№ 14627
гр. София, 29.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20251110118463 по описа за 2025 година
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во
ЗЗД.
Производството е образувано по исковата молба от А. М. Ч. против „Изи АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с която е предявен осъдителен иск за сумата от 1,00 лв.,
представляваща част от общо дължимата сума от 21,34 лв., представляващ недължимо
заплатена сума по договор за потребителски кредит № 4567077/17.08.2022 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 31.03.2025
г. до окончателно заплащане на задължението.
В исковата молба ищецът твърди, че на 17.08.2022 г. сключил с ответника „Изи
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД договор за паричен заем № 4567077 за сумата от 500,00
лева. Посочва, че съгласно чл.4 от процесния договор се задължил да обезпечи кредита
чрез гарант – две физически лица, поръчители, които следвало да отговорят на
определени условия или банкова гаранция в полза на дружеството. Поддържа, че на
датата на сключване на горепосочения договор, между ищеца и трето за спора
дружество – Файненшъл България ЕООД, бил сключен договор за гаранция №
4567077, по силата на който посоченото дружество поело задължението да обезпечи
през Изи Асет Мениджмънт задълженията на заемателя – настоящ ищец, а последния
се задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата от 185,52 лева. Поддържа
още, че по силата на договора за поръчителство ищецът следвало да предоставя
дължимите парични суми на ответното дружество, което от своя страна следва да ги
предаде на поръчителя. Сочи се, че с влязло в законна сила решение на СРС договорът
за поръчителство е обявен за недействителен, поради което и съгласно чл.23 ЗПК
1
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други
разходи по кредита. По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът
обуславя правния интерес от предявения иск. Претендира и направените в хода на
производството разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът изразява
становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Оспорват се
твърденията на ищеца за неспазване на разпоредбите на ЗПК и поддържа, че
сключения между страните договор е в съответствие с изискванията на чл.11, ал.1, т.10
ЗПК, като в него са посочени ГПР и общата дължима сума по кредита, изчислени към
датата на сключване. Поддържа се още, че възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство не се включва при изчисляване на ГПР, тъй
като не е част от общия разход на кредита. По изложените в отговора доводи и
съображение, ответникът моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на
сторените по производството разноски. В условията на евентуалност се прави
възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
Между страните не се спори, че на 17.08.2022 г. са сключили договор за паричен
заем № 4567077, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заем в размер
на 500,00 лева, като съгласно клаузата на чл.4 от договора страните уговорили, че
договорът ще бъде обезпечен с гарант - две физически лица – поръчители или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.
Между страните не се спори също, че на датата на сключване на договора за
кредит, между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД бил сключен и договор за
предоставяне на гаранция.
Видно от приложеното по делото решение № 5405/27.03.2025 г., постановено по
гр.д.№ 70922/2024 г. по описа на СРС, за което на съдът е служебно известно, че е
влязло в законна сила е, че със същото съдът е признал за установено по предявените
от А. М. Ч. срещу „Файненшъл България“ ЕООД, искове с правно основание чл.26
ЗЗД, че сключения между страните договор за гаранция № 4567077/17.08.2022 г. е
нищожен, поради противоречие на закона и поради накърняване на добрите нрави.
Със същото решение и на основание основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД „Файненшъл
България“ ЕООД е осъдено да заплати на А. М. Ч. сумата от 158,64 лева,
представляваща недължимо платена сума по сключения между страните и обявен за
недействителен договор за гаранция № 4567077/17.08.2022 г., ведно със законната
лихва, считано от 28.11.2024 г. до окончателното изплащане.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
от което се установява, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 500,00 лева –
2
главница по процесния договор за кредит, както и възнаградителна лихва в размер на
21,34 лева. Вещото лице е посочило, че ако при изчисляването на ГПР се вземат
предвид размерът на общо изплатената сума по кредита, изплатеното възнаграждение
за поръчител, както и срока на кредита, то ГПР възлиза на 1020,48 процента.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Между страните не се спори също, че кредитодателят – настоящ ответник е
небанкова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със
средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла
на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4 ЗПК. Сключеният договор за
паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Видно от заключението
на съдебно-счетоводната експертиза е, че в конкретния случай ГПК по процесния
договор е 45,45 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК.
Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер
3
обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита,
които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция,
дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В конкретния случай, видно от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза е, че след включване на главница,
възнаградителна лихва и възнаграждение за поръчител, ГРП възлиза на 1020,48 %.
С оглед предходното, настоящият съд приема, че с посочения в договора за
кредит ГПР се цели заобикаляне на императивните изисквания и умишлено въвеждане
в заблуждение на потребителя относно реалните разходи по кредита.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува
буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а
нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както
подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта
за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на
чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
Поради изложеното се налага извод, че ответникът дължи само главницата по
договора за кредит. При съобразяване със заключението на вещото лице по съдебно-
счетоводната експертиза, съгласно което ищецът е заплатил на ответника и сумата от
21,34 лева – възнаградителна лихва, то предявения частичен иск за сумата от 1,00 лева
е основателен и следва да бъде уважен. Върху главницата се дължи законна лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 31.03.2025 г. до
окончателното изплащане.
4
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. Видно от приложения по делото списък на разноските по чл.80 ГПК и
доказателствата по делото е, че ищецът претендира и е направил разноски за държавна
такса в размер на 50,00 лева и депозит за ССчЕ в размер на 320,00 лева. С оглед
предходното, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата
от общо 370,00 лева.
Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие,
сключен между ищеца и Адвоктаско дружество „Д. М.“ е, че същите са се договорили,
че процесуалното представителство е безплатно – чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Възражението за
прекомерност, направено от ответника в отговора, не следва да се обсъжда от съда, тъй
като възнаграждението на адвоката не е платено, а се определя от съда, на основание
чл.38, ал.2 ЗА.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В таза насока съдът съобрази и влязло в сила решение от
15.11.2022 г. на Европейския съд по правата на човека, по делото „Бойчев срещу
България“ /жалба № 59667/14/, с което държавата е осъдена да заплати на
жалбоподателя обезщетение по чл. 6, § 1 от Конвенцията именно поради
несъразмерност и неразумен размер на разноските по делото. В решението е прието,
че националните съдилища не са извършили преценка за пропорционалността на
претендираните разноски, въпреки направените възражения.
На последно място следва да се отбележи, че целта на разпоредбата на чл.38 ЗА
е определени категории лица да имат възможност да получат безплатна правна помощ,
но не води автоматично до извод, че адвокатът ще реализира икономическа облага
чрез поемането на процесуално представителство, респ. предоставянето на правни
съвети. Следва да се отбележи още, че когато се поемат т.нар. „pro bono“ случаи,
5
адвокатът носи икономическият риск. Отделно от предходното, нито е в съответствие
със закона, нито с добрите нрави, чрез договор за правна защита и съдействие, при
условията на чл.38 ЗА, да се търси икономическа облага.
В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или фактическа сложност,
която да е обусловена от събирани в производството доказателства и доказателствени
средства, като производството е приключило в едно открито съдебно заседание, на
което процесуалния представител на ищеца не се е явил, съдът определя адвокатско
възнаграждение в размер на 200,00 лева. Тъй като по делото са представени
доказателства, че адвокатското дружество е регистрирано по ДДС, върху
горепосочената сума се дължи и сумата от 40,00 лева /20 % ДДС/. С оглед
предходното, ответникът следва да заплати на адвокатското дружество сумата от общо
240,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Люлин,
ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ „Силвър Център“, ет.2, офис 40-
46 да заплати на А. М. Ч., ЕГН ********** сумата от 1,00 лв., частичен иск от сумата
от общо 21,34 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит № 4567077/17.08.2022 г., ведно със законната лихва, считано от
31.03.2025 г. до окончателно заплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Люлин,
ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ „Силвър Център“, ет.2, офис 40-
46 да заплати на А. М. Ч., ЕГН ********** сумата от общо 370,00 лева,
представляваща направени разноски по производството пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, район Люлин, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“
№ 28, АТЦ „Силвър Център“, ет.2, офис 40-46 да заплати на основание чл.38, ал.2,
вр.ал.1, т.2 ЗА на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ *********,
сумата от 240,00 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатно адвокатска помощ и съдействие на ищеца по производството пред
първоинстанционния съд.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6
7