване
на последиците, като за периода от 25.04.2020 г. до 14.05.2020 г. същата е неоснователна и
следва да бъде отхвърлена. На основание чл. 162 от ГПК и при използване на счетоводна
програма съдът определя размера на законната лихва върху главницата от 8 457,59 лв. за
посочения период в размер на 22,54 лв., като изчислява същата за всяка от просрочените
вноски от 25.04.2020 г. до 25.12.2020 г. от деня, следващ деня на забавата до 13.01.2021 г.,
като за вноската с падеж на 25.04.2020 г. за начало на забава е взета датата 15.05.2020 г.
Доколкото се претендира сумата от 18,42 лв., то претенцията следва да бъде уважена за
претендирания размер и отхвърлена за посочения по-горе период.
8
По отношение на претенцията за заплащане на сумата от 120 лв. – еднократна такса
за разходи по изискуем кредит, съдът намира следното:
От представеното извлечение от действаща към момента на сключване на договора
тарифа на банката се установява, че в т. 5 от Приложение № 3, съдържащо такси по кредити
за текущо потребление е предвидена такса в размер на 120 лв., представляваща разходи при
изискуем кредит. Съдът намира, че клаузата на тарифата, с която се начислява такса, без да
са направени разходи, е неравноправна по смисъла на чл. 146 във връзка с чл. 143 от ЗЗП,
тъй като дава възможност на кредитора да начисли такса без да е извършил разходи само
при наличие на забава в плащането. Отделно от това съдът намира, че извършените от
кредитора разходи следва да бъдат доказани, а в конкретния случай по делото не се
представиха доказателства за извършени от ищеца реални разходи по уведомяване на
длъжника, като разходи за отправяне на покани и други, като не се доказа и основанието, на
което са направени, а още по-малко в обстоятелствената част на исковата молба подобни
твърдения не са наведени. Начисляването на такса въз основа на неравноправна клауза съдът
намира за недължима, поради което и претенцията за заплащане на претендираната такса в
размер на 120 лв. следва да бъде отхвърлена.
По отношение на искането за присъждане на направените по делото разноски от
процесуалния представител на ищцовото дружество, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от
ГПК съдът намира същото за основателно съразмерно с уважените искови претенции, като в
тежест на ответника следва да бъдат възложени направените от ищеца разноски в размер на
715,66 лв. от общо направените разноски в размер на 963,14 лв., от които: сумата от 136,14
лв. – платена държавна такса, сумата от 300 лв. – платено възнаграждение за вещо лице,
сумата от 400 лв. – платено възнаграждение за особен представител и сумата от 100 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 77 от ГПК в тежест на ответника следва да бъдат възложени
разноски за вещо лице в размер на 200 лв., платими по сметка на съда.
С оглед на гореизложеното, Софийският районен съд, 155 състав,
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Б. Б. М., с ЕГН **********, от гр. София, ж.к. „Ф..“ №.., ДА ЗАПЛАТИ на
„Б..” ЕАД, с ЕИК .. със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ”М..” №..,
представлявано от изпълнителните директори Д Н Н И и Д Д М на основание чл. 415, ал. 1,
т. 3 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 9 от ЗПК, чл. 33, ал. 1
от ЗПК, сумата от 511,50 лв. /петстотин и единадесет лева и петдесет стотинки/ – договорна
лихва за периода от 25.04.2020 г. до 13.01.2021 г., сумата от 18,42 лв. /осемнадесет лева и
четиридесет и две стотинки/ – санкционна лихва за периода от 15.05.2020 г. до 13.01.2021 г.,
по договор за кредит за текущо потребление от 01.02.2018 г., а на основание чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата от 715,66 лв. /седемстотин и петнадесет лева и шестдесет и шест стотинки/,
9
представляваща направени по делото разноски, като ОТХВЪРЛЯ исковите претенции за
сумата от 120 лв. /сто и двадесет лева/ – разходи при изискуем кредит, за сумата над 511,50
лв. за договорна лихва до първоначално претендирания размер от 554,76 лв. /петстотин
петдесет и четири лева и седемдесет и шест стотинки/, и претенцията за санкционираща
лихва за периода от 25.04.2020 г. до 14.05.2020 г.
ОСЪЖДА Б. Б. М., с ЕГН **********, от гр. София, ж.к. „Ф..“ №.., ДА ЗАПЛАТИ по
сметка на Софийския районен съд, на основание чл. 77 от ГПК, сумата от 200 лв. /двеста
лева/, представляваща възнаграждение за вещо лице.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчване на препис на
страните пред Софийски градски съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10