Р Е Ш Е Н И Е №
260586
26.04.2021г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 25.03.2021г.
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Бояна Дамбулева
като разгледа докладваното от съдия
Георгиева в.гр.дело № 481 по описа за 2021г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
Образувано е по въззивна
жалба от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., ****, чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България,
чрез юрк.Н.М. срещу Решение № 261617/10.12.2020 г. по гр.д.№ 21232/2020 г. на
ПРС, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове
да се признае за установено ,
че М.А.Щ., ЕГН ********** дължи сумата
от 910,15 лева – главница по договор за револвиращ кредит за издаване и
ползване на кредитна карта № ****, сумата от 5,44 лева – възнаградителна лихва
за периода 01.09.2018 г. – 07.02.2019 г., сумата от 54,83 лева – мораторна
лихва за периода 07.02.2019 г. – 11.09.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 26.09.2019 г. до окончателното изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължени по ч.гр.дело № 15289/2019
г. по описа на Районен съд – Пловдив.
Въззивната жалба е подадена
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в предвидения в закона преклузивен
двуседмичен срок, от легитимирана страна и отговаря на изискванията на чл.260,
ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.7 ГПК.
В жалбата са изложени доводи
за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Моли за отмяна на
първоинстанционното решение и уважаване
на предявените искове.
В законоустановения срок по
чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, чрез
особения представител адв.Ц., в който мотивира становище за неоснователност на
жалбата. Моли решението да бъде потвърдено.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок,
от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни
предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и
правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са
допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК и оплакванията в жалбата, въззивният съд намира, че решението е правилно.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно съединени искове по чл. 422 от ГПК за признаване за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от
910,15 лева – главница по договор за револвиращ кредит за издаване и ползване
на кредитна карта № ****, сумата от 5,44 лева – възнаградителна лихва за
периода 01.09.2018 г. – 07.02.2019 г., сумата от 54,83 лева – мораторна лихва
за периода 07.02.2019 г. – 11.09.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 26.09.2019 г. до окончателното изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължени по ч.гр.дело № 15289/2019
г. по описа на Районен съд – Пловдив.
В обстоятелствената част на исковата
си молба ищецът твърди, че при сключване на договор за кредит за покупка на
стоки или услуги с номер **** ответникът дал съгласието си, освен за
посочения усвоен кредит, да му бъде отпуснат револвиращ потребителски кредит
под формата на кредитна карта MasterCard. На 04.05.2018г.
активирал предоставената му кредитна карта № **** с максимален кредитен лимит 1000 лева.Същият представлявал револвиращ
потребителски кредит, който кредитополучателят усвоявал посредством всякакви
транзакции – теглене в брой от банкомати АТМ, плащания, чрез терминални
устройства и др., осъществени чрез издадената му кредитна карта.Върху усвоената
сума се начислявала годишна лихва и такси за обслужване за използвания период
съгласно определения годишен лихвен процент. Съгласно чл. 1 и чл. 14 от
Приложението за отпускане на револвиращ потребителски кредит, за
кредитополучателя възниквало задължение да заплаща минимална месечна
погасителна вноска, представляваща променлива величина съобразно усвоената сума
до пълното погасяване на задължението.Твърди се, че ответникът е преустановил
редовното обслужване на кредитната карта на 01.09.2018 г., когато било
последното плащане по нея, като балансът по същата бил минус 915,59 лева,
поради което използването й било блокирано от кредитора.Въпреки многократните
опити за контакт с длъжника и отправените покани за погасяване на натрупаното
задължение доброволно, продължавало виновното неизпълнение, което пораждало
интереса на ищеца от предявяване на иска.Към датата на подаване на заявлението
общият размер на задължението бил 910,15 лева главница, както и договорна лихва
от 5,44 лв. за периода 01.09.2018 г.- 07.02.2019 г. / датата на изплащане на
покана за доброволно изпълнение/. Въз основа на подаденото заявление по чл. 410
от ГПК било образувано ч. гр. д. № 15289/2019г. на ПРС и издадена заповед за
изпълнение, срещу която било подадено възражение от длъжника, а на заявителя
били дадени указания за предявяване на иск за установяване съществуването на
вземането в едномесечен срок.
Ответникът , чрез назначен особен представител
адв.Б.Ц. първоначално е признал исковете. Впоследствие, с оглед четения доклад
по делото и дадени указания по ред ана чл.146, ал.2 ГПК към ищеца, е взел
становище за неоснователност на исковете.
Първоинстанционният съд е приел в решението
си недоказаност наличието на сключен договор за предоставяне на заем чрез
кредитна карта между страните, реалното получаване на картата, както и усвояването
на заемната сума.
Решението е правилно.
Първоинстанционният съд е приел в решението
си, че по делото не е установено заплащането на заемната сума, респ. че същата
е реално усвоена от ответника.Поради това и с оглед реалния характер на
договора за заем решаващият съд е направил извод за недоказаност наличието на
сключен договор за предоставяне на заем чрез кредитна карта между страните,
съдържащ описаните в исковата молба и допълнението към нея параметри.
Представен е по делото договор между
страните от 18.04.2018г. , подписан от ответника / авторството по отношение на
тази страна не е оспорено/ за отпускане
на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта,
съгласно който на въззиваемия е бил отпуснат револвиращ кредит в размер на 1000
лева. Съгласно т. 2 от договора кредиторът издава на кредитополучателя кредитна
карта Мастъркард. Описани са условията за ползване на картата, както и за
погасяване на задълженията по нея. От съдържанието на договора не се установява
изявление на страните, в частност на кредитополучателя, че кредитната карта му
е предаден, нито е описан начин или срок, в който да се извърши това.
До кредитополучателя е изпратено
писмо с обратна разписка /препис от която е приложен на л. 27 от материалите по
делото/, отразяваща получаването на документи лично от него на 03.05.2018г.
Представена е покана за доброволно
изпълнение на задълженията по кредитната карта, адресирана до
кредитополучателя, без данни да е изпратена, съответно връчена на адресата .
След анализ на така събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобразявайки
доводите на страните, въззивният съд намира за правилен извода на районния съд
относно липсата на доказателства за получаване на издадената кредитна карта от
ответника, респ. за усвояване на кредитната сума. В случая липсват конкретни
доказателства, че картата е предадена на картодържателя, като приложената
обратна разписка, удостоверяваща получаването на документи от ответника, не
може да обоснове безспорен извод в тази насока. Освен това липсват каквито и да
са доказателства, че с картата са теглени пари в брой или са извършвани
плащания, т.е., че кредитът е усвоен. Настоящият състав напълно споделя
изложените в първоинстанционното решение съображения относно това, че договорът за заем се счита за
сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от постигане на
съгласието на страните, доколкото договорът за заем е реален договор, а по
делото не се установява заплащане на заемната сума, поради което и препраща към
тях на осн.чл.272 ГПК.
В настоящото производство пред
въззивния съд жалбоподателят поиска събиране на доказателства относно
усвояването на заемната сума, които искане е оставено без уважение поради липса
на основание по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК. Първоинстанционният съд е изготвил
доклад по делото, като в изпълнение на задължението си по чл.146, ал.2 ГПК е
дал указания на ищеца , че не сочи доказателства за горните обсотятелства от
правно значение за спора и е отложил
делото с оглед осигуряване възможност на страната да ангажира такива. Въпреки
това доказателства в тази насока не са събрани. При това положение за страната
е прекрудирана възможността за ангажиране на такива във въззивното
производство. В резултат, сочените обстоятелства остават недоказани, което
обуславя неоснователност на исковите претенции.
Предвид гореизложеното и настоящият
състав на съда приема за недоказано възникването на задължение за връщане
претендираните суми от въззиваемия като картодържател. Поради това въззивната
жалба се явява неоснователна и следва да се остави без уважение, а
първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да бъде
потвърдено.
Мотивиран от изложеното,
Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261617/10.12.2020г.,
постановено по гр. д. № 21232 по описа за 2019г. на Пловдивски районен съд, V
гр. състав.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване /чл. 280, ал. 2 от ГПК/.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: