МОТИВИ
КЪМ ПРИСЪДА ПО ВНЧХД № 514/2020г. ПО ОПИСА НА СГС, НО, XІV
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
С присъда от 05.11.2019г. по НЧХД № 17 622/ 2017г. по
описа на СРС, НО, 98 състав е признал
подсъдимия Н.Н.М. за виновен в това,
че:
-в
интервю, дадено от него по телефона на журналиста О.Г.и отразено в бр. 174 от
26.07.2017г. във вестник „България днес“ е разгласил позорни обстоятелства по
отношение на ЧТ И.И.Ц., а именно, че същия е „неадекватен“ - престъпление по
чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 147, ал. 1 от НК, поради което и на
основание чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 147, ал. 1 от НК, вр. чл. 55,
ал. 1, т. 1 от НК му наложил наказание
„глоба” в размер на 1000 /хиляда/лв.
-в
интервю, дадено от него по телефона на журналиста О.Г.и отразено в бр. 174 от
26.07.2017г. във вестник „България днес“ е казал унизителни за честта и
достойнството на ЧТ И.И.Ц. думи и изрази, а именно израза „Защо се прави на
жена?“ и че същия е „глупав“, и „долен лъжец“ - престъпление по чл. 148, ал. 1,
т. 2 вр. чл. 146, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 148, ал. 1, т. 2
вр. чл. 146, ал. 1 от НК вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му наложил наказание
„глоба” в размер на 1000/хиляда/ лв.
На
основание чл. 23, ал. 1 НК СРС е определил на
подсъдимия Н.Н.М. за извършените от него престъпления по чл. 148, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 2, вр. чл. 147, ал. 1 от НК и по чл. 148, ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1 от НК едно общо най-тежко
наказание , а именно „глоба” в размер на 1000 /хиляда/лв.
На
основание чл. 189, ал. 3 от HПK СРС е възложил на подсъдимия М. направените от частния
тъжител И.И.Ц. разноски за повереник в
размер на 4000 /четири хиляди/ лева, както и да заплати на осн. чл. 190, ал.2
от НПК по сметка на СРС сумата за служебно издаване на изпълнителен лист.
Недоволен от така постановената
присъда е останал подс. М., който чрез въззивна жалба ( и допълнения към нея),
подадени чрез защитника му адв. Д.К. и
лично от него, я оспорва изцяло. Във
въззивната жалба се излагат обстойни съображения, че присъдата е постановена при неправилно приложение на
материалния закон ( неправилна) и необоснована, като за всяко от твърденията се
излагат доводи. Сочи се непълнота и тенденциозност при събиране на
доказателствата от страна на СРС, като доводът е отнесен към налично процесуално
нарушение. Прави се искане за отмяна на
първоинстанционната присъда и оправдаването на М. по повдигнатите му обвинения.
В съдебно заседание, в хода на
съдебните прения, упълномощеният защитник адв. К. поддържа въззивната си жалба,
като допълва доводите си, твърдейки че обвинението е недоказано и
несъставомерно, акцентирайки върху обстоятелството, че подзащитния й не е
знаел, че е интервюиран и без негово знание и съгласие е публикувана инкриминираната статия, а
присъдата е постановена на базата на предположение. Прави искане за отмяна на първоинстанционната
присъда и претендира разноски по делото.
Подс. М. поддържа казаното от
защитника си, допълвайки че не е знаел, че
е записван и е разказал случая, без да цели да обижда тъжителя Ц., който
винаги е толерирал.
Упълномощеният повереник на
частния тъжител Ц. – адв. Я. оспорва жалбата, претендирайки за правилност и
законосъобразност на първоинстанционнната присъда .Също претендира разноските,
направени във въззивното производство.
Частният тъжител Ц. поддържа
доводите на повереника си без да изтъква собствени аргументи.
В предоставената му последна дума
подс. М. моли да бъде оправдан.
Настоящата инстанция допусна
въззвно съдебно следствие, в хода на което бяха приобщени писмени доказателства,
представени от подс. М. с допълнението му към въззивната жалба.
Софийски градски съд, Наказателна
колегия, ХІV въззивен състав, като съобрази изложените доводи и сам служебно
провери изцяло правилността на присъдата, намери следното:
На първо място следва да бъдат
обсъдени доводите на подсъдимия и защитата му за допуснато от първостепенния
съд съществено нарушение на
процесуалните правила, свързано с
несъбирането, респ. и необсъждането на доказателства, представени от защитата.
Дефинитивно твърдения, свързващи дейност по доказване с допуснато съществено
нарушение на процесуални права не се явяват основателни, тъй като допускането
на доказателства е въпрос на преценка за тяхната относимост и необходимост от
страна на решаващия орган към предмета на делото и не би довело до наличие на
процесуално нарушение – не е в състояние да
накърни правата на страните в производството, а до непълнота на
разследването. Именно затова и въззивната инстанция е такава и по фактите, т.е.
е в състояние да ревизира доказателствените изводи на първоинстанциония съд и
съответно да ревизира становището на първата инстанция и събере допълнителни
доказателствени източници ( каквото настоящият съдебен състав направи) и
следователно – да санира неправилната преценка на проверяваната инстанция
касателно необходимостта от попълване на делото с доказателствени материали. В
този смисъл доводите на защитата за допуснато нарушение на процесуалните
правила от СРС, НО, 98 с-в не се явяват основателни.
Въззивният съд, при извършената
служебна проверка по гарантиране упражняването на процесуалните права на
страните, също не констатира допуснати от СРС, НО, 98 с-в нарушения по реда за
осигуряване възможност за пълноценното реализиране на правата на обвинението,
предаденото на съд лице и неговата защита. Ето защо следва да се обсъдят
въпросите по съществото на делото,
визирани в чл. 301, ал.1 от НПК.
Подсъдимият
Н.Н.М. към 2017г. бил назначен от „Българска федерация по
автомобилен спорт“ за спортен
директор на рали „Шипка Дамасцена”, проведено в периода 22-23.07.2017г. Участник в състезанието бил и частния тъжител И.Ц..
Тъжителят Ц. бил дисквалифициран от
участие в ралито в резултат на съдийско
решение на съдиите на състезанието, взето въз основа на уведомление от страна
на подс. М., че тъжителят Ц. не се е явил на поискания от него рестарт. Във
връзка с отстраняването на тъжителя Ц. от състезанието възникнало напрежение
между подсъдимия и тъжителя и предизвикало медиен интерес. Журналистът във в-к „България днес” О.Г.се
обадил по телефона на подс. М. на 25.07.2017г., представил му се със своите
имена и обявил вестника, за който работи, като поискал да чуе неговата гледна
точка, тъй като на предния ден - 24.07.2017г. бил провел разговор с И.Ц., в
който последния имал претенции към отсъжданията на М., в качеството му на
спортен директор на състезанието. От ръководството на вестника му била
възложена задачата да провери какво се е случило на ралито и защо Ц. е бил
дисквалифициран. Св. Г. се обадил на подс. М. от работното си място, като
обаждането било проведено на високоговорител и се извършвал запис на диктофон,
в присъствието на трима негови колеги. Подсъдимият М. изложил своето виждане за
случилото се и заявил, че Ц. не се явил на старта за извършването на рестарт.
Доколкото между разказаното от подс. М. и казаното от тъжителя Ц. имало
несъответствие св. Г. запитал подс. М. дали на финала е имало камъчета и
песъчинки, на което подсъдимия визирайки Ц. отговорил:”Защо се прави на жена?
Не му отива на този възрастен мъж!”, „усеща, че славата и качествата му се
изплъзват, става нервен и неадекватен”, както и че сам се е наказал, като е
поискал рестарт, след което добавил: ”Вижте колко е глупав, отряза си
главата!”. Св. Г. отново попитал подсъдимия за наличието на камъчета и
песъчинки в района на финала, тъй като Ц. твърдял наличието им, на което М.
заявил: „Той е долен лъжец и ще му го кажа в очите!”. Св. Г. получил помощ от
своя колега К. И. при обработката на записа от разговора с М. и свалянето му на
текстов файл, а разговорът с Ц. обработил сам. Интервюто с подсъдимия св. Г. и
колегите му оформили като статия, като вътре коректно посочили дословно
казаното от него в кавички, св. Г. сам определил заглавието на статията, написана
въз основа на интервюто с подсъдимия и използвайки неговите думи. Тази статия
била публикувана във в-к .”България днес” на 27.07.2017г., след което станала
достъпна до неограничен брои читатели, сред които бил и св. А., който след като възприел съдържанието й, се опитал да се обади на Ц., но не успял; след
няколко дни се свързал по телефона с Ц., който му казал, че е разстроен и не
иска да се вижда с никого, тъй като се срамува от написаното за него.
Фактическите констатации на
първоинстанционния съд са направени след правилен и съответен на правилата на
формалната логика и действителното им съдържание анализ на събраните по делото
източници на доказателства – гласните доказателствени средства, включващи
обясненията на подсъдимия М., показанията на разпитаните свидетели в хода на
първоинстанционното съдебно следствие Г., А., У., С., В. и М. и
писмените доказателства, приобщени по реда на чл.283 НПК.
Правилен е изводът на СРС, че
събраната по делото доказателствена съвкупност разкрива противоречия единствено
относно обстоятелството дали при проведения по телефона разговор между подс.М.
и св. Г., последният се е представил в служебното си качество на репортер и съответно
дали подс.М. е бил предупреден, че го интервюират. Именно за това обстоятелство
и съгласно разпоредбата на чл. 305, ал.3, изр.2 от НПК, СРС
е изложил подробен анализ на информационните носители с оглед преценката им за
достоверност. В съответствие с правилата на формалната логика, СРС е преценил,
че за този факт доверие заслужават показанията на св. Г., тъй като изхождат от
незаинтересувано от изхода на делото лице, за което липсват данни за
предубеденост и/ или заинтересуваност към обвинителната или защитната тези, а
разказът му за случилото се е житейски обоснован и хронологично подреден, без
логически несъответствия; обясненията на подс.М. за това обстоятелство освен че
изхождат от най- заинтересуваното от благоприятен за него изход на делото лице,
съдържат и логическа и житейска необоснованост, тъй като твърденията му, че по
неговия телефон му се е обадило непознато лице, за което същият си е мислел, че
е почитател на тъжителя Ц., не
предполагат негативни квалификации и отношение към тъжителя. Т.е. изводът на
СРС за правдивост на изнесената от св. Г. версия се основава на качествената
характеристика на източника на доказателства и неговата вътрешна убедителност,
изводима от логичността и последователността на разказа и напълно се споделя от
въззивния съдебен състав. Ето защо и въззивният съд прие за неоснователни
доводите на защитата за неосведомеността на подс.М. касателно обстоятелството,
че пред св. Г. е давал интервю, в което е изказал негативното си становище за
поведението на частния тъжител, напротив – по делото се установи информираността
на подсъдимия за фактите, че св. Г. е журналист и под формата на интервю същият
събира материал за бъдеща статия, свързана именно с дисквалифицирането на
тъжителя от участието му в рали „Шипка
Дамасцена”.
Касателно останалите, включени в
предмета на доказване по делото, обстоятелства доказателствената съвкупност е
еднопосочна и безпротиворечива, като анализът на гласните и писмени
доказателства предполага извеждането на еднозначни фактически положения, а
доказателствените източници следва да бъдат ценени като достоверни, тъй като съдържащата
се в тях информация не се оборва от друго събрано по делото доказателство. Същественото
е, че по делото се установи, че закрепените в интервюто на подс.М. във в-к „България днес“ от 27.07.2017г. отразяват действително заявеното
от него пред интервюиращия го св.Г.,
който е използвал техническо средство за дословно възпроизвеждане на част от
използваните от подсъдимия изрази по отношение на тъжителя, като журналистът,
поставяйки препинателни знаци за цитиране ( ограждане на текста с кавички), е посочил изявленията на подс. М., съответно
те са са били правилно закрепени и написаното действително отразява неговите твърдения.
Новопредставените с въззивната
жалба на подсъдимия документи касаят обвинението за извършена от подсъдимия
„клевета“, установявайки истинността на твърдените от него факти, свързани с
дисквалифицирането от участие в ралито на тъжителя и самото провеждане на
състезанието, които фактически обстоятелства
(първото от тях) е безпредметно да бъдат установявани поради правната
непригодност на клеветническия израз ( за което мотиви ще бъдат изложени в
правната част на настоящите мотиви), а втория факт (организацията и
провеждането на ралито) не попада в предмета на доказване по делото, поради
което и въззивният съд не упражни правомощието си, визирано в чл. 316 от НПК.
В този смисъл настоящата
инстанция прие, че извлечената от доказателствените средства ( събрани в
първоинстанционното и въззивното съдебни следствия) информация напълно обема
предмета на доказване по делото и е достатъчна да осигури правилния изход на
настоящото наказателно производство - установени
са по безспорен начин обстоятелствата, релевантни за правилното му
решаване и визирани в чл.102, т.т.1- 3 от НПК.
На базата на правилно възприетите
фактически обстоятелства районният съд
правилно е заключил, че подсъдимия М. е осъществил състава на престъплението „обида“ ( за част от инкриминираните изрази )
и неправилно е приел, че е осъществил квалифициран
състав на престъплението „клевета“.
Правният извод, направен от СГС
е, че неоснователно е ангажирана от тъжителя Ц. наказателната отговорност на
подс. М. за престъплението „клевета“ – с твърдението, че е налице такава с
отправения епитет „неадекватен“, който е обективно несъставомерен.
Систематизирането на теорията и
съдебната практика относно признаците на престъплението „клевета“, води
до следните обективни параметри за съставомерност на действието: предмет на
клеветата са разпространените неистински позорни обстоятелства или приписването
на престъпление, за които дееца знае, че не са извършени ( така Р-22-95- ІІІ
Н.О. на ВКС). Тези факти трябва да бъдат обективно твърдяни, съобщени, а не да
се подразбират, като се изхожда индивидуално от собственото въображение.
Обвинението не може да се повдига за внушението от телевизионно предаване,
статия или друг вид журналистически материал, а само за действително казаното в
тях. „Позорността" на определени обстоятелства не може да се извежда от субективния прочит, от оценъчни съждения, от
изводи и определен начин на мислене на други лица, тъй като това е психически процес, който не може да се
инкриминира. Резултатите от него са нееднозначни и неподлежащи на
доказване. Подсъдимият може да носи отговорност само за казаното, но не и за това, което е искано да се каже
или внуши. Деецът не може да носи отговорност за чужди изводи,
разсъждения и предположения ( P-80-98-II Н.О. на ВКС).
Съотнесен към процесния случай тези общи положения налагат следните правни
изводи:
Изразът „неадекватен“ не може да бъде квалифициран като приписване на престъпление,
достатъчно ясно обвързващо конкретно лице с конкретно престъпление, а напротив
- като позорящ, т.е. засягащ доброто име на тъжителя в обществото извън
извършването на престъпление, поради което е възможно единствено да накърни неправомерно репутацията на тъжителя.
Общоупотребимото семантично значение на прилагателното „неадекватен“ означава
несъответстващ на обичайното, на нормалното и излизащ от техните рамки. Несъмнено
това оценъчно съждение крие в себе си негативен заряд по своето информационно
съдържание, доколкото се твърди поведение, отличаващо се от общоприетото, но
липсва обективния признак на клеветата – позорящия му характер. Изнесените обстоятелства следва да съдържат информация,
факти /от миналото, настоящето/ с цел да бъде злепоставена личността на
оклеветения пред обществото посредством засягане неговата чест и достойнство.
Винаги следва да се касае за конкретни явления от действителността, а не за
някакви отрицателни оценки, съждения, епитети и др. /Н„ И. Учебник по
наказателно право. Особена част, с.432-433/. Горните обстоятелства следва да
пресъздават личността в отрицателна насока пред обществото с оглед общоприетите
изисквания на морала и добрите нрави. От своя страна обществената укоримост на
престъплението произтича от неистинността на тези позорни за наклеветения
обстоятелства. Изразът „неадекватен“ не е позорящ, защото липсва очевидна дисхармония между отрицателно
негативно качество на човешката личност с общозначимите същностни
характеристики при изграждането на обществената оценка на човешкия индивид.
Дали поведението на един човек е
адекватно или не винаги се свързва с реакциите му в конкретна ситуация,
поради което оценъчното съждение не е в състояние да бъде прието за клеветнически,
тъй като не носи неправомерна
негативна оценка за личността на тъжителя в принципен план, а е съотнесено до
действията/бездействията му при наличие на обективни фактори. В тази смисъл
инкриминираният израз „неадекватен“ обективно е несъставомерен, поради което и
подс. М. следва да бъде оправдан по обвинението за извършено
престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 147, ал. 1 от НК, а
първоинстанционната присъда – отменена в тази част.
По отношение на престъплението
„обида“, предвид броят и обема на инкриминираните с тъжбата изрази, следва
да бъдат изложени правни изводи, съобразени
с детайлния подход на първата инстанция, която пунктуално ( за всеки израз) е
изложила пространни съображения, част от които въззивния съд споделя и
преповтарянето им се явява безпредметно.
Криминализирани са думи на подс. М.
с насоченост към тъжителя Ц. с конкретните изрази: 1. „Защо се прави на жена?“;2. Че е „глупав“ и
3. Че е „долен лъжец“
Настоящата инстанция споделя изводите на СРС,
че изразите „глупав“ и „долен лъжец“ са обидни, като окачествяващи нисък умствен
потенциал и особеност на характера ( да говори неистини) по един недопустим и
обективно накърняващ самооценката на частния
тъжител начин. Отправянето на изразите „глупав“ и „ долен лъжец“ е
генерално неприемливо за обществото, тъй като е неприлично, непристойно, грубо, цинично, което и
двата израза изпълват, тъй като съставлява
неправомерна негативна оценка за личността на тъжителя. На фона
на разглежданият престъпен състав за обида следва да се отбележи, че свободата
на словото се простира до границите на правото на ненакърняване на честта и
достойнството другиму. В случая с оправянето на думите „глупав“ и „долен лъжец“
към тъжителя подс. М. е унизил честта и достойнството на пострадалия, предвид
очевидната дисхармония между отрицателните негативни качества на човешката
личност с общозначимите същностни характеристики при изграждането на самооценка
на човешкия индивид. Такава е и константната съдебна практика по сходни дела с
инкриминиран израз „глупав“ и „лъжец“. Следва
да се посочи, че и за двата израза СРС е развил правни изводи, които се споделят от настоящата
инстанция и преповтарянето им е безпредметно, тъй като почиват на утвърдени от юриспруденцията положения и правилната им
съпоставка с информационното съдържание на изразите. Квалифицираният състав на чл. 148,
ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1 от НК е осъществен, тъй като обидните изрази са разпространени чрез печатно
произведение. Както бе посочено по –горе, при изграждането на фактическите
изводи на съда, подс. М. е съзнавал, че отправя обидни изрази за тъжителя Ц. пред
журналист ( св..Г.) от вестник, поради което е наличен и интелектуалния момента
на изискуемия от закона пряк умисъл; волевият момент е изпълнен чрез изричането
на обидните изрази, засягащи пряко личността на тъжителя Ц..
СГС не споделя извода на СРС, че
с израза „Защо се прави на
жена?“
подсъдимият е обидил тъжителя. Според
първата инстанция изразът „ сам по себе си е обиден и унизителен за честта и
достойнството на частния тъжител, доколкото с него се визира едно „не мъжко”,
едно недостойно поведение, което не съответства на един достоен мъж и спортист“. Такава
интерпретация на зададения от подсъдимия въпрос „Защо се прави на жена?“ е
недопустима и обективно неправилна. На
първо място се касае до питане ( въпрос), което несъмнено носи внушение, но не и
до твърдение ( заявено знание за обстоятелство), което да е унизително.
Съобразно изложеното по-горе никое лице не може да носи отговорност за
внушение. Правното становище на СРС за този израз е и неправилно, тъй като „ не
мъжкото“ поведение не може да бъде окачественото принципно като „недостойно“,
тъй като доведено до край означава, че поведението на една жена е принципно
винаги недостойно, тъй като не изхожда от мъж; становището на СРС освен това е
дискриминационно и сексиско, тъй като
ако се сподели, че инкриминираният израз е унизителен, несъмнено се стига до
заключението, че по този начин се утвърждава неравенство между половете,
съответно подценяване на индивидите по половата им принадлежност . Подобно
подход е недопустим в една правова европейска държава, каквато е Р. България и
противоречи на Конституцията и множество международни договори, по които
държавата ни е страна, на правната доктрина и съдебна практика. Ето защо и за
израза „Защо се прави на
жена?“ подс. М. следва да бъде оправдан, понеже
същият обективно не е обиден, а
присъдата на СРС – отменена в тази й част.
По отношение на наказанието:
С оглед оправдаването на подс. М.
от настоящата инстанция относно обвинението за извършено престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 147, ал. 1 от НК отпада пречката за приложение на чл. 78а,
ал.1 от НК „освобождаване от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание“ , визирана в чл. 78а, ал.7 от НК – наличието на „множество
престъпления“, поради което и с оглед наказуемостта на клеветата и
необремененото му съдебно минало, същият следва да бъде освободен от
наказателна отговорност като му бъде наложено административно наказание „
глоба“ в минималния, предвиден в закона размер от 1 000 ( хиляда ) лева.
Основанието на въззивния съд да определи наказанието именно в минималния размер
се корени в обстоятелствата, свързани с отправените в медиите нападки между
тъжителя и подсъдимия, възрастта и данните за имущественото положение на подс. М.,
който налагат извод, че по-висок размер на наказанието би бил прекомерен. Ето
защо и в тази й част присъдата на СРС бе изменена и на подс. М. наложено
наказание по реда на чл. 78а, ал.1 от НК в размер на 1 000 ( хиляда) лева,
като в частта й касателно приложението на чл. 23, ал.1 от НК ( с която е
наложено общо наказание за двете престъпления) – отменена.
По разноските:
Признаването на подс. М. за невиновен по едно от двете му повдигнати по
частноправен ред обвинения налага и корекция на първоинстанционната присъда и в
частта й относно разноските. Понеже и двете обвинения намират основанието си в
една и съща статия, то и предметът на доказване и по двете е бил идентичен, а
осъществяването на правата на упълномощените адвокати на страната на
обвинението и защитата не могат да бъдат обособени по тежест и положени усилия
освен аритметичното им поделяне за всяко от тях. В този смисъл на всяка от страните по делото
бе възложена половината от адвокатското възнаграждение на насрещната страна,
съответно да остане в нейна тежест половината от направените от страната
разноски и за двете съдебни инстанции.
Предвид
изложеното и на основание чл.334, т.2, вр. чл.336, ал.1, т.3 от НПК СГС, НО, ХІV
въззивен състав отмени обжалваната присъда от 05.11.2019г. по НЧХД № 17 622/
2017г. по описа на СРС в частта, с която
подс. Н.Н.М. е признат за виновен и осъден за престъпление
по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 147, ал. 1 от НК, в частта й относно
наказанието за престъплението по чл.
148, ал. 1, т. 2 вр. чл. 146, ал. 1 от НК и израза „Защо се прави на жена?“, в частта относно
приложението на чл. 23, ал.1 от НК и в частта относно разноските и вместо нея
постанови нова, с която призна подсъдимият М. за невиновен и на основание чл.304 от НПК го оправда по повдигнатото
му обвинение по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 147,
ал. 1 от НК, както и да е казал унизителния за честта и достойнството на
частния тъжител И.И.Ц. израз „Защо се прави на жена?“, като потвърди
първоинстанционната присъда останалата й - наказателно – осъдителна за престъплението
по чл. 148, ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1 от НК-
част.
Мотивиран
от горните съображения съдът постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.