Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./…...10.2018 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и осми септември през две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при
секретар Капка Микова,
като
разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно
търговско дело № 946 по описа
за 2018 г.,
за да се
произнесе взе предвид следното:
С
решение № 1058, постановено на 14.03.2018 год. по гр.д. № 6359 по описа за 2017
год. ВРС-33 състав е осъдил ЗК ”УНИКА”АД, ЕИК: ********* със седалище
и адрес на управление: град София, р-н Красно село, ул.Юнак №11-13 ДА ЗАПЛАТИ
на Н.П.Л., ЕГН:********** с адрес ***, сумата от 1 250 лв., представляваща частичен
иск от сумата 78 000лв., дължимо застрахователно обезщетение по щета
№16110010201 по застрахователна полица № 16001111361, ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба в съда-16.05.2017год. до
окончателното изплащане на сумата, на осн. чл.405, ал.1
от КЗ, като е осъдил ответната
страна и за разноски.
Недоволен от горното е останал ищецът по
делото, който с твърденията за неправилност поради нарушение на материалния
закон и поради необоснованост обжалва постановеното решение. Настоява се за
неговата отмяна и присъждане на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна не
депозира писмен отговор.
В с.з.
по същество, въззивникът, не изпраща представител.
В с.з.
по същество, въззиваемият, чрез пълномощника си, оспорва подадената въззивна
жалба с писмена молба, изразявайки становище за нейната неоснователност.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания.
КЗ /отм./, в разпоредбите на чл. 189, ал. 4, чл. 190, ал. 2, чл. 206, ал. 3, чл. 207, ал. 2 и чл. 211, визира
основанията, при които застрахователят по имуществена застраховка може да
откаже изплащане на застрахователно обезщетение. Общото между тях е, че правото
на отказ от изплащане на обезщетение е признато във връзка с неизпълнение на
задължения на застрахования, които по силата на закона или по волята на
страните са значителни от гледна точка на интереса на застрахователя, защото
имат отношение към настъпването на застрахователното събитие и/или към вредите
от него. Конкретните проявни форми на основанията за отказ са предмет на
уговаряне в застрахователния договор и в общите условия, в които следва да е
установено и дължимото от застрахования поведение - задълженията, чието
неизпълнение освобождава застрахователя от отговорност за плащане на обезщетение.
Или, както е обобщено в решение № 86 от 18.07.2014 г. на ВКС по т.
д. № 2230/2013 г., II т. о., ТК, за да бъде
отказано плащане на застрахователно обезщетение на основание чл.211, т.2 КЗ от
страна на застрахователя, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/
неизпълнение на задължение по застрахователния договор; 2/ неизпълнението на
задължението да е значително с оглед интереса на застрахователя; 3/ да е
предвидено в закон или в застрахователния договор; 4/ настъпването на
застрахователното събитие да е следствие от неизпълнение на това задължение,
т.е. между неизпълнението на задължението по застрахователния договор, което е
значително с оглед интереса на застрахователя и настъпването на
застрахователното събитие да съществува пряка причинно-следствена връзка.
В конкретния случай, релевираното от ответника твърдение за отказ
за изплащане на застрахователното обезщетение, видно от депозирания от него
писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, е наличието на хипотезата на т.6.5.16,
т.6.5.17 б.“з“ и т.6.8 от ОУ към застрахователната полица.
Първите две цитирани по ОУ основания са посочени в писмения
отговор и са свързани с поведението на застрахования при сключване на
застраховката, по време на неговото действие и след настъпване на риска. Същите
обаче не са конкретизирани от ответника чрез посочване на конкретно
обективирано от ответника поведение, както и време, в което е осъществено то. А
последното е необходимо, тъй като доколкото обаче отказът за плащане на
застрахователно обезщетение е предвиден само като правна възможност, а не
безусловно, всякога трябва да е налице причинна връзка между неизпълнението на
задължението и настъпилото застрахователно събитие, съответно препятстване на
доказването на обстоятелствата, при които е настъпило конкретното неизпълнение
на договорното задължение. Тази причинна връзка следва да е налице и в
случаите, когато неизпълненото задължение, произтича не от закона, а от
договора и същата не може да бъде презумирана по договорен път. Същата следва
да се докаже в процеса, съгласно общите правила за доказване по чл.154 ГПК, от
застрахователя, което в конкретния случай не е сторено.
Както
се посочи и по-горе, независимо от спецификата на основанията, застрахователят
не може да откаже да изпълни задължението си по чл.193, ал.1 във вр. с чл.208,
ал.1 КЗ, ако поведението на застрахования не е рефлектирало неблагоприятно
върху проявлението на риска, върху възможността за ограничаване и
предотвратяване на вредите или върху техния обем. Подобна
привръзка обаче, при общо въведените като неизпълнени задължения, не се твърди,
респективно не се доказва от ответника.
С оглед наведените във въззивната жалба оплаквания може да се
изведе, че твърдението в този смисъл е че застрахованият е представил за
застраховане автомобил с подправен номер на шаси, което обаче е правно и
ирелевантно за разрешаване на настоящия спор. С решение № 173
от 22.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 727/2012 г., II т. о., ТК, е прието, че правно значимо за
отказа е само това поведение на застрахования, което е последващо спрямо
възникването на застрахователното правоотношение и съставлява неизпълнение на
произтичащи от закона, от договора и/или от общите условия изисквания за
действия или бездействия, насочени към предотвратяване на събитието и на
вредите или към ограничаването им. Разяснено е, че поведението на застрахования
преди сключване на застрахователния договор е от значение за други права на
застрахователя, като напр. правото да откаже да сключи договора при наличие на
обстоятелства от съществено значение за поемането и носенето на риска и правата
по чл.189, ал.1 и ал.3 КЗ /отм./ да прекрати или измени договора при узнаване
на такива обстоятелства, които застрахованият е премълчал съзнателно, но не и
към правото на отказ от изплащане на обезщетение.
Следващо основание за отказ за изплащане на застрахователно
обезщетение е т.6.8 от ОУ, а именно когато при сключване на застраховката, МПС
е било обект на престъпление и/или е обявено за издирване от компетентните органи
като противозаконно отнето в или извън страната“, което основание е залегнало и
в представения писмен отказ от застрахователя. Както се посочи по-горе обаче,
доказването на наличието на основание за отказ е в тежест на застрахователя и
същото не е сторено в настоящия случай. Липсват каквито и да са доказателства,
че МПС е било обект на престъпление към датата на сключване на застраховката,
както и че е било за обявено за издирване от компетентните органи. Събраните
пред първа инстанция писмени доказателства не съставляват годни доказателства за горното, поради което и
приемайки недоказания факт за неосъществен следва да се приеме за неналично и
това основание за отказ.
При
гореизложеното, релевираните във въззивната жалба оплаквания относно преценката
от страна на първостепенния съд на събраните писмени доказателства е
неоснователна.
Несъстоятелни
са и съжденията относно нищожността на застрахователния договор доколкото
надлежни твърдения чрез възражение или чрез предявен инцидентен установителен иск
в депозирания писмен отговор не са направени. Същите не могат да се навеждат за
първи път във въззивното производство предвид запретата на чл.266 ГПК. Като
направено за пръв път във въззивната жалба, не подлежи на разглеждане и възражението
за неплатени вноски от застрахователната премия – липсва направено пред първа
инстанция възражението за прихващане със стойността им.
Що се
касае до размера на претенцията, съдът съобрази следното: Застрахователното
обезщетение следва да възстанови всички преки и непосредствени вреди,
възникнали в резултат на събитието. В конкретния случай, обезщетението се
равнява на действителната стойност на вещта към момента на застрахователното
събитие, но не може да надвишава уговорената застрахователна сума. Действителна
стойност, съгласно чл.203, ал.2 КЗ /отм./ е тази, срещу която може да се купи
идентично на застрахованото имущество, т. е. за обезщетяването е релевантна
пазарната стойност на имуществото към посочения по-горе момент /в този смисъл, решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т.
д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, както и решение № 79/02.07.2009 год. по
т. д. № 156/2009 г. на ВКС/. Ако е уговорена по-голяма застрахователна сума от
действителната стойност, то тя се редуцира до съответния размер. Ирелевантно е
твърдението на въззивника, че процесният автомобил е бил закупен за по-малка
стойност – така, както е декларирано от кандидатът за застраховане /ищец/. След
като се касае за обстоятелство, което е съществувало при сключване на договора
и му е било известно, с подписването на полицата застрахователят е изразил
съгласие да осигури застрахователно покритие в договорения размер и съдът
намира за недопустимо в последващ момент да го релевира като основание за отказ
от изпълнение на задължението по чл.208, ал.1 КЗ /отм./ или възражение срещу
неговия размер.
Поради съвпадане на изводите на двете
инстанции, първоинстанционното решение следва да се потвърди.
С оглед изхода от спора и направеното искане, в полза
на въззиваемата страна, се следват сторените пред настоящата инстанция
разноски, възлизащи в размер на 300 лева – адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1058,
постановено на 14.03.2018 год. по гр.д. № 6359 по описа за 2017 год. на ВРС-33
състав.
ОСЪЖДА ЗК ”УНИКА”АД,
ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: град София, р-н Красно село,
ул.Юнак №11-13 ДА ЗАПЛАТИ на Н.П.Л., ЕГН:********** с адрес ***, сумата от 300
лева, представляваща сторени пред настоящата инстанция разноски, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕПИС от решението да се обяви в
регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: