Р Е
Ш Е Н
И Е
град София, 11.07.2018 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав, в публично заседание на двадесет и първи май две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: НЕВЕНА ЧЕУЗ
при
секретаря Радослава Манолова, като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело
№ 6 376 по описа на 2016 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени искове с правно основание чл. 55 ал.
1 пр. 1 от ЗЗД.
Ищецът В.Г.Ч. твърди, че е в договорни отношения с ответника по силата на договор за ипотечен кредит, сключен на 21.03.2008 г. за закупуване на недвижим имот. Изложени са твърдения, че с оглед на същия банката – ответник му предоставила кредит в размер на 124 942 евро като кредитът бил редовно обслужван и по същия никога не е изпадал в забава. Твърди се в исковата молба, че в договора и общите условия към него се съдържали клаузи, даващи право на банката да променя едностранно уговореният лихвен процент по договора. Такива били разпоредбите на т. 11.1.3 от договора и т.10.5 от общите условия, за които в исковата молба са изложени твърдения, че са нищожни поради противоречие със закона – ЗЗП. Твърди се, че в противоречие с уговорения между страните по договора БЛП, който в продължителен период от време бил на ниски нива банката отказала да съобрази това и не намалила лихвата по договора за кредит. Ищецът отправял предложения до банката и запитвания досежно начина на определяне на БЛП. Предложил и сключване на извънсъдебна спогодба, с която страните да уредят отношенията си като предупредил, че в случай на непостигане на такава ще извърши прихващане с вземанията си за недължимо платени лихви, възлизащи на сумата от 31 431, 35 евро срещу насрещното вземане на банката за главница и лихви от 15 964, 22 евро към 31.03.2016 г. На отправеното предложение банката не реагирала, поради което ищецът извършил прихващане на част от вземането на банката в размер на 8 903, 97 евро срещу неговото изискуемо вземане за надплатени лихви в периода 01.12.2008 г. – 01.03.2011 г. Отправил и изявление за прихващане на остатъка от пасивното вземане на банката в размер на 7 147, 94 евро, представляващо главница и лихва за периода 01.03.2016 г. – 31.03.2016 г. срещу насрещното му вземане за надплатени лихви в периода 01.04.2011 г. – 01.03.2016 г. в размер на 22 527, 38 евро. Твърди се, че на 31.03.2016 г. ищецът извършил в полза на банката плащане на сумата от 15 964, 22 евро, представляваща неоснователно претендиран остатък от главницата и лихва за последния лихвен период с ясното съзнание, че същото е недължимо. При тези фактически твърдения е обоснован правен интерес от исковете и ищецът е сезирал съдът с искане да осъди ответника да му заплати сумата от 15 964, 22 евро като платена при начална липса на основание чрез банков превод, извършен на 30.03.2016 г., съединен при условията на евентуалност и в случай, че се уважи главния иск, за заплащане на сумата от 15 467, 13 евро – платени при начална липса на основание лихви по договора за кредит в периода 01.05.2011 г. – 01.03.2016 г., съединен при условията на евентуалност с иск за сумата от 21 930 евро – недължимо платени лихви в периода 01.06.2011 г. – 30.03.2016 г. Претендира се и законна лихва върху сумите, както и сторените по делото разноски. Ответникът „У.Б.” АД, редовно уведомен, оспорва исковете по подробни съображения, изложени в писмен отговор вкл. възражение за изтекла погасителна давност. Депозирана е допълнителна искова молба респ. допълнителен отговор. Искове се поддържат в открито съдебно заседание от адв. С.С.. Депозирани са и писмени бележки. Възраженията на ответника се поддържат в открито съдебно заседание от адв. М.Я.. Претендират се разноски.
Съдът
като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните,
съобразно приетият доклад по делото, намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от
представения по делото договор за банков кредит
№ 130 на 21.03.2008 г. В.Г.Ч. и „У.Б.” АД са постигнали съгласие да сключат договор, по
силата на който банката, като кредитодател, е предоставил на В.Ч., като
кредитополучател, кредит в размер на 124 942 евро с цел закупуване право
на строеж на недвижим имот и за извършване на СМР в него, обезпечен чрез
договорна ипотека в полза на банката върху имота, чието закупуване се кредитира
срещу насрещното задължение сумата да й бъде върната на месечни вноски,
включващи главница и лихва, чийто размер е определен в погасителния план към
договора в срок до 21.03.2043 г. Постигнато е съгласие кредитът да бъде усвоен
на пет транша, съобразно т.9.2 от договора.
Страните са се съгласили кредитополучателят да дължи
на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент /БЛП/ плюс договорна надбавка от 2,18% /т.4
от договора/.
Съобразно т.11.1.3 от общите условия при кредити с
издължаване на анюитетни вноски ГЛП се фиксира за съответния лихвен период,
съобразно т. 4.1 от договора освен ако пазарните условия водят до необходимост
от увеличаването му най-малко с 1 пункт.
Представена е писмена кореспонденция между страните – писма, жалби, предложение за извънсъдебна спогодба. Представени са три искания за промяна на параметрите по кредита, установяващи предсрочни частични погасявания на кредита. По делото е изслушано и прието заключение на съдебно счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице П.Д.. Събрани са и гласни доказателства, чрез разпит на свидетели. При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Страните по делото не са формирали спор относно факта, че са в договорни правоотношения, а това се установява и от ангажираните по делото писмени доказателства. Не е спорен и фактът, че ответникът е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а съконтрахентът – ищец е потребител, съгласно легалната дефиниция, дадена в § 13 т.1 от ДР на ЗКИ. С оглед на което правната регламентация на договорната им връзка намира своето приложно поле в Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г. т.е. действащ към датата на сключване на процесния договор. В тази връзка с оглед императивният характер на разпоредбите, уреждащи материята досежно наличието респ. липсата на неравноправни клаузи съдът следи за наличието на такива служебно и без да е наведено възражение /решение № 23/07.07.2016 г. по дело 3686/2014 г. на Първо ТО на ВКС /. За да се произнесе по наведените твърдения за неравноправност на клаузата на т. 11.1.3 от договора и т.10.5 от общите условия към него, с които е сезиран настоящият съдебен състав, от които ищецът пряко черпи права, за защита на интересите си следва да се има предвид дефинитивната норма на чл. 143 от ЗЗП, където законодателят е установил характеристиките на неравноправната клауза, а именно това е всяка договорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /т.10 от същата разпоредба/ или му дава право да увеличи цената на услугата без потребителя да има право да се откаже от договора /т.12 от същата разпоредба/. Санкцията при наличие на такава уговорка е установена в нормата на чл.146 от ЗЗП, където законодателят е предписал нищожност на неравноправните клаузи в договорите с изричното изключение - освен ако не са индивидуално договорени. В нормата на чл. 144 от ЗПП са предвидени и други хипотези, изключващи приложното поле на чл. 143 от ЗПП и касаещи клаузи, с които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим се от потребителя или към сделки с финансови инструменти и услуги, чиято цена е свързана с колебанията на борсов курс или индекс. С оглед заявените възражения на ищеца досежно едностранната промяна на БЛП, обуславящ неравноправността на горецитираните клаузи настоящият съдебен състав намира, че в процесния договор за кредит липсват клаузи, в които да са уговорени обективни критерии за промяна на БЛП, въпреки изричното изискване на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ, в който е посочено, че договорът следва да съдържа методиката и условията за определяне на лихвата до края на договора. В договора такава методологията за определяне не БЛП не се съдържа, липсва и препращаща разпоредба в договора към тази методология респ. няма данни при наличие на такава тя да е доведена до знанието на потребителя - ищец. Самият ответник в писмения си отговор е заявил твърдение, че тези условия са „определяеми” т.е. налице е неяснота относно фактори и условия респ. съответна тежест или зависимост на тези фактори и условия, които биха довели до промяна на БЛП. При ангажираните по делото доказателства съдът намира, че нормата на чл. 144, ал.2, т.1 ЗЗП не може да намери приложение. Това е така, защото за попадането й под приложното поле следва доставчика на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и другата страна по договора да има възможност незабавно да го прекрати. Страните са постигнали съгласие банката да известява кредитополучателя за настъпилите промени с оглед клаузата на т.11.1.1 от договора, но липсва предвидена възможност в договора кредитополучателят незабавно да го прекрати. Съдът не споделя възражението на ответната страна, че уговорените клаузи са с оглед промяната на условията на кредитния пазар. На първо място подобен критерий за равнопоставеност, който по естеството си обслужва само единият субект по правоотношението, не е предвиден в ЗЗП, а и същият по естеството си цели ограничаване на риска за банката, прехвърляйки част от него върху потребителя без насрещно предвидена възможност и с оглед промяна на тези условия същият да може да прекрати договора. С други думи липсва договорна реципрочност между страните, което като естествен резултат води до извод за неравноправно положение на съконтрахентите в договорната им обвързаност. С оглед на горното настоящият съдебен състав обосновава извод, че тези клаузи от договора за банков кредит между страните изпълняват хипотезата на нормата на чл.143,т.10 от ЗЗП като дават право на банката да променя едностранно условията на договора за банков кредит на основания, които не са предвидени в договора.
С оглед на горните съображения и по аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП, за да изключи нищожността им, ответникът следва да докаже, че те са индивидуално уговорени. Ответникът твърди, че съдържанието на договора е резултат от проведени преговори между страните по него за всеки от основните му елементи, както и че клаузите не са неравноправни, защото между страните има индивидуално преговаряне по условията на договора. Страните не спорят, че между тях са проведени преговори. За това дават показания и разпитаните по делото свидетели. Настоящият съдебен състав намира обаче, че от това не следва извод за индивидуалното уговаряне всички клаузи, а само на тези касаещи основните права и задължения на страните, което не променя характеристиката на сключения договор като типов такъв. Това са договори, при които отнапред са предвидени отделните клаузи от една от страните по него, а индивидуално се уговаря единствено същественото съдържание на договора, за да може той да породи правно действие. Останалите типови клаузи, влизат в сила за страните и регулират отношения между тях като общи условия т.е. не може да се обоснове извод, че са определени индивидуално в процесния договор. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че процесните по делото две клаузи от договора и ОУ към него са нищожни и като такива не са проявили правни последици. Вземането за връщане на дадено при изначална липса на основание за получаването му се поражда при следните предпоставки: даване и получаване на нещо, при липса на основание за получаването, респ. даването. Следователно в тежест на ищеца е да докаже даването, респ. получаването, а в тежест на ответника е да докаже основанието за това.
По заявения главен иск ищецът твърди, че е заплатил чрез банков
превод сумата от 15 964, 22 евро при начална липса на основание като
„повторно погасяване” с оглед наведените в исковата молба твърдения за
надплатени договорни лихви по повод установените нищожни клаузи и извършено
извънсъдебно прихващане с тях. За настъпване на
ефекта на извънсъдебна компенсация е необходимо установяване на няколко
предпоставки в съотношение на кумулативност и визирани от законодателя в
нормата на чл. 103 ал.1 от ЗЗД – съществуване на действителни насрещни вземания
на страните, вземанията да са парични или с предмет еднородни или заместими
вещи, наличие на ликвидно и изискуемо активно вземане на кредитора,
изпълняемост на пасивното вземане. За настъпване на ефекта на прихващането
освен за наличието на предпоставките от фактическия състав следва да се държи
сметка и за факта на достигане на изявлението за прихващане до адресата –
насрещна страна. При ангажираните по делото доказателства от страните
настоящият съдебен състав намира, че не е установено по делото активното
вземане /това на ищеца/ да е ликвидно т.е. да е безспорно по основание и
установено по размер. При съвкупна преценка на доказателствата по делото, от
извънпроцесуалното поведение на ответника и това, поддържано в хода на
съдебното производство извод за безспорност на вземането не се установява.
Последователно в писмените си отговори респ. в хода на процеса ответникът е
оспорвал съществуването на активното вземане, поради което изявлението за
извънсъдебна компенсация не е произвела целения от ищеца и посочен в нормата на
чл. 104 ал.2 от ЗЗД материалноправен ефект.
Съобразно заключението на ССчЕ /стр.155 в делото – т.7 от заключението/ към датата на процесния банков превод, за който са изложени твърдения, че е платен при начална липса на основание, дължимата сума за главница възлиза на 15 964, 22 евро. Сумата по превода, сторен от ищеца е идентична като аритметично изражение, поради което с превода е погасена чрез плащане дължима главница по договора за кредит, а не се касае за плащане при начална липса на основание, поради „повторно плащане”. По тези съображения заявеният главен иск като неоснователен подлежи на отхвърляне. С оглед несбъдване на заявеното вътрешнопроцесуално условие, съобразно допуснатото изменение на исковете с протоколно определение от 27.11.2017 г. по депозираната молба на ищеца /стр. 95 и сл./ настоящият съдебен състав намира, че не дължи произнасяне по заявения и именуван от ищеца „първи евентуален иск” за сумата от 15 467, 13 евро, а следва да разгледа втория такъв с оглед сбъдване на вътрешното процесуалното условие.Предмет на същия е реституция на парични средства, за които в исковата молба се твърди, че са недължими като надплатени с оглед на обстоятелството, че банката не е съблюдавала изчислението на БЛП, съобразно уговорката, постигната от страните в т.4 от договора. В цитираната точка от договора страните са постигнали съгласие годишният лихвен процент по договора да се формира от базовия лихвен процент по т.10.3 и т.10.4 от ОУ, определен съгласно т.11.1.1 при подписване на договора – едномесечен ЮРИБОР и надбавка /2,18%/. Съобразно т.10.3.2 от ОУ за кредити в евро, като процесния/ базисният лихвен процент е едномесечният ЮРИБОР – равен на индекса, закръглен до третия десетичен знак, публикуван на страница „ЮРИБОР”, който съобразно т. 10.4 от ОУ базисен лихвен процент е приложим при ипотечните кредити, какъвто е настоящият, процесен по делото. Съобразно постигната уговорка за начина на изчисление на годишния лихвен процент по договора вещото лице по ССчЕ е обосновало извод, че размерът на дължимата от кредитополучателя договорна лихва за периода 01.04.2011 г. – 01.03.2016 г. възлиза на сумата от 13 998, 81 евро /т. 6, стр. 155/. Вещото лице е посочило в заключението си, че за същия период ищецът е платил като договорна лихва сума в размер на 36 525, 19 евро като е посочено, че плащането е с оглед увеличен от банката годишен лихвен процент чрез включване на премия в структурата на БЛП като по този начин е надплатил сумата от 22 526, 38 евро. Липсва основание, уговорено от страните по договора за промяна на годишния лихвен процент в начина на неговото изчисление чрез включване на нов и допълнителен компонент /премия/, с което същият да се увеличи. Такова не може да бъде извлечено и по тълкувателен път при прилагане на критериите, залегнали в нормата на чл. 20 от ЗЗД. Съвсем отделен и без правно значение за крайния изход на спора е въпросът, че изобщо не са ясни начинът и методиката за определяне на размера на този допълнителен и непредвиден по договора компонент, довел до значително увеличаване тежестта на задължението на другата страна без наличие на реципрочност по договора – за процесния период е въведена премия от 4%, съобразно ССчЕ. Едностранното решение на управителния орган на страна по договора без постигане на съгласие за тази промяна от страна на съконтрахента по него не обвързва насрещната страна. Платеното при начална липса на основание подлежи на връщане с оглед нормата на чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД. Същото е заплатено с оглед едностранната промяна на ГЛП чрез включване на допълнителен, недоговорен между страните компонент /т.нар „премия”/ нищожна по естеството си, предприета от ответника, поради което сумата е платена без основание и подлежи на връщане. При проведено насрещно доказване ответникът е противопоставил възражение за изтекла погасителна давност. Вземанията за неоснователно обогатяване се погасяват с общата петгодишна давност. С оглед началната дата на процесния период, съпоставен с датата на депозиране на исковата молба в съда вземанията на ищеца са погасени по давност за периода 01.04.2011 г. – 24.05.2011 г. С оглед изготвената ССчЕ вземанията на ищеца за този период възлизат на сумата от 665, 43 евро /таблица 2, стр. 144/ т.е. искът следва да се уважи за сумата от 21 860, 95 евро и се отхвърли за горницата до пълния предявен размер от 21 930 евро.
При този изход на делото на спора право на разноски имат и двете страни по спора. С оглед фактическата и правна сложност на делото, извършените по него процесуални действия, цената на заявените искове и при съблюдаване на размерите, посочени в Наредба 1/2004 г. настоящият съдебен състав намира заявените насрещни възражения на страните по реда на чл. 78 ал.5 от ГПК за неоснователни. Припадащата се част от разноските на ищеца с оглед уважената част от исковете възлиза на сумата от 2929, 50 лв., които се следват на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, а на основание чл. 78 ал.3 от ГПК на ответника се следват разноски в размер на 1920 лв. Водим от горното, съдът Р Е Ш И: ОТХВЪРЛЯ предявеният от В.Г.Ч., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. С.С. иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД срещу „У.Б.” АД, ЕИК********, със съдебен адрес:*** – адв. М.Я. за заплащане на сумата от 15 964, 22 евро като платена при начална липса на основание чрез банков превод, извършен на 30.03.2016 г. като неоснователен.
ОСЪЖДА „У.Б.” АД, ЕИК********, със съдебен адрес:*** – адв. М.Я. да заплати на В.Г.Ч., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. С.С. на основание чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 21 860, 95 евро -недължимо платени лихви в периода 01.06.2011 г. – 30.03.2016 г. по договор за банков кредит № 130/21.03.2008 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.05.2016 г. до окончателното изплащане на задължението като отхвърли искът за горницата до пълния предявен размер от 21 930 евро като неоснователен, както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 2 929, 50 лв. – разноски.
ОСЪЖДА В.Г.Ч., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. С.С. на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на „У.Б.” АД, ЕИК********, със съдебен адрес:*** – адв. М.Я. сумата от 1 920 лв. – разноски. РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок от връчването на съобщението до страните. СЪДИЯ: