Р Е Ш
Е Н И Е
№ 24.09.2019
г. гр.Търговище
Търговищкият окръжен съд гражданска колегия
На деветнадесети септември 2019 година
В публично съдебно заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен
Стойчев
ЧЛЕНОВЕ: Татяна Даскалова
Бисера Максимова
Секретар Жоржета Христова
като разгледа докладваното от Б.Максимова
в. гр. д. № 245 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С
Решение № 361 от 13.06.2019 година, постановено по гр. д. 2262/2018 година по
описа на ТРС, съдът е отхвърлил
предявените от „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя Петър Стойчев
Стоев, против Б.Г.Ю. с ЕГН ********** ***, установителни искове за съществуване
на вземания за сумата от 1913, 07 лв.,
представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит №
0000457/18.01.2017 г., сключен между длъжника и „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД с ЕИК
*********, Договор за допълнителни услуги от 18.01.2017 г. и Договор за
поръчителство от 18.01.2017 г., ведно със законната лихва, считано от
03.09.2018 год., до окончателното изплащане на задължението, договорна лихва в
размер на 204,07 лв. за периода от
18.01.2017 г. до 04.10.2017 г., както и обезщетение за забава в размер на 27,89 лв. за периода от 21.02.2017 г.
до 04.10.2017 г., платени на кредитора от настоящия заявител в качеството му на
поръчител на длъжника, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 916/17.09.2018 година, постановена по ч.гр.д. № 1575/2018 г. по описа на
РСТ, като неоснователни, на осн. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК във
вр. с чл. 79, във вр. с чл.74 от ЗЗД, чл. 240, ал.2 от ЗЗД.
Постъпила е въззивна жалба от
„ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:*** партер, представлявано от управителя Петър Стойчев Стоев.
Във въззивната жалба се излагат следните основни съображения:
Относно приетата нищожност на процесния Договор за потребителски кредит
№00000457/18.01.2017 (ДПК) се излагат съображения, че ответникът в срока по
чл.131 от ГПК не е подал отговора на исковата молба, не е изложил възражения,
не е взел становище по исковете и не е представил доказателства. Предвид това
обстоятелство, налице е императивна преклузия по чл.133 на ГПК за навеждане на
възражения и изразяване на становища по ИМ. Съдът, видно от собствените му
мотиви, не разглежда изложените основания за нищожността на ДПК по собствена
инициатива (служебно начало), а се позовава на възраженията на ответника,
разглежда ги и ги уважава, без същите обаче да са изложени в ограничителният
съдебен срок.
На следващо място, въззивникът твърди, че първоинстанционният съд е
приел, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради следните
основания: 1) Че липсва погасителен план, при което ДПК не съдържа информация
(по чл.11, ал., т.11 ЗПК) за условията за издължаване на кредита и
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, доколкото липсва в погасителния план информация на съотношението между
главница и лихва в погасителната вноска, т.е. не е посочено от какво се формира
вноската ; 2) Че не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК (стр.4
в средата) от решението) - не били посочени взетите предвид от кредитора
допускания, използвани при изчисление на ГПР по определения в Приложение №1 от
ЗПК начин, което сочи, че не е указана методиката за формиране на ГПР; 3) В
посоченият в ДПК процент на ГПР не е включено възнаграждението на поръчителя
като допълнителен разход, включен в общите разходи по кредита, което е следвало
да се направи съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК; 4) Определеният размер на
възнаграждението на поръчителя противоречи на добрите нрави, тъй като създавало
необосновано висока тежест за кредитополучателя, както и че изискванията за
обезпечения в ДПК (чл.З) също противоречат на добрите нрави.
В тази връзка въззивникът прилага погасителен план, неразделна част от
договора. Счита, че съдът неправилно е изтълкувал и приложил чл.11, ал.1, т.11
от ЗПК спрямо процесния ДПК. Видно от представения по делото погасителен план,
същият съдържа точно и вярно така посочената в закона изискуема информация.
Изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК в погасителният план да се съдържа
информация за „...последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми....“ е приложимо само ако съответният договор е
сключен при условие, че тези „различни неизплатени суми“ са „...дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването...“, Процесният договор,
обаче, не е сключен с условие да се прилагат различни лихвени проценти при
погасяването, а е с фиксиран лихвен процент за целия период на погасяването;
следователно в погасителният план не следва да се отразява информацията за
„...последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми.... “.
Според въззивника, съдът не е анализирал съдържанието на договора, за да
установи, че същият е с фиксиран лихвен процент за периода на погасяване,
поради което НЕ попада в приложното поле на предл.последно на чл.11, ал.1, т.11
от ДПК, предвид което необосновано е приел, че погасителният план все пак
трябва да съдържа тази информация (за последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми).
Що се отнася до изискването за посочване на разбивка на вноската на
главница и лихва, според въззивника, такава разбивка не следва да се съдържа в
първоначалният погасителен план - неразделна част от договора, а
Излагат се съображения и относно изискването за посочване в ДПК на
взетите от кредитора „допускания“ при изчисляване на ГПР като се твърди, че
процесният ДПК не попада в случаите по т.З, б.“а“-„м“ на Приложение №1, като
при определяне на ГПР на осн.чл.19, ал.1-2 ЗПК кредиторът е използвал само
общите положения по т.2 от Приложение №1 при прилагане на формулата за
изчисление на ГПР по т.1.
Отделно се излагат съображения, че в чл.4 от Договора за потребителски
услуги изрично е уговорено, че ползването на допълнителни услуги НЕ Е
задължителна предпоставка за получаване на кредита. Също така, съгласно чл. 3
от Договора за потребителски кредит, ползването на дружество-поръчител е
обусловено само и единствено, доколкото кредитополучателя не предостави други
форми на обезпечение. В чл. 3 „Обезпечения/гаранции“ от процесния ДПК е
предвидена изискването за предоставяне от кредитополучателя в рамките на 48
часа на двама поръчител с месечни доходи над 1500 лв, или банкова гаранция,
като в противен случай КРЕДИТОРЪТ има ПРАВО да сключи от името и за сметка на
кредитополучателя договор за поръчителство с възнаграждение за поръчителя в
размер на 1284 лв. Съдът не е развил мотиви защо приема, че е невъзможно тези
обезпечения да се предоставят за 48 часа. Отделно от това се твърди, че
процесният договор за поръчителство е сключен ЛИЧНО от длъжника; следователно,
условията и хипотезите по чл. 3 от ДПК изобщо не са се реализирали и клаузата
не е приложена. Длъжникът лично (а не кредитодателят от негово име) и в рамките
на чл.9 от ЗЗД е договорил и приел условията на договора за поръчителство. При
това положение определянето на възнаграждението на поръчителя е станало в
рамките на самостоятелно договорени и приети от длъжника условия, извън ДПК.
Съответно, тъй като не съществува нормативно ограничение или изобщо регулация
относно договора за поръчителство (същият е ненаименован несъвършен двустранен
договор), страните свободно договорят наличието (или липсата) на възмездност,
както и обема на престациите, в т.ч. и размерът на възнаграждението на
поръчителя.
Въззивникът твърди, че аргумент на съда за отхвърляне на исковете е и че
ищецът не бил посочил защо е погасил предсрочно задължението, нито бил посочил
защо не е уведомил длъжника за това. Според въззивника задължение за
уведомяване по чл.143 от ЗЗД не води до липса на основание за плащане от
поръчителя, нито за неоснователност на претенцията му към длъжника.
Неуведомяването води единствено до последицата от правото на длъжника да
противопоставя плащания към кредитора (липсват такива) и да отправя основателни
и доказани възражения, които би могъл да отправи към кредитора.
Въззивникът излага допълнителни
съображения, че дори да се приеме, че процесният договор правилно е обявен от
съда за недействителен на основание чл.22 във вр.с чл.11, ал.1 от ЗПК, то
неправилно съдът е отхвърлил иска за претендираната част от главницата, т.е.от
чистата стойност на кредита.
Относно аргументът на съда за неоснователност на исковете поради
отпадане на договора за поръчителство въззивникът излага следните
аргументи:
1. На първо място въззивникът
счита, че видно от текста на договора за поръчителство, същият е тристранен и
кредиторът се съгласява настоящият ищец-поръчител да изцяло встъпи в
задълженията на ответника, заедно с него. Следователно, солидарната отговорност
е по реда на чл.101 от ЗЗД и е на самостоятелно - а не на акцесорно -
основание.
2. На следващо място, дори да
се приеме, че е приложим чл.138, ал.2 ЗЗД и поръчителството е за несъществуващо
задължение, то ищецът в настоящият случай е изпълнил „чуждо задължение“ по см. на
чл.74 от ЗЗД относно размера на главницата по ДПК („чистата стойност на
кредита“ - съгласно чл.23 ЗПК). Поръчителят е имал правен интерес да изпълни,
предвид застрашаване на имуществените му права от бездействието на длъжника.
Предвид това и на основание чл.23 от ДПК във връзка с чл.74 от ЗЗД, ищецът е
изпълнил чуждото задължение за заплащане на кредитодателя на чистата стойност
на кредита (главницата), което води до основателност поне на иска за същата.
С оглед на гореизложеното въззивникът моли съда да отмени изцяло
обжалваното Решение №361/13.06.2019 г. по гр.д.№2262/2019 на PC-Търговище,
респ. в ЧАСТТА, е която е отхвърлен като неоснователен искът за признаване за
установено да дължимостта на остатъчната главница по договора за потребителски
кредит, като вместо това постанови решение, е което да уважи предявените
искове, ведно с разноските пред двете инстанции.
Постъпил е отговор на въззивната
жалба от ответника - Б.Г.Ю. чрез адв. П.Ч.,*** особен процесуален
представител, съдебен адрес:***, в който се излага следното:
Твърди се, че даденият отговор по исковата молба не е просрочен. От
приложените по делото доказателства е видно, че с Определение от 18.03.2019 г.
адвокат Ч. е назначена за особен процесуален представител на ответника, а на
19.03.2019 г. е получила препис от исковата молба и приложенията към нея като й
е даден месечен срок за отговор. На 17.04.2019 г., два дни преди да изтече
срокът за отговор, е входиран отговор на исковата молба, в който са изложени
възраженията по предявените искове, като същите са оспорени изцяло.
Отделно се излагат съображения, че в процесния договор никъде не е е
посочена валутата на кредита, нито за размера на кредита, нито за размера на
погасителната вноска, нито за размера на общата сума за погасяване. Не е ясно
дали кредитът се отпуска в лева, в евро или в някаква друга валута. В договора
за кредит не е отразена действителната „обща сума, дължима от
потребителя". Вярно е, че в графата „детайли на кредита" фигурира
„обща сума за погасяване", но тя отчита само общият размер на кредита, но
не и общите разходи за потребителя, в които се включва и възнаграждение за
поръчителя, което е „допълнителна услуга" и е пряко свързана с кредита. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран - 39,96%. Липсва
обаче уговорка за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният процент-дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница. Т. е. не става ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето - върху цялата дължима главница или е съобразно поетапното
й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и
защо възлиза на претендирания размер. В договора за кредит не е посочена
падежна дата на месечните вноски, с изключение на първата погасителна вноска,
която е била дължима на 04.11.2017 год.
Според въззиваемата страна следва да се отчете и факта, че въпреки
уговорката в чл. 3 от договора кредитополучателят да осигури обезпечение по
кредита в срок от 48 часа и едва след неговото изтичане и в случай, че
обезпечението не бъде осигурено, кредитодателят да има право да сключи с избран
от него поръчител договор за поръчителство, още същият ден, без да се изчакат
уговорените 48 часа, е сключен договора за поръчителство. Самият договор за
поръчителство е именуван „Договор за допълнителни услуги към Договор за
потребителски кредит № 0000457".
Въззиваемата страна излага съображения, че според чл. 21, ал.1 от ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като е
„спестил" съществена част от „общата сума, дължима от потребителя",
кредиторът заобикаля изискванията на закона за точно посочване на финансовата
тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи
общата сума за погасяване и годишен процент на разходите, са в противоречие с
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, нищожни са и водят до нищожност на договора.Самият
договор за допълнителни услуги също е недействителен, поради наличието на
неравноправна клауза - точка 7 от раздел II на договора, задължаваща
кредитополучателя незабавно и предсрочно да заплати всички дължими по договора
за поръчителство суми, независимо дали се е отказал от сключването на договора
за кредит или пък го е погасил предсрочно. В договора няма и договорена дата и
срок на плащане на вноската по договора, нито в общите условия на договора,
нито в т. 6, раздел II.
На следващо място, въззиваемата страна излага съображения относно
направеното от нея възражение във връзка с чл. 143 от ЗЗД. Видно от приложеният
по делото Договор за гаранционна сделка /поръчителство/ поръчителят не се е
задължил при условията на чл.101 от ЗЗД, а при условията на чл. 138 от ЗЗД,
като е поел задължение да „поръчителства", а не е встъпил като
„съдлъжник" по него, наред с главния длъжник. По съществото си уговорките
в договора са характерни за договор за поръчителство, а не за встъпване в дълг.
Наличието на солидарно задължение е характерно и за двата договора, но това не
значи, че може по волята на някоя от страните да се променя първоначалната
воля, изразена при сключването на договора за поръчителство.
С оглед така изложените основни съображения въззиваемата страна моли
съда да потвърди обжалваното съдебно решение.
Доказателствени искания не са направени.
В съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат представител.
Съдът, след като констатира, че въззивната жалба е подадена срок и е ДОПУСТИМА, провери изложените в нея оплаквания,
обсъди представените доказателства и
констатира следното:
По фактите:
Видно от Договор за потребителски кредит № 0000457/18.01.2017
г., сключен между длъжника-ответник и „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД с ЕИК 20349590,
ответникът е получил от посочения кредитор заем в размер на 1000 лв. с размер на месечна
погасителна вноска от 102,45 лв., със срок от 12 месеца. Първата вноска по
кредита е на 18.02.2012 г., а последната на 18.01.2018 г. Годишният лихвен
процент е фиксиран на 39,96%, обща сума за погасяване в размер на 1 229,45 лв. и ГПР 48,21%, както и еднократна такса за
експресно одобряване на документи при усвояване в размер на 5% върху
главницата. При подписване на договора, сумата е усвоена, като е приложена и
разписка от ответника за получените от него 1 000 лв. на 18.01.2017 г. В чл. 3
е уговорено, че заемателят се задължава в срок от 48 часа, считано от датата на
сключване на договора, да предостави едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица-поръчители, всеки от които да
отговаря на редица изисквания-да има сключен безсрочен трудов договор с
минимално месечно БТВ от 1 500лв., или неотменима и безусловна банкова гаранция
от одобрена от кредитодателя банка. При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в посочения
срок длъжникът се съгласява и упълномощава кредитора да сключи от негово име и
за негова сметка, вкл. и при условията на чл. 38 от ЗЗД договор за
поръчителство с одобрено от последния дружество-поръчител. Уговорено е
възнаграждение на поръчителя в размер на 1 284 лв., което следва да се плати от
кредитополучателя на равни месечни вноски. В чл. 4 е уговорено ползване на
допълнителна услуга -
чрез сключване на допълнителен договор, а именно - кредитополучателят да ползва допълнителна услуга - финансиране на възнаграждението
на поръчителя, което длъжникът да плаща разсрочено. В чл. 3, т. 5 е уговорено обезщетение за забава при просрочие в
размер на законната лихва върху забавената сума.
Между ответника и ищеца в настоящото производство на
18.01.2017 година е сключен договор за гаранционна сделка(поръчителство), по
силата на който ищецът се е задължил към кредитора „Фреш кредит“ ЕООД да
отговаря за изпълнението на задълженията на длъжника по договор № 0000457.
Договорът за поръчителство влиза в сила след изтичане на два дни от
подписването и при условие, че длъжникът не предостави другите уговорени
обезпечения на кредитора. В т. 4.2 е уговорено, че отговорността на поръчителя
отпада, когато главното задължение бъде обявено за недействително, а в чл. 6 е уговорено, че поръчителят не носи отговорност пред кредитора за
допълнителните задължения, поети от длъжника след сключването на гаранционния
договор. В чл. 9 е уговорено, че кредиторът може да иска изпълнение от
поръчителя веднага след падежа на задължението на длъжника, а в ал. 2 е
посочено, че поръчителят следва да изпълни задължението в срок(който не е
посочен в договора) от поканата на кредитора към него. В чл. 11 е уговорено
възнаграждението за гаранционната услуга, като е предвидено, че същото може да
бъде платено от кредитора чрез услуга „финансиране на длъжника от кредитора по
силата на договор за допълнителни услуги“, а неплащането на това възнаграждение
не препятства влизането в сила или действието на договора и не освобождава
поръчителя от поетите с договора задължения към кредитора. От извършената
служебна справка в ТР е установено, че ищцовото дружество, което кредиторът е
избрал за поръчител, е собственост на самото дружество-кредитор. От Договор за
допълнителни услуги към Договор за потребителски кредит № 0000457 от 18.01.2017
г. се установява, че кредиторът е предоставил на ответника допълнителни услуги,
изразяващи се във финансиране, разсрочване и заплащане на поръчителя на сумата
от 1284 лв., представляваща възнаграждението за поръчителство по предходния
договор, със срок на изплащане 12 месеца, вноска от 107 лв. и обща сума от 1 284 лв., дължими от длъжника. В договора
не са посочени падежи, на които да се извършва плащането, както и видно от т. 5 и т. 6 от договора също липсва посочване на сроковете, касаещи тези уговорки
относно забава при изплащането, както и относно срока на самия договор. Липсват и доказателства за това кредиторът да е
предоставил на длъжника сумата за възнаграждението на поръчителя, нито такива,
установяващи плащането й на поръчителя. По делото е приложена покана за плащане от 04.10.2017 г., отправена от кредитора „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД до
настоящия ищец, от която е видно че кредиторът е поканил поръчителя в 30-дневен
срок от получаване на поканата да изплати дълга на длъжника, който възлиза на
2145.03 лв. Последният е извършил плащането с платежно нареждане от 05.10.2017 г. Дали поръчителят е уведомил длъжника за извършеното
плащане, доказателства по делото няма представени. Няма представени
доказателства дали длъжникът е погасил част от задължението си по договора за
заем, като в случай че има погасяване, то не е посочено в какъв размер е.
От правна гледна точка съдът
приема следното:
Наведеното от въззивника съображение, че съдът не е следвало да се
произнася по направените от ответника чрез неговия процесуален представител
вэъзражения за нищожност на договора, е неоснователно. От приложените по делото
доказателства е видно, че с Определение от 18.03.2019 г. адвокат П.Ч. е
назначена за особен процесуален представител на ответника, а на 19.03.2019 г. е
получила препис от исковата молба и приложенията към нея като й е даден месечен
срок за отговор. На 17.04.2019 г. е входиран отговор на исковата молба, в който
са изложени възраженията по предявените искове, като същите са оспорени изцяло.
Несъмнено процесният договор за кредит попада под уредбата на ЗПК. Съгласно
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според § 1, т.1 от
ДР на ЗПК, ”общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия, а в т.2 от същата разпоредба е указано, че ”обща
сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит, в него не е
отразена действителната ”обща сума, дължима от потребителя“. Така в графа
”детайли на кредита“ фигурира ”обща сума за погасяване“, но тя отчита само
общия му размер, без да включва общите разходи за потребителя, в това число и
възнаграждение за поръчителя, което е ”допълнителна услуга“, пряко свързана с
кредита, независимо че задължението за кредитополучателя може и да не възникне,
ако успее да представи обезпечението по чл. 3 от договора за кредит. Това, от
своя страна, се отразява и на стойността на годишния процент на разходите,
защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит – чл.19, ал.1 от ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В този смисъл, като не е включил възнаграждението за поръчителя – на
стойност, близка до тази на отпуснатия кредит, в ”общата сума, дължима от
потребителя“, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване
на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от
договора, касаещи общата сума за погасяване и годишния процент на разходите, са
нищожни, т. е. не съществуват по договора. И тъй като не е спазено изискването
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл. 22 от ЗПК.
Съобразно нормата на чл.142 ЗЗД, поръчителят може да противопостави на
кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника; той не губи тия права и
когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение. На осн.
чл.143, ал.2, изр.2 ЗЗД, ако поръчителят е изпълнил задължението, без да
уведоми за това длъжника, последният може да му противопостави възраженията,
които е могъл да направи на кредитора.
Поръчителят може да иска това, което кредиторът недължимо е получил. В настоящия случай поръчителят не е
противопоставил на кредитора възражения за нищожност на клаузи от договора,
каквито е могъл да направи. Нещо повече - получавайки покана за плащане, на
същата дата той е извършил плащане на исковата сума, без да уведоми длъжника.
Но от цитираните по-горе разпоредби следва да се направи извод, че това плащане
не обвързва длъжника – той може на собствено основание да направи възраженията
си по валидността на двата договора както пред кредитора, така и пред платилия
поръчител, в каквато насока са изявленията на особения представител, направени
с отговора на исковата молба. Свободата на договарянето не може да бъде
използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за
сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч.
този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на
общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този
принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия
спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за
сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно
право на избор. Така чрез поставяне на практически неизпълними условия за
обезпечаване на иска чрез поръчителство или банкова гаранция, длъжникът на
практика бива задължен да се ползва от опция за възмездно поръчителство -
сключване на договор за поръчителство със свързано с кредитора лице, за
възнаграждението на което се сключва друг договор за заем, за сума, близка до
тази на договора за кредит. Отделно от
изложеното, в случай, че се касае за предоставяне на допълнителни услуги, то те
следва да бъдат включен в годишния процент на разходите, тъй като това са
възнаграждения по самия договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 19,
ал. 1 от Закона за потребителските кредити, но в случая това не е сторено.
В чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Следователно, в настоящия
случай ответникът не дължи
възнаградителна и наказателна лихви, както и възнаграждение за поръчителя, тъй
като същото се явява ”друг разход по кредита“.
Безспорно поръчителят има правен интерес да изпълни, защото ако
договорът за кредит е действителен, респективно, е възникнало задължение за
обезпечаване на кредита, той е солидарно отговорен с длъжника – чл.141, ал.1 от ЗЗД, т. е. имуществените му права са застрашени от бездействието на последния
да изпълни на падежа. Следователно, ищцовото дружество встъпва в правата на
кредитора, но доколкото договорът за кредит е недействителен, то правното
основание, на което кредиторът следва да
търси дължимата му се чиста главница по кредита съгласно разпоредбата на чл. 23
от ЗПК, или в случая – сумата от 1000 лева главница, е различно от така
заявеното в настоящото производство. Ищецът има право да търси сумата от 1000
лева в ново производство, предявввявайки иск с правно основание в разпоредбата
на чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД, а именно – неоснователно
обогатяване на нищожно основание. В случая не може в полза на ищеца да се
присъди въпросната чиста сума на кредита, тъй като както в заповедното
производство, така и в исковото, не е въведено такова правно основание за
търсене на сумата. Ако съдът осъди длъжника за чистата сума на кредита в
настоящото производство, то той би се произнесъл по непредявен иск и решението
му би било недопустимо в
тази част.
С оглед изложените съображения решението на РСТ е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди изцяло.
Въз основа на изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 361
от 13.06.2019 година, постановено по гр. д. 2262/2018 година по описа на
Търговищкия районен съд, като правилно и законосъобразно.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
На съдия Бисера Максимова
Считам, че в хипотезата, когато съдът
стигне до извода, че договорът за потребителски кредит се явява недействителен
по силата на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, той следва да приложи специалната разпоредба на чл. 23 от ЗПК и да
присъди в полза на кредитора чистата стойност на кредита. Не съм съгласна с
извода на решаващия състав, че в такава хипотеза кредиторът следва да предяви
нов иск срещу длъжника на друго правно основание, за да може да му бъде
присъдена чистата стойност на кредита, а именно – на основание неоснователно
обогатяване.
Разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е специална
по отношение на чл. 55 от ЗЗД и следва да се прилага без да има предявен наред
с главния иск за търсене на главница, лихва и други разходи по кредита от
длъжника, и евентуален иск за връщане на чистата сума по кредита. Още повече,
че мотивите на настоящото решение за недействителност на договора за
потребителски кредит, не обвъзват следващия съдебен състав, който би се
произнесъл по нов иск на кредитора срещу длъжника за търсене на чистата сума по
кредита на основание неосонователно обогатяване.
Ето защо считам, че следваше въззивният съд
да постанови отмяна на Решение № 361 от 13.06.2019 година, постановено по гр.
д. 2262/2018 година по описа на ТРС, с което съдът е отхвърлил предявените от „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
управителя Петър Стойчев Стоев, против Б.Г.Ю. с ЕГН ********** ***,
установителни искове за съществуване на вземания за сумата от 1913, 07 лв.,
представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит №
0000457/18.01.2017 г., сключен между длъжника и „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД с ЕИК
*********, Договор за допълнителни услуги от 18.01.2017 г. и Договор за
поръчителство от 18.01.2017 г., ведно със законната лихва, считано от
03.09.2018 год., до окончателното изплащане на задължението, договорна лихва в
размер на 204,07 лв. за периода от 18.01.2017 г. до 04.10.2017 г., както и
обезщетение за забава в размер на 27,89 лв. за периода от 21.02.2017 г. до
04.10.2017 г., платени на кредитора от настоящия заявител в качеството му на
поръчител на длъжника, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 916/17.09.2018 година, постановена по ч.гр.д. № 1575/2018 г. по описа на
РСТ, като неоснователни, на осн. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК във
вр. с чл. 79, във вр. с чл.74 от ЗЗД, чл. 240, ал.2 от ЗЗД, само В ЧАСТТА МУ, в която е отхвърлен предявения
от „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от управителя Петър Стойчев Стоев, против Б.Г.Ю.
с ЕГН ********** ***, установителен иск за съществуване на вземания за сумата
от 1913,07 лв., представляваща непогасена главница по Договор за потребителски
кредит № 0000457/18.01.2017 г., сключен между длъжника и „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД с
ЕИК *********, Договор за допълнителни услуги от 18.01.2017 г. и Договор за поръчителство
от 18.01.2017 г., и то САМО за сумата от
1000 лева /хиляда/ главница, като в
тази част да постанови, че ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б.Г.Ю. с
ЕГН ********** ***, че дължи на „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя
Петър Стойчев Стоев, сумата от 1000 /хиляда/
лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
0000457/18.01.2017 г., сключен между длъжника и „ФРЕШ КРЕДИТ“ ЕООД с ЕИК
*********, заплатена на последното от „ГАРАНЦИОНЕН ФОНД БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК
********* като поръчител по Договор за поръчителство от 18.01.2017 г., ведно
със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.08.2018 г.
до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед по чл. 410 от ГПК
№ 916/17.09.2018 година, постановена по ч. гр. д. № 1575/2018 г. по описа на
РСТ, на основание 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79,
във вр. с чл.74 от ЗЗД, чл. 240, ал.2 от ЗЗД, и потвърди Решение № 361 от 13.06.2019 година, постановено по гр. д.
2262/2018 година по описа на РСТ в останалите му обжалвани части, със
съответните последици за разноски.
Б.
Максимова: